Превод Владимир Корнилов
През 1925, годината в която се ражда синът й, Цветаева пише дълга поема, една „сатирична лирика“, Ловецът на плъхове, нейна интерпретация на известната легенда за свирача на флейта от Хамелен. Вярна на добре познатите по-стари версии, поемата включва основните епизоди: завладяването на града от плъховете, тяхното отстраняване благодарение на свирача на флейта, отказа той да получи своето възнаграждение (ръката на кметската дъщеря), отмъщението на флейтиста, който увлича след себе си всички деца от Хамелен. Цветаева обаче дава на легендата сатирична и алегорична интерпретация, правеща нейната поема своего рода предшественик на Животинската ферма на Оруел. Жителите на града, начело с кмета и неговите съветници, въплъщават триумфа на бита, на всекидневното съществуване, водено от Цветаева: това са преситени еснафи, които се къпят в своята посредственост. Плъховете са динамични завоеватели, революционери, с една дума (намекната, но не и написана от Цветаева) – болшевики. След като обаче веднъж са завзели властта в Хамелен, плъховете на свой ред се превръщат в буржоа: те стават също толкова преситени и надменни колкото старите жители и се оставят да бъдат привличани единствено от благата, свързани с тяхното положение. Свирачът и неговата флейта, която в поемата ще получи дори голяма самостоятелност, въплъщават ценностите, противостоящи на всекидневното съществуване: човекът, и това, което го прави жив – музиката и поезията.
Тази доста романтична схема за превъзходството на изкуството над живота обаче е смутена от многозначността на последната постъпка на флейтиста: да отървеш града от плъховете разбира се е достойно за похвала, но какво да кажем за отвличането на децата? Възрастните може би са получили заслуженото наказание, но защо децата трябва да плащат за техните злини и да бъдат осъдени да изчезнат във водите на езерото, докато мислят, че отиват в рая? Могъществото на изкуството и на поезията е огромно, сякаш ни внушава Цветаева, но не е непременно благотворно: то може да ни донесе и добро и лошо.
Цветаева пише тази дълга поема без разбира се да подозира, че нейната собствена съдба ще внесе нова версия на легендата, като самата тя ще бъде сред основните й герои. Свирачът на флейта от Хамелен е силата, която отвежда децата от техните родители. В битието на Цветаева този свирач има три превъплъщения. Първото е това на самия Живот: децата растат и любовта между родители и деца престава да бъде взаимна. Двойката може да има или да няма деца; децата не могат да нямат родители, т.е. не им дължат нищо. Те имат нужда от тях докато са малки; веднъж пораснали, имат нужда родителите да се отдалечат и да ги оставят да се оправят сами. Докато е малка, Аля живее единствено чрез майка си; когато става девойка, прави всичко, за да се отдалечи от нея. Мур поема по същия път.
Второто превъплъщение на свирача се нарича Утопията. Тя се разпространява в Европа през годините след Първата световна война. И наистина, не поезията и изкуството прелъстяват децата на европейските народи, а обещанията да се установи рай на земята, изречени от двама мустакати диктатори, Сталин и Хитлер. Милиони млади хора ще се оставят да бъдат омагьосани от музиката на тези нови повелители на плъховете: в Германия от призивите на нацисткия водач, а в останалата част на Европа от комунистическите обещания. Хитлер и Сталин са се превърнали в артисти, притежаващи такава мощ, каквато поети и музиканти не биха могли дори да сънуват, защото тези хипнотизатори градят своите произведения не със думи или звуци, а с помощта на индивидите и обществата: те са създатели на нови хора и на нови народи. Цветаева дълбоко изживява тази трагедия: нейните деца са се оставили да бъдат увлечени от омайните песни на съветската пропаганда. Всъщност става както в легендата, обещанията се оказват илюзорни: децата вярват, че отиват в рая, а в действителност са погълнати от водите на езерото.
