Островът Манхатън е разчертан просто, ясно – и почти идеално. Тъй говори легендата, а всъщност си е доста объркана работа. Но му се хваща края.

Ако си го представим условно като правоъгълник, с по-късата страна на ширина, улиците му вървят хоризонтално и започват номерациите си отдолу-нагоре. Тези, които са най-близо до океана „отдолу” почват от улица № 1 („№” се изпуска), така 1-ва улица, втора, трета до около 200 и нещо улица „нагоре” и оттам започва „Бронксът” (The Bronx), друг квартал на Ню Йорк (градът, не щатът), като има още Бруклин, Куинс и Стейтън Айланд.

Тези пък, които се спускат „отгоре” до долу, сиреч вървят вертикално, се наричат авенюта. Те се броят от изток: 1-во авеню, 2-ро и т.н. Първо авеню върви почти паралелно с Източната река (East River) и така на запад до 12-то авеню, опирайки до реката Хъдзън (Hudson River). Отстрешният бряг на Хъдзън е вече щатът Ню Джърси. Оттатък на Източната река пък е Бруклин. Съединяват ги редица мостове и метрото.

Едно от първите ми впечатления в Новия свят: Бруклин, март, 1967.
Г-н Алтънков специално взима метрото до Канарси (Canarcie), в сърцето на еврейския квартал, тогава евреите в Бруклин бяха около половин милион и улиците и кварталите им бяха супер интересни. Но аз бях чул за бруклинския млечен шейк (milkshake) и трябваше да го опитам.

Седнал съм на бара и пред мен човека слага в един грамадейши метален контейнер мляко, сладолед и най-различни дивотии, сиропи, карамели, даже нарязани ягоди (по желание). Поставя контейнера под машинката, перката без перки се завърта, забучава, каймакът изплува и ми го сипва в една също голяма цилиндрична стъклена чаша. Със сламка или с лъжичка. Сега идва блясъка и красотата. С жалост поглеждам контейнера, половината шейк е още там. Но той сръчно и делово го поставя  до чашата, санким твой е, сипи си го като ти свърши. Ега ти, мисля си, това са повече от две големи чаши. Мисля, че беше 30 цента. Америка!

На връщане отрезвявам. Автобусът пристига и аз се суетя докато се качвам, а шофьорът реве (качваш се отпред, за да пуснеш центовете в машинката пред него): Качваш ли се или не, айде горе!  Ей Богу, в Калифорния това го няма, там ще ти се усмихне, ще те чака до сабалем и може да си и поприказвате. Милите и деликатни нюйоркчани, как да не им избягаш.

Пето авеню разделя улиците на източна и западна посока. До 8-ма улица, обаче, авеню Бродуей разделя улиците на изток и запад, а след това и нагоре Бродуей се върти и извива безконтролно. 1-ва улица фактически не започва най отдолу – на ръба на океана, понеже под нея има цял куп улици с имена: Пърл, Бридж, Фултън, Канал, Уол (фамозната Wall Street, финансовият хъб на планетата) и др.

Авенютата също са непослушни, изобилстват малки авенюта с имена покрай двете страни на острова, а и между самите авенюта (дължината на Манхатън е над 20 километра). Около 60-та улица, например, 8 авеню става Западно Централно Парк авеню, а 9 авеню се превръща в Калъмбъс авеню, 10 авеню става Амстердам авеню и 11-то се нарича вече Уест Енд авеню! Красота! Самото вече прекръстено Западно Централно Парк авеню след 110 улица става Булевард Фредерик Дъглас! И още много други чудеса.

До 14 улица кварталите не са много стока. Там живеят японци, корейци и други азиатци, по-бедни американци, в миналото евреи и новопристигащи източноевропейци. Пристанището е там, както и Китайското градче (Chinatown), Малката Италия (Little Italy), Общината, Световния търговски център. Въртят се и живеят млади хора, поети, артисти, художници, музиканти, па и набедени бохеми и курветии, разбира се, там е Гринуич Вилидж, там слушах Майлз Дейвис и Телониъс Мънк. И е много гот. Напомнящ мъничко на стария „Бамбука” през 1950те и 1960те години в София, без съпровождащата тукашна тъга. Там е забавно и весело, но не както беше Сан Франциско, хипитата и децата-цветя (flower children) по-късно. Не че нямаше наркотици, напротив. Но поне хероина не беше още застъпил.

Няма голяма разлика в качеството на кварталите по цялата долна част на Манхатън – източната или западната страна. Помните ли Уест Сайд Стори, мюзикала на Бърнстийн? Филмът беше с Натали Ууд, Рита Морено и Джордж Шакирис. Там бяха порториканците и други южноамериканци против бедноватите бели. Романтично, но опасно за живеене.

