„Аз вас избрах от света” (Йоан, 15:16 )
Тези думи, които изрекох на латински, се четат днес в светото Евангелие на празника на един светец, чието име е Варнава и който, според Писанието, е апостол. И нашият Господ казва: „Не вие Мене избрахте, а Аз вас избрах от света и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва.” Йоан, 15:16., защото голямо щастие е да принася нещо плод и плодът му да пребъдва. А пребъдва плодът на тогова, който сам пребъдва в любовта. В края на това Евангелие нашият Господ казва: „Любете един другиго, както Аз ви възлюбих, както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов.” ( пак там, 15:12.9 )
Всички Божии заповеди идват от любовта и от милостта на природата му, защото ако не идеха от любовта, не биха били Божи заповеди. Заповедта Божия е тъкмо благостта на природата му, а природата е благостта му в собствената му заповед. Който живее в благостта на природата му, той живее в любовта Божия, а любовта не знае „защо”. Ако имах приятел и го обичах, задето ми сторва добро и изпълнява волята ми, то аз обичам не приятеля си, ами мене самия. Аз трябва да възлюбя приятеля си заради собствената му благост и заради собствената му добродетелност, пък и заради всичко, което е в себе си: аз само тогава обичам приятеля си наистина, когато съм го възлюбил по начина, за който току-що говорих. Тъкмо тъй е и при човека, пребиваващ в Божията любов, който не търси своето нито у Бога, нито у себе си, нито в която и да е вещ, но който обича Бога заради собствената му благост, заради благостта на природата му и заради онова, което Бог е в себе си. Тази е истинската любов.
Любовта към добродетелта е цвете, украшение, майка на всякоя добродетелност и на всяко съвършенство, и на всякое блаженство, защото тя е Бог, тъй както Бог е плодът на добродетелтта, и този плод пребъдва в човека. Човекът, който се труди заради някакъв плод, би бил извънредно щастлив, ако плодът му пребъдва. И ако някой човек има лозе или нива и я преотстъпи на слугата си, та онзи да я обработва и плодовете й да останат за него, и ако му даде също така всичко, което е нужно , то слугата силно ще се възрадва , понеже плодовете му са преотстъпени, без самия той да плаща нещо за тях. Тъй щастлив ще е и онзи човек, който живее в плода на добродетелта, понеже не знае той нито смут, нито неволя, тъй както сам себе си, пък и всичко е изоставил.
Впрочем нашият Господ казва: „Който остави нещо заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.” (Матея, 19:29) Но ако го оставиш заради стократното или заради вечния живот, ти нищо не си оставил, дори за хилядократна награда да си го сторил, пак нищо не си оставил. Себе си трябва да изоставиш, и то напълно да се изоставиш – чак тогава наистина ще си изоставил. Неотдавна при мен дойде някакъв човек и ми рече, че е раздал много свои имоти, за да спаси душата си. Тогава аз си помислих: Ах, колко малко и незначмителни неща си изоставил! Слепота и глупост е да се взираш по някакъв начин в онова, дето си го изоставил. Но ако себе си си изоставил, наистина си оставил нещо.
Човекът, който сам себе си е изоставил, е толкова чист, че светът не може да му причини страдание. Пак тук ви казах наскоро: Който обича справедливостта, справедливостта го привлича и го обхваща, и се съединява той със справедливостта. Някога писах: Праведният човек не служи нито на Бога, нито на тварите, защото той е свободен, и колкото по-близо е до справедливостта, толкова по.близо е и до свободата и е самата свобода. Всичко сътворено е несвободно. Докато има по-горе от мен нещо, което не е сам Бог, то ме потиска, колкото и малко да е то и от какъвто и да е вид, дори ако това е разумът или любовта, щом е сътворено, а не е сам Бог, то ме потиска, защото е несвободно. Неправедният човек служи, волю-неволю, на истината, и служи на целия свят и на всичките твари, и е роб на греха.
Веднъж – не беше отдавна, ми хрумна следното: Това, че съм човек е общо за мен и за друг човек, че виждам и чувам, че ям и пия – това прави и добитъкът, ала това, че съм, това принадлежи тъкмо на мен, а не някому другиму – нито на човек, нито на ангел, нито даже на Бога, освен доколкото аз съм едно с него, това е някаква чистота и единство. Всичко, което Бог прави, той го прави в едното като равно нему. Бог дава на всички неща поравно и въпреки това те са неравни в делата си, и пак те се стремят в деянията сикъм онова, що е равно на собственото им битие. Природата е осъществила в баща ми делото на природата. Нейното намерение е било и аз да стана баща, както баща е и той. Баща ми е вършил делото си заради нещо равно нему и заради собствения си образ, за да бъде той самото си произведение, при това постоянната цел е мъжът. Само че понякога природата се отклонява или бива възпрерятствувана, така че в деянията й не се разгръща цялата нейна сила, и тогава възниква женско същество. Там пък, където природата изобщо се откаже от делото си, започва да действа и да твори Бог, защото ако нямаше жени, нямаше да има и мъже. Когато детето бъде заченато в майчината утроба, то има фигура, форма и образ, това се дължи на природата. Такова то остава в продължение на четиридесет дни и нощи , и на четиридесетия ден Бог сътворява душата даже за по-малко от миг, та душата да стане формата и животът на тялото. С това делото на природата, сиреч всичко, което природата може да стори за формата, фигурата и образа, се изчерпва. Делото на природата е напълно изчерпано, и както е напълно изчерпано, тъй то и се замества напълно от това на разумната душа. Така че то става дело на природата и творение Божие. Ала във всичко сътворено – както вече често съм казвал – няма истина.
Има нещо, което е по-горе от тварното битие на душата и до което се не докосва никое сътворено нещо – защото то всъщност е нищо, него даже ангелът не го притежава, пък той има чисто битие, несмесено и обширно, даже ангелското битие не се докосва до него.То е сродно на Божия вид, то е в себе си само едно, то няма нищо общо с каквото и да е друго. Относно него мнозина попове се колебаят. То е някаква чуждост, пустиня е и по-скоро безименно, отколкото да има някакво име, и е по-скоро непознато, отколкото да сме го познали. Ако ти би могъл да се самоунищожиш за един само миг, даже за по-кратко от миг, то ще стане за тебе това, което е вътре в себе си. Докато още обръщаш дори най-нищожно внимание на себе си или на някоя вещ, ти ще знаеш толкова малко що е Бог, колкото малко устата ми знае що е цвят или окото ми – що е вкус, толкова малко ще знаеш и ще ти бъде известно що е Бог.