Последното превъплъщение за свирача на флейта ще бъде Историята. Децата на Цветаева са се отчуждили от нея; те обаче поне живеят свободни. Тя ще загуби и тази последна утеха. Сергей, към когото се отнася като към голямо дете, изчезва в съветските тъмници. Аля попада в лагер, разположен отвъд полярния кръг, откъдето шансовете й да се завърне са минимални. Остава Мур – войната обаче е започнала и ще бъде продължителна, през това време той ще порасне, т.е. ще трябва да замине да се сражава, а какви ще бъдат шансовете му да оцелее? Цветаева с право се страхува: Мур ще бъде убит на фронта през юли 1944 на деветнадесет годишна възраст. Той няма да бъде единствен: през войната загиват двадесет и пет милиона съветски граждани.
Животът на Цветаева предлага още по-драматично продължение на легендата за свирача: децата не се задоволяват с това да тръгнат към гибелта си, те повличат след себе си и своята майка. Във Франция животът й е бил тежък; в СССР той става невъзможен. Цветаева обаче се връща там заради децата си. Първо Аля, непоколебимата ентусиастка, която прегръща новата вяра, постъпва в редиците на хипнотизаторите на плъхове и се завръща в рая от своите сънища – Съветския съюз. После Сергей, чиито действия го принуждават към бягство. И накрая Мур, останал сам с майка си, сигурен че има по-реалистична представа за света от тази на творец, който винаги е витаел в облаците: не го свърта от нетърпение да се завърне на свой ред в Обетованата земя и от висотата на своите четиринадесет години налага последвалото завръщане. Аля е тази, която започва промяната, и пак тя ще я завърши. Завърнала се от лагера след шестнадесет години, тя посвещава остатъка от живота си на издаването на стиховете на своята майка, тоест на нейното възкресение в качеството й на автор; в същото време това е едно последно насилие, защото тя държи да представи майка си като поет, съответстващ на съветските норми, от които го е отдалечило само печално недоразумение.
Изповеди, представени от Цветан Тодоров
Шокът от Революцията
Цветаева среща своята съдба едва вследствие на Октомврийската революция.
През първите двадесет и пет години от живота си тя все пак има време да свърши много неща. Родена в Москва в културно семейство (нейният баща е историк, основател на Московския музей на изобразителните изкуства, майката – талантлива пианистка), тя загубва майка си на четиринадесетгодишна възраст. Майка, която обожава и която е извор на страдания: Цветаева не се чувства обичана. Тя притежава изключителен литературен талант: за да се убедим в това е достатъчно да прочетем първите й писма, написани на петнадесетгодишна възраст. Тя се среща с поети, които я ухажват, пише стихове. На двадесет години издава първия си сборник, който ще бъде забелязан от критиката. По това време руският артистичен живот е в разцвета си: списания, многобройни литературни течения (Цветаева обаче не се разпознава в никое от тях), художници, попили уроците на Запада, които поемат по нови пътища, кипящ театър, музика и балет.
След като преминава един младежки период на чист „романтизъм“, през който заявява, че обича покойния Наполеон II – Орлето – повече от всяко живо същество и би искала да умре за него, Цветаева възприема поведение, което ще запази до края на живота си, изтъкано от търсенето на същата пълнота в литературното творчество, както в личните си връзки. Този избор ще я отдели от другите членове на литературните среди: толкова, и дори повече отколкото на поезията, тя ще държи на „своите“, т.е. на този, който през 1912 година ще стане неин съпруг, Сергей (Серьожа) Ефрон, и на тяхната дъщеря Аля, родена през същата година.
