Мартин Маринов е белетрист и журналист, автор на стотици публикации в периодичния печат и над 10 книги с проза, между които романите „Тъмния ъгъл на храма“, „Блян“, Булото“, сборници с разкази, както и белетристичната трилогия „Играчки от кал“, „Лазурния бряг на болката“ и „Завинаги“. Превеждан на френски и руски, книгите му са отличавани с различни литературни награди. Живее в Делиормана.
БОЖЕСТВЕНА ИСТОРИЯ
В селото, а и доста далеч извън пределите му знаят, че съм гълъбар – непоправим, неспасяем и безнадежден: откакто се помня, без гълъби не съм замръквал.
Вчера ме срещна едно момче/ приблизително на моите години, но аз го помня момче/, пенсионира се в Турция на петдесет години и се върна да живее тук, в България, в родното си село. Цялото им семейство, както и всички останали турци от селото през 89-та година се изселиха принудително в Турция и там останаха. Той се върна обаче, купи си отново къща тука, тук и заживя. Добро момче, мълчаливо и трудолюбиво, помня го от едно време, заедно сме пораснали.
Срещна ме и ми каза на леко развален български – и езика се забравя в друга държава, но старите приятели никога: – Ела да видиш, един гълъб идва у нас, откъде идва не зная, но не може да лети. Ти нали беше гълъбар…
Отидохме у тях. Гълъбът беше поща, ако не се лъжа спортна поща: външно е трудно да се различи от обикновената поща, но има все пак забележими разлики, които гълъбарите разпознават – минали са стотици, а може би и хиляди пощи през ръцете ми. Беше на перваза на един прозорец в огромния коридор, прозореца беше отворен и гълъба беше кацнал на него. Не се изплаши и не избяга – доближих го, взех го и веднага разбрах причината: едното му крило беше отпуснато, явно идваше отдалеч и от дългия полет беше получил някакво разтежение, или беше твърде стар за големи преходи. Но видимо беше едра, здрава поща, ако не се лъжа мъжки, широката гръдна топка означаваше това.
На крачето имаше пръстенче / още едно доказателство, че беше спортна поща/, на което имаше надписи на латиница. Прочетох: името на собственика, телефонен номер и още нещо, което не разбрах. Но това, което разбрах, ме учуди и почти изуми: гълъбът беше от Турция/ телефонния код на Бурса, 0090, знаех го, защото имам приятели оттам, името на собственика също беше турско – Челик, фамилен прякор, който означава стомана/.
– Гълъбът идва от Турция – казах на моя приятел, който ме гледаше с нарастващо недоумение. – От Бурса е!
Изгледа ме, сякаш му съобщавах, че войната е почнала преди малко – така уплашено ме гледаше. В първия миг не успя да каже нищо, но като се съвзе, продума с разтреперан глас: – А защо идва точно у нас?
Според мен въпроса беше напълно безумен. Кой можеше да каже защо и как беше кацнал тук гълъба?
– Не зная, но трябва да се обадим на човека, да дойде да си го прибере, или пък…
Не знаех евентуалното продължение на тази странна история, но зная какво е да загубиш ценен гълъб.
– Къде да се обадим, на Бурса ли – имам там роднини – рече като на себе си той и се приближи към мен и гълъба. Птицата седеше кротко в ръцете ми, само очите му гледаха напрегнато и тревожно: сиви зеници, напръскани с оранжеви точици, като малки цветни полянки, окъпани след дъжд. Опипвах го и се уверих, че едното му крило наистина беше поразено от нещо.
