11.01.2016 Две зими без Коленцето К.
7 декември 2014.
„Коленце, да си ми жив още 50, друго не знам какво да ти пожелая, няма да мога, майна, да сколасам да те прегърне тази вечер, но ще изпия едно голямо за твое здраве… Бъди, пич! Обичам те!“
Дали изпих това обещано голямо или две по-малки, или едно късо – ненаречено, не помня. По-нататък виждам само стръкове трева в поляните на припадналата тишина.
……………..
А преди това на 3.10. 13. Хасково. Предстои премиерата на „Речта на селския крал“. В джаз барчето с Елин методично убиваме пълзящите минути преди началото. Коленцето звъни. Изтръгнал се от убежището си край Филибето. И летял със 120 към нас. Нахлува с Радост. И бълва радост. Премиерата започва без нас, какво да й гледаме. Коленцето е в центърът на центро-фугата. И на центро-токатата. И тъкмо стъкмяваме кладата на възпалението, звънят от театъра: с Елин трябва да се поклоним. Клонираме се. И пак – с курщумче в пазвата – едва наплюнчили мундщука на сакса –преди да сме надули докрай шофарите на грехопадението, преди да руфнат крепостите стени на Дом и на Мор, звънят отново – безмълвният хор от хората зад кулисите ви чакат. Мятаме се на някакви реликви и летим да уважим реквизита на безмълвните хора и техния хор зад кулисите. Банкет. Работническата класа на театъра влиза в рая. Коленцето сяда между мен и Елин. Аз съм на ясно – отдясно. И левият ми профил след миг е вече филтриран върху първата му попаднала памучена салфетка. Още никой не знае, нищо не се знае. И Бог дори не знае, че ще се сбогуваме. Коленето е в стихията си. Ръмжи и рисува. Рискува да обезсмърти всички платнени парчета пред себе си. Радост го дърпа да си вървят във Филибето. Нас ни чакат в обезлюдената чакалня. Ставаме прави. Сбоом! Сгъвам професията на профила си – и я турям като крадец в джоба.
Завеса.
––––––––-
7 декември 2013. 7 декември 1963. Коленце, да си ми жив още 50-е, друго не знам какво да ти пожелая, майна, няма да мога да сколасам да те прегърна тази вечер, но ще изпия едно голямо за твое здраве… Бъди, пич! Обичам те!“
––––––––
12 януари 2014.
Завесата се вдига неочаквано. И падна завинаги. В мъглата едвам напивам тръпката. Разтварям ресторантската рисунка. Бяло. Черно. Лявото лице на мрака. И строшена на две дата: 03. 10 2014 – Подпис Кольо К
Майната ти, майна! Нарочно си турил Подпис от Бъдещето!
Нарочно си пропуснал и точката между 10 и 2014!
Нарочно. След време, на време да се прочете:
„Третата ни среща предстои – през зимата на Сто и две хилядна и четиринайста!“