Външните събития не я вълнуват особено. Избухва Първата световна война, Русия се раздвижва – Цветаева сякаш не го забелязва. Няколко години след като се омъжва, тя се впуска в дълга поредица от доста специални любовни истории. Обектите на нейните възторзи не влизат в съперничество със Сергей, или поне за нея. Това са мъже и жени, които тя познава слабо, принадлежащи към артистичните среди, върху които тя проектира идеални образи, които общо взето са доста далеч от реалността. Тези увлечения, най-често кратки, раждат онова, което тя самата нарича „церебрални идилии“, като довеждат до поетични цикли, вдъхновени от тях; те обаче рядко завършват с физически отношения. През тези години Цветаева охотно общува с театралната бохема, участва в поетични вечери, мечтае. През април 1917-та се ражда втората й дъщеря, Ирина; по време, когато Февруарската революция вече се е състояла, а царят е абдикирал, слагайки по този начин край на хилядолетната монархия, тя пише на една своя приятелка: „Множество разни планове – чисто вътрешни (стихове, писма, проза) – и пълно безразличие, къде и как да живея“ (стр. ХХ). Цветаева може да си позволи това безразличие – между другото и за това, че произхожда от заможно семейство и е предпазена от насъщни материални грижи.
Този живот би могъл да продължава дълго – би могъл да бъде нейният живот; Цветаева би била един добър писател сред останалите. Октомврийската революция ще й отреди друго.
Подобно на мнозина съвременни руски поети Цветаева не се противопоставя по принцип на идеята за революция. Тази от 1905-та, удавена в кръв, тогава събужда младежкия й ентусиазъм до такава степен, че е могла да напише съвсем сериозно на своя възлюблен: „Именно възможността от една близка революция ме възпира от самоубийство“ (стр. ХХ). В същото писмо тя намира нитчеански акценти, за да заяви своята заплененост от войната, като момент на максимална наситеност: „Само ако имаше война! Колко трепетен щеше да бъде животът, колко щеше да заблести! Тогава може да се живее, тогава може да се умре!“ (стр. ХХ). Тази юношеска илюзия обаче не трае дълго, реалният свят взима своето. Това, което привлича Цветаева към идеята за революция, е отприщването на слоевете, отхвърлянето на съществуващия ред, дързостта на нонконформизма. Тоест това е освобождение, което всеки трябва да извърши в собственото си съзнание и което освен това трябва да доведе до форма, слагаща рамки на примитивната мощ – без наред с това да я премахва. Професионалните революционери за известно време могат да намерят общ език с поетите – докато разклатят установения ред; тяхната цел обаче не е да поддържат винаги жива тази тревожност. Тъкмо обратното: те се надяват да вземат властта от настоящите й притежатели, за да я направят още по-силна и по-репресивна. От подобна революция Цветаева не очаква нищо добро. Години по-късно тя ще уточни разликата между двата възгледа: „Страстта на всеки поет към бунт. […] Без тази страст към онова, което преминава границата – човек не е поет. […] Тук обаче революционерите допускат грешка: вътрешният бунт на поета не е външен бунт.“ (V, 509, 523).
Победата на болшевиките през ноември 1917 година изобщо не прилича на поетичен бунт и това е най-малкото, което може да се каже. Онова което тя донася конкретно в живота на Цветаева, както и в този на милиони други жители на Русия, не е осъществяването на няколко пламенни лозунга (победа на народа, власт на съветите), а преди всичко нищета и разрушение. Частната собственост е поставена под въпрос, благата са иззети, приемствеността между поколенията е прекъсната. Изключително бързо Цветаева, както и мнозина други, се оказва без средства за съществуване. Човекът престава да си бъде господар, той трябва да се обърне към Държавата, бързо превърнала се в единствен работодател в страната: след като всичко й принадлежи, всички разчитат на нея. Индивидите вече не зависят един от друг, а от държавната власт, посредник без лице, който обаче не може да бъде заобиколен. Поетите трябва да й служат по същия начин като работниците или селяните.