Баровските квартали са около Главният парк (Central Park) и то от долната му страна, понеже над него вече почва Харлем, където живеят негрите. 50-те, 60-те и 70-те улици важат, там е и спокойно и красиво. И като в центъра на Париж – 16 квартал (seize arrondissement), Трокадеро, например, но и 6, 7 и 8-мия – ще видиш и частни къщи, което както и да го погледнеш е убийство. Като си помислиш, че на нейно място Доналд Тръмп би построил 90 етажен небостъргач. Има и къщи с големи градини и дори с малки лични паркове, които са оградени и заключени и са за притежателя им и за неговите гости. Представете си част от Борисовата градина оградена и твоя, с ключ! И пълна тишина и спокойствие в самия пъп на света.

По-надолу, особено след 34-та улица почва бизнеса. Оживява се особено около 42 улица и Таймз Скуеър, има и много театри, кина, развлечения – и съответно и престъпленията нарастват. Когато пристигнах в Ню Йорк – януари 1967 – веднага ме предупредиха: първо да не нося пари по себе си и второ,
да имам винаги най-малко 10 долара, за да ги дам на първия негър, който ме нападне или просто ми поиска пари. Тук имаше и разминаване: виделите многознайковци настояваха на 20 доларова банкнота, която би омилостивила нападателя. За по-малко може да ти пререже гърлото, просто от яд!

Аз живях в Ню Йорк повече от година и половина и никой не ме нападна.
На всичко отгоре се връщах по тъмно, влизах и излизах от публични писоари, влачех се по долни кина и барове в най-различни шибани квартали, срещах какви ли не подозрителни типове, бутах се и в Харлем – негърския квартал, огромен – и пак нищо.

По това време Ню Йорк се славеше като столица на престъпленията в САЩ. Имаше квартали – освен Харлем – и в Бруклин и Бронкс, където таксиджиите отказват да те возят. За кратко тази столица се прехвърли в Лос Анджелес,
а сега е пак Чикаго, сега там стават десетки убийства всеки месец, да не говорим за другите „по-малки престъпления”: кражби, изнасилвания, отвличания, побоища. Ню Йорк се умири окончателно когато Руди Джулиани стана кмет в 1994.

Казвали са ми, че съм бил късметлия, де да знам, но не ми се вярва. Нищо не ми се случи и никой не ме нападна и през следващите 28 години, а къде ли и не съм бил. Само в Тексас не се чувствах много на място, но може да е било и мой проблем, чувал съм, че и там хората били дружелюбни. Дълбокият Юг – Мисисипи, Алабама също са странни.

Анекдот, но истинска история: най-известното и прочуто шоу по телевизията беше Шоуто на Джони Карсън по ЕнБиСи, една от трите голями тв станции покриващи цялия континент. Беше всяка вечер след новините и филма, около 10:30. За да имате представа вижте Шоуто на Слави – точно копие: музика, развлечения и единствената разлика – поканените събеседници на Джони, които бяха най-прочутите личности в САЩ, главно хора от Холивуд, но и политици и различни чудаци. Шоуто се излъчваше цели 30 години – от 1962 до 1992, първите 10 години предаванията бяха от Ню Йорк.

Джони имаше помощник-постоянен събеседник sidekick, на български резоньор (и тази дума изчезна с комунизма) – това е човек, който е до него, смее се на шегите му, пуска и той номера, духовит, но постоянно е на щрек да не затъмни водещия. Този умник дълго време беше Ед МакМеън. Двамата бяха страхотни, смешни, но не клоуни, умни, макар рядко в дълбочина, сатирични, без да бъдат язвителни, и бяха мили и симпатични на цяла Америка. Нямаше никой, който да е някой и да не се появи на шоуто им: Ричард Никсън, Боби Кенеди, Хюбърт Хъмфри, Гор Видал, Карл Сейган…Страшен оркестър също. В началото на шоуто Ед се провиква: „Heeeeeeeeeeeeeeeeeeeere’s Johnny!“ Тук: Славиииии, или Славитрифонооооооф!

Една вечер Ед попита Джони – в началото на шоуто – след като го поздрави, че се е върнал от Ню Йорк (а Джони беше нюйоркчанин) след дълги години в Холивуд (шоуто се излъчваше от Бърбанк, предградие на Ел Ей): Хей, Джони, нямало те е 6 години в Ню Йорк, как е там сега, забеляза ли някаква разлика?

Отговаря Джони без да се замисля: Има разлика и то страхотна, престъпленията са намалели, хората са спокойни, всичко е наред, видях една жена припадна на Таймз Скуеър и взе цели три минути преди някой да ѝ задигне чантата.

Е, това е Америка и затова си я бях избрал, не като Швеция, там ако паднеш
на улицата няма да те оставят сам да се изправиш на крака, половината град ще се събере да ти помага и да те пита как си, какво ти стана и как могат да ти помогнат. Пфуу! Give me Americhka any time! Дай ми Америчка!

Никола Г.Алтънков                                              9 октомври 2020

Предишна статияЦанко Серафимов: „Моят Шабат“ – убежище и на стоицизма, гордостта и мъката на македонските българи
Следваща статия„Парадокс на призрака“, новата книга на Панайот Ляков