– Не на роднини, на собственика трябва да се обадим, има телефонен номер, казва се Айхан Челик…
И докато милвах мълчаливо, занесено гълъба, видях как лицето на моя приятел се промени за секунди – всичката кръв от лицето му се свлече някъде и пребледня като платно. Успя само да каже: – Как да се казва се Айхан Челик, той сина на моя братовчед, от тука се изселихме… заедно… Те отидоха в Бурса, ние останахме в Истанбул…
Показах му надписа. Като видя имената, ситно изписани върху пръстенчето, пребледня още повече. Винаги съм смятал – уверих се отново, – че турците са доста по-суеверни от нас. В случая – до страхопочитание. Успокоих го, че нищо нередно и ненормално няма, просто гълъба е бил някъде на състезание навярно, объркал се е и, късмет, долетял е до тук и е кацнал на перваза у тях/ разбира се, не вярвах и на дума от онова, което говорех/…
Позвънихме на изписания телефон. Обади се жена и каза, че Айхан го няма в момента, какво да предаде? Казахме и за гълъба – чу се само радостен писък и думи, които се отдалечаваха: – Ще го извикам…веднага…намери се, намери се…
Затворихме. Гледахме се с моя приятел и никой не знаеше какво да каже. Но и двамата не предполагахме какво следва!
Не след дълго се обади човека от Бурса. Подадох телефона на моя приятел, да говори той, каза, че са роднини… Благославях Господа, че знаех езика в този миг така, както и говорещите в момента.
След около петминутен разговор стана ясно, че…
Не е за вярване, наистина не е. Но турчето пред мен започна да разправя, а от очите му потекоха сълзи.
Айхан се оказа сина на един мой съученик, за когото бях забравил. Както казах, изселиха се през 89-та – преди 30 години и повече не съм го виждал. Той също беше гълъбар и когато тръгваха ме помоли да му дам чифт пощи, и той беше крастав като мен на темата. Дадох му две млади пощи, които бяха излизали само няколко пъти – за тях обаче достатъчно, за да запомнят всичко, което виждат и не забравят никога. Този феномен при пощите е все още неизследван и си мисля, че никога няма да бъде разгадан: дали се ориентират по звездите и планетите, по изпъкналите точки по земната повърхност, както се твърди, или е някакво друго чудо, но винаги се връщат в родния си дом, там където са родени, независимо от преместването. Така веднъж един чифт, който бях донесъл от Силистра в моето село и бяха измътили веднъж при моите гълъби, когато ги пуснах, стигнаха в Силистра преди мен, макар че карах като бесен, но това е друга история.
Моят съученик беше спрял да гледа гълъби в Турция, но синът му продължил – именно Айхан, изписан на пръстенчето. Айхан Челик, новата фамилия на преселниците…
И докато и моите очи се пълнеха със сълзи, дойде и последното, което ме довърши. Моя приятел, загледан в гълъба в ръцете ми, просто каза: – Айхан каза… подарява гълъба, да остане при тебе. Той от твоите гълъби, дето си дал навремето на баща му…
Господи, сигурно те има, понякога дори си мисля, че те има повече, отколкото би могло, и би ни се искало. Държах далечния сив, обикновен, но толкова скъп пратеник в ръцете си и не можех да повярвам нито на очите си, нито на думите, които чувах. Нима беше възможно? Един от пра-пра-пра внуците на моите пощи се беше върнал, беше намерил държавата и селото на своите деди, родното си място, с повредено крило, но бе успял. И щеше да остане пак тук, откъдето навремето бяха излетели прародителите му.
Не, това не беше чудо – това беше божествена история…
ДОНЕСИ МИ ОЩЕ ЕДНО, ОТ СЪЩОТО, БЕЙБИ
Понякога си мечтая да съм черен и късно нощем, запотен пред пианото, да пея в задимен негърски бар. Да преваля полунощ, да се лее скоч и харлемски блус, да сноват оскъдно облечени кафяви сервитьорки, а другия негър, на бара, да ми смига свойски – в смисъл, нещата вървят както трябва, а Джак? – и от време навреме да ми кима: подкарай пак онази, „Донеси ми още едно, от същото, бейби“…
Зная, че и това омръзва – но кое не омръзва?
Но зная, че в някоя такава нощ, ще се появи чаканото от мен. Ще се отбие случайно, но после ще започне да идва по-често. Ще сяда с прибрани крака, свити в коленете, на масата до прозореца, откъдето пианото се вижда най-добре и пиейки скромно джин с лимонов резен, закрепен на ръба на чашата, загледана в мен и ръцете ми, ще запомни и песните ми. Ще се увлече по мен, а аз по нея. Ще минават дни и нощи, и нищо чудно в началото да сме щастливи. Но с времето всичко ще избледнее неумолимо и някоя нощ, също като тази, сигурно ще ме напусне – заради толкова неща, които никой не може да запази нови и чисти. Ще свикна отново, както преди, да идвам нощем в бара, но вече няма да пея, защото ще има по-млад и по-добър певец от мен, а аз ще пия чаша евтин скоч на масата до прозореца, където сядаше тя и ще гледам пианото и другия негър. Не вярвам да ми убегне как от време навреме барманът кима към певеца, сякаш му казва – всичко е ок, нали Сам, я подкарай пак „Донеси ми още едно, от същото, бейби“ и той ще засвирва онази стара песен, която не омръзва на никого. Не и на хората, които идват в бара и заради нея. И така, ден след ден, нощ след нощ, животът ще е изтекъл. Защото и той е като песен, но не съвсем: нея може да прекъснеш и да я подкараш отново, докато животът изтече ли веднъж, изтича завинаги. И не може да поръчаш пак „Донеси ми още едно, от същото, бейби“…
РЪЦЕТЕ
Докато вечерях, под зорките благодарни очи на нахранените котки – първо те, после аз, – погледа ми, скучаещ и ленив, внезапно се спря на…ръцете ми. Никога не бях се заглеждал в ръцете си, докато правя нещо с тях. Тяхната програма е отделна и те просто си вършат работата – независимо от мен. Спрях да се храня. Нещо ме беше смутило.
Изпънах дясната си длан и се вгледах в нея. Спомних си някогашните ласкателства – „Красиви ръце“, „Ръка на цигулар“, „Каква ръка, господи…“ : сега сякаш видях ръката си за пръв път. Груба, подпухнала ръка на селянин, вероятно същата като на дядо ми, или на баща ми – а още по-вероятно, като всичките ръце на всички мъже от моя род преди мене. Ръце, заети единствено с препитанието за хляба – с нищо друго. В рода на майка ми има интелектуалци, но на баща ми – докъдето съм проследявал, – до крак класически селяни, впрягали коне и орали с изпъкнали жили коравата пръст. Запитах се чия ръка е моята ръка? Онази, която през младостта ми ме причисляваше към гилдията на майчините ми роднини: музиканти, художници и дори един виден поет-анархист, или онези на баща ми – сраснали се с конете и полето? Сякаш чак сега забелязах, че ръцете ми са различни – едната не прилича на другата, почти по нищо, освен по това, че и двете имат по пет пръста.
Загледах се в пръстите на дясната си ръка. Показалецът: чупен още в юношеството ми /свада с турче, което счупи пръста ми с брадата си, оказа се по-твърда от него/, в основата си зарастнал накриво – от самосебе си, гипсът беше неизвестен по онова време в моето село/,показалецът /пръстът за спусъка/ – скъсано сухожилие, което почти го обездвижи, средният – горд и здрав, прав като отвес, безименният – чупен при падане от висока липа, накриво зарастнал и по-нисък от другите пръсти, и малкият – напълно здрав. Два от пет – дефектът преобладаваше… Но така или иначе беше здравата ми ръка.
