ЛЮДОЕД, нов разказ от Христос Хартомацидис

 –  Тука ли са родителите ти? – изръмжа непознатият и преди да успея да отговоря, ме вдигна във въздуха, за да ме отмести от входната врата. Нахлу в стаяата, сякаш се намираше у дома си. – Не се крий, Васильовице! – подвикна строго. Майка