Към това разпадане на социалните връзки, такива, каквито са съществували преди това, много скоро се прибавя нова опасност: гладът. Бушува гражданската война между Червените и Белите, реколтите са унищожени, запасите на селяните са реквизирани и те не смеят повече да сеят. В един доклад на политическата полиция ЧК се казва: „Вече никой не работи, хората се страхуват.“ Жителите на големите градове откриват новото лице на революцията – глада. В своя бележник Цветаева отбелязва следния анекдот: „Видели са куче, което носи табела: „Долу Троцки и Ленин – иначе ще ме изядат!“ (стр. ХХ). Патриарх Тихон се обръща към вярващите с писмо, в което казва: „ Мършата се е превърнала в изискано блюдо за изгладнялото население и това блюдо се намира трудно.“
Тази ужасяваща ситуация засяга директно семейството на Цветаева. Тя вижда как двете й дъщери слабеят: всичко, което може да им предложи като храна, е супата, получена в обществената столова – но тя едва стига за едното, и още: „Това е просто кипната вода с няколко картофени обелки и няколко петна мазнина с неясен произход“ (стр. ХХ). Тя научава за някакъв дом за сираци в околностите на Москва, където би могла да остави момиченцата, за да бъдат гледани и хранени по-добре. Отива там и оставя в него децата си – за да открие малко след това, че и там гладът е същият, но се прибавят мръсотия, болести и насилие. „За да продължат удоволствието децата ядат зрънцата леща едно по едно“ (стр. ХХ). Аля се разболява сериозно, Цветаева я прибира в къщи, за да се грижи за нея; тя пише след видяното трескав разказ за този живот, изтерзан от глада. Преди да е успяла да вдигне на крака втората си дъщеря, тя умира. Цветаева се чувства смазана още повече от това, че Ирина винаги е била по-малко обичаното дете. Това събитие я белязва завинаги; скъсването със своенравната млада жена, каквато е била тя преди революцията, е извършено.
Цветаева има двойствено отношение към болшевишката власт. От една страна може само да я заклейми. Тя е отговорна за изчезването на всички форми на живот, които в стария свят са й били скъпи. Довела е до дезорганизацията на целия социален и материален свят, докарала е глада. Освен това е смачкала опозицията и свободата на словото, въвеждайки цензура, много по-страшна от царската; поверила е на ЧК контрола над населението. Не трябва да се забравя и фактът, че през тези години нейният съпруг Сергей се сражава на страната на Белите срещу Червените. У Цветаева се събужда интерес към политиката и тя дори възнамерява – без много да вярва в идеята – да напиши статия, озаглавена „Оправдаване на злото“. Злото, това е болшевизмът; по някакъв парадоксален начин обаче, като реакция на подобно зло, някои човешки качества придобиват ново измерение: хората например престават да се вкопчват в материалните блага, започват да ценят духовните ценности! Няколко години по-късно тя заключава: „Натиквайки живота вътре в нас, комунизмът даде изход на душата“ (стр. ХХ).
В същото време обаче Цветаева се издига над конфликта между Червените и Белите, като не прави разлика между двете воюващи армии. В случая става дума за една надполитическа гледна точка, а може би просто за човешка. Тя смята, че фанатизмът и заслеплението се срещат еднакво при двете страни, насилието и страданието също; наблюдавайки ожесточената битка за властта, тя не се вижда в нито един от лагерите. Цялата тази огромна енергия, изразходвана за толкова нищожни цели, й се струва напразна; тя е готова да оплаче жертвите на едните и на другите, независимо от цвета им. Едно стихотворение от декември 1920 изразява това второ нейно отношение към бушуващия конфликт; в него между другото се казва:
От ляво, както от дясно,
окървавени синури само
и всяка рана разрасна:
Мамо!
И аз, опиянена,
чувам и виждам само
безпорядък от плът разчленена:
Мамо!
Всички редом са легнали в миг –
не знаеш кой до кого е.
Вижте: войник.
Наш или техен той е?
Бил е бял, а сега – червен:
като с пурпур кръвта го покрила.
Бил червен – бял сега. Вцепенен.
Смъртта го е обезцветила.
(превод Иван Теофилов)
През 1920 нито Червените, нито Белите искат да чуят подобна песен: те признават само „за“ и „против“ и всяка гледна точка, която събира двете страни, няма право на съществуване.
