Никола Алтънков е български и американски учен и политик. Политически емигрант през периода 1965 – 1995. Роден е в София на 17 август 1932 г. През 1951 – 1952 г., едва 18-годишен е заточен в лагера „Белене“. През 1965 година успява да избяга от България по време на екскурзия до Съветския съюз, в която е включен един ден в Хелзинки, Финландия. Живее в Швеция, Германия и Франция, а през 1967 г. емигрира в САЩ. Там завършва история и защитава докторат в Калифорнийския университет в Санта Барбара и става доктор по история от университета, професор, магистър на изкуствата от Института за чужди науки в Монтарей. Член е на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 г. и на почетното социологическо общество „Делта Тау Капа“ от 1975 г. Преподава във висши американски училища, работи по научноизследователски проекти. Собственик е на корпорация за специализирани изследвания, занимаваща се с решаване на практически задачи в областта на политиката и социологията. Прави изследвания в областта на икономиката. Автор е на трудове по история, политология, социология и икономика. Има над 200 публикации. Има шест книги издадени в Америка.
След 1995 г. се завръща в България и издава книгите: България – малък тигър: стратегия XXI век“ (2000), Икономика на благоденствието“ (2002, в съавторство с В. Рангелова), Нарекоха ги фашисти, (2004), Кой победи, (2009), Светците ги съдят, (2010), История на пБКП 1919–1989, (2018, 2020), Фашистите построиха социализъмът, 2024).
И жизнь хороша и жить хорошо! Но и муха в супата!
Марш на лагеристи! Какви лагеристи – детски лагери, планински, морски, лагери за разтуха, лагери за радост и веселие, лагер в Приморско, лагери имало покрай Камчия??? Какви лагери, какви маршове, концлагеристи?
Белене, споменат и в Уикипедия е град в Северна България покрай Дунава. Точно там където е роден и служил католическият епископ Евгени Босилков преди да бъде разстрелян от комунистите в 1952. Срещу града на остров „Персин“ се е намирал – от 1949 до 1987 – огромният концлагер дискретно наричан Трудово-възпитателно общежитие (ТВО). Сега е затвор.
Към края на 1949 г. комунистите забелязват, че съществувашите трийсетина концлагери в България стават крайно недостатъчни и започват да масовизират насилието и въдворяването на хора без присъди – само чрез издаване на хвърчащи бележки от околийски, областни, местни и централни органи на полицията – тогава наричана милиция – и по други места където събират недоволни, съпротивляващи се, потенциални врагове (понеже действителните противници отдавна са изтребени, а и роднините им овреме прибрани, изселени от родните си места и разхвърляни насам-натам, но никога не оставяни без надзор и контрол). От тези „други места“ най-удобно – Белене.
Недоубити останки-дрипльовци – офицери, легионери, пишман интелектуалци-гадове (като Димитър Талев, Йордан Вълчев и Владо Свинтила) и асортирани фашисти, между тях и по някой десен земеделец, анархист, па вече и комунист ги товарят от „Куциян“ и „Богданов дол“ по вагони и камиони и ги стоварват на острова посред зима на голата земя, за да си строят бараки-паланки и там да пукнат, мамичката им фашистка!
След 1989 г. излязоха десетки, може би стотици книги, книжлета, брошури и какво ли не – спомени, разкази от още живите питомци, жалват се горките, описват каквото е било, ама кой пък ли им обръща внимание, хората си гледат седесето, правят си избори, стават велики народни представители, животът си върви точно както е замислен, уреден и нагласен. Вече 34 години.
Книгата на Борислав Скочев, „Концлагерът Белеие 1949-1987. Островът който уби свободния човек“, излезе в 2017 г. Това са 923 страници с достатъчно материали по въпроса и мисля, че отдавна я има по книжарниците. Но не направи кой знае колко голямо обществено впечатление. Споменавам я (знам, че препоръката ми е целувка на смъртта) само за да съобщя, че нещата са известни. И ще се помнят много дълго време, щото такова чудо не сме имали в България дори по турско време.
Но пък много добре си спомням как ни караха да пеем „Маршът на лагеристите“ на отиване или връщане от работа на дигата или за „изкореняване“ през зимата. Беше през 1951 и 1952 г. на Първи обект в Белене. Ето и песента/маршът/химнът:
Сгрешили пред народа, ний дойдохме
във ТВО духа да обновим
и с устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.
Припев
Прелом, прелом в душите и сърцата,
Със тоз лозунг създаваме блага
В рудници дълбоко във земята
В стопанствата, сред житните нивя
С труд корав вината ще изкупим,
С просвета своя дух ще възродим
И като нови граждани ще встъпим
В пътя на народа ни любим.
И когато ний отново пак свободни
Спечелиме народната любов,
С устрем ще градим страната родна,
Предвождана от вожда Димитров!”
Възможно е, че строевата песен е била замислена като средство за превъзпитание, но по-вероятно е да е била пренесена от СССР и техните ГУЛАци. Според Стефан Бочев – дългогодишен лагерник в Белене, който остави подробни спомени – през есента на 1951 г. се е въвела практиката след вечерна проверка въдворените да пеят и понякога да повтарят една песен, докато изпълнението се xареса на старши милиционера, който провежда проверката. Възможно е такава да е била практиката на Втори обект, понеже я нямаше при нас – на Първи обект. Или да е била прилагана като наказание, или просто за удоволствие на началството.
Бочев, а и някои от останалите бивши лагеристи си спомнят и други песни:
„Хей, картечнико, бъди готов“, „А от север ни свети петолъчката“, „Когато над Дунав се мръкне“, „Маршът на Будьони“, „Цял нярод е днес свободен“, „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук – наший символ свещен, и в борбата под тях беззаветно до един сме готови да мрем“.
А някои от тях си и аз си спомням , но в изпълнение на хорът на Първи обект, не самосиндикално.
Иван Пантелеев, бивш партизанин и надзирател в Белене, свидетелства: „Сутрин групите заминават с песен да мъкнат пясък на дигата и с песен се връщат вечер в лагера“.
Тетрадката със спомени на Пантелеев е поместена в сайта на Лъчезар Тошев в Интернет.
Петко Огойски, години наред прекарал в комунистически затвори и лагери, включително и в Белене, уточнява:
„Върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да „възпитават“ своята „вина“, че са „сгрешили пред народа“, преплитайки крака да отварят гладни уста и да пеят „Марша на лагеристите“
А и според други показания, много често практикувано наказание в Белене е било провинилият се да изпее от 10 до 30 пъти химна, възхваляващ обновяването на духа.
В Белене, а вероятно и в другите концлагери, на песента се е гледало като средство за превъзпитаване на покорната маса чрез монотонно повтаряне на лозунги и строево пеене. Но тя е и бунт, и утеха. С някои комунистически песни, като „Когато над Дунав се мръкне“ („Септемврийци“), лагеристите възпявали своите жертви и отправяли собствената си закана за възмездие; обичали да пеят и военни маршове, но на милиционерите им се струвало, че тези маршове са „някак си против властта“ и ги прекъсвали, пише Стефан Бочев.
Освен че пеел „Вашто знаме от кръв е червено“ майор Страхинов обръщал посвоему и химна на ТВО: „Сгрешили пред народа, ВИЙ дойдохте“. Други лагеристи в химна на ТВО вместо „Прелом, прелом в сърцето и душата“ пеели „Погром, погром в сърцето и душата“ (Петър Байчев), а земеделците заменяли „Предвождани от вожда Димитров“ с „Предвождани от Г.М.Димитров“.
Кога е създаден Марша, кои са неговите автори и други подробности свързани с появяването му са все още предмет на дискусии и спорове. Б. Скочев в споменатия си труд за Белене, както и Борис Цветанов, журналист, който се занимаваше с тези проблеми (във в. Дневник, а след това и в сайта в Интернет под същото име) излагат повечето версии, които излагам набързо.
Скочев твърди (стр.673, под линия, заб. 1231), че според доклад на РСЕ/СЕ (Радио Свободна Европа) маршът на лагерниците се е пеел във всички лагери по заповед на МВР, а автор на текста бил лагеристът Васил Янков, бивш съдия във Видин, който получил награда от 2500 лв.за създаването на песента, въпреки че музиката била композирана от друг лагерист – Марко Иванов, учител по музика от София. Друг известен лагерист – писателят Йордан Вълчев, пише в книгите си, че авторът на марша е друг, легионерът Милко Борисов от Видин, от когото били и текстът, и музиката.
Според Бойчо Огнянов („Аз бях само на 17 години“, София, 2013) този марш е изпълняван в ТВО „Ножарево“ още през 1948 г., като преди смъртта на Димитров пеели „Ще вървим напред със Димитров“, а след това – „с духа на Димитров“. Той твърди, че автор на Марша е Христо Кунчев, лидерът на Националсоциалистическата българска работническа партия (НСБРП – 1932-1934), също питомец в Белене. По-вероятно е, че и двете твърдения са далеч от истината.
Петър Байчев, художникът, споменат по-горе, е автор на книгата „Спомени от лагерите“ (София, 2014), в която пише, че текстът на Марша е на офицер от Видин, а музиката на Марко Цанов, учител и хормайстор на Ломската оперета. За него споменава в книгата си „Семената на страха“ и Ванцети Василев: „Този марш написа един фашист. Казваше се Марко Цанов от Лом. Той е малко музикален, та и мелодията е от него. След месеци го пуснаха като награда за тази глупост“. Василев цитира и други лагеристи, които определят Марко Цанов като „мръсник“, като „някакъв музикант от Лом“ и пр. Самият Василев е анархист и изглежда е предубеден към фашистите и легионерите, което за повечето хора с леви разбирания е едно и също.
Аз самият останах с впечатлението, че Маршът е съставен от легионер, главно заради припева: „Прелом, прелом в душите и сърцата…“ Прелом се наричаше главният легионерски вестник, както и Пролом – на ратниците. Иван Григоров, лагерист и известен легионер от Бургас, сочи за автор на текста поета и журналист Пею Гаджев: „Познавах го. Беше вече пенсионер, но и тогава носеше душа на поет. Разбирай – на дете. Такива хора не пишат пасквили, които да унижат човешкото достойнство“.
Искър Шуманов, земеделец и дългогодишен емигрант, който по едно време наследи председателството на БЗНС и комитета „Свободна и независима България“ след смъртта на д-р Г.М.Димитров, а след завръщането си от САЩ в България оглави вестник „Народно земеделско знаме“, също посочва Пею Гаджев като автор на Марша, но със следната забележка: „Той написа позора на своя живот“ (според твърдението на Борис Цветанов, негов колега-журналист).
Цялата истина за този „химн“, за автора на текста и на музиката може би още не е излязла на бял свят. В статията си по въпроса, публикувана в сайта „Десант“, Борис Цветанов твърди, че когато се връща от Белене, д-р Петър Байчев изпява „химна“ пред сина си Веселин Байчев и той го записва с ноти.
Така се стига до Марко Цанов. Той е роден през 1908 г. Завършва Семинарията, заминава за Унгария, където в Будапеща става учител, а после и директор на българското училище там. През 1939 г. се завръща в България. Установява се в Лом, където се занимава с музика, организира местна оперета и църковен хор, но по нелеп донос срещу него попада в Белене. Изглежда, че в лагера е създал и „Марша на лагерниците“. След освобождаването му от Белена живее в Лом до 1980 г., а след това в Казанлък. Почива през 1984 г.