Лявата, слава Богу, беше целокупна. Без счупено, без похабено – друга ръка. Вгледах се и в нея: сякаш наистина не бяха на един и същ човек – нежна, почти хилава и рязко контрастираща с другата, истинската мъжка ръка…Може би за лявата са били онези възторжени определения, които предполагам бяха евтини ласкателства, или възхитени реплики на жени, виждали само грозновати ръце. Но може и точно така да са изглеждали – понякога очите виждат онова, което искат, а не което виждат. Лявата ми ръка е като „хубавата сестра на възгрозния брат“ – и това се среща. Когато съм държал китара с нея в някои очи съм виждал всичко, което могат да обещават женските очи…
Продължих да се храня, но не успях да спра да си мисля. За ръцете. Колко неща прави човек с тях, докато е жив. И добро и зло, и красиво и грозно, и полезно и вредно, и известно и неизвестно… Ръцете, тези движещи се, действащи очи на тялото. Когато не повярваме на очите си, опипваме с тях – за по-сигурно. Колко пъти се бях бил с тяхна помощ, колко неща бях вдигал или свалял, отварял или затварял, галил или удрял, дори бях убивал с тях. Не хора, а птици – врабчета, лястовички, синигери, косове, гугутки. Докато дойде изкуплението с гълъбите – дойде рано, но дали достатъчно рано? Едно е сигурно – отгледал съм повече птици, отколкото съм убил, но за Там количеството едва ли има значение, кантара ще е друг. Да убиеш красива птичка в детството е глупав нагон, порив за себедоказване, да отгледаш красива птица и да се грижиш за нея – осъзната необходимост. Дори по-скоро неосъзната, но непреодолима. Вероятно продиктувана от повелята и изискванията на природата, за баланс. Един Господ знае. Кой друг, ако не той?!
Докато се храня, не осъзнавам какво правят ръцете ми – те наистина си имат своя, тяхна програма: посягат към едно, вземат друго, оставят, вдигат, поднасят, притеглят, или избутват встрани. Дали знае едната, какво върши другата? И обратното? Различни неща съм чувал. Но са нещо невероятно – в мига, в който едната разбере, че другата няма да се справи сама, веднага се намесва: и стават едно. Сестри в обща беда, братя по рождение, ешове, чифт влюбени гълъби в полет…
Двете ни ръце.
КАКВО ЩЕ ПРОЧЕТЕТЕ В ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ НА „АНТИМОВСКИ ХАН“
Стихове от Александър Белчев, Яна Кременска, Мария Донева, Екатерина Йосифова, Милена Лилова, Петър Чухов и Ели Добрева.
Прозата е представена от Боряна Дукова /откъс от романа „Лиза. Пътуване с Багряна“/, Керана Ангелова/откъс от романа Улицата на пеперудите“ и три разказа на Мартин Маринов.
В рубриката „ВЕЛИЧИНИ“ текст на Явора Петрова „Отвъд огледалото“ разказ за нейния баща, големият български художник Васил Стоилов; Хюсеин Мевсим „Драматургията на Стефан Цанев – жива класика в театрална Турция“ и Катя Зографова с „Повестта „Някога“ на Дора Габе – една неоткрита художествена вселена“.
В „НА ФОКУС“ текст „Незнанието като възможност“ от Роза Боянова, за стихосбирката на Сашо Серафимов „Натрупване на незнание“; Лалка Павлова „От сътворението на света до мисията на човека в него“, за поезията на Станка Пенчева; Петрана Савова за „Гледката през сълзи за Кедер“ на Йорданка Белева и за „Любовните преселения“ на Генка Петрова.
В „ДЪГА“ словото на Валерий Пощаров „Бог е светлина и онези, които ходят с него, ходят в светлината“ за изложбата на Христо Кралев в Художествена галерия – Добрич
В преводната рубрика „Мостове“ ще прочетете стихове на турския поет Хайдар Ергюлен, преведени от Кадрие Джесур.
Два текста на Цветан Сашев в „Ракурси“,:“Първан Бъчваров– призванието да служиш“ /за един от първите кметове на Добрич/ и „Мемориален комплекс Хан Аспарух – Добрич“ . Кремена Желязкова разказва за „Кавалерът на белия бастун“ Иван Тодоров.
Смешното в списанието е представено от Пламен Владимиров „Афоризми“ и от Петрана Савова в „Ако те бяха наши съвременници“ и „Побългарен „Чай английски“ за пенсионерки“
В изданието е представен и големият български плакатист Людмил Чехларов, който през 2021 г. направи огромно дарение на Художествената галерия в Добрич
Нашият уеб сайт използва бисквитки, за да Ви предоставя своите услуги. Осведомете се за нашите общи условия и защита на личните данни.ПриемамНе приемамВижте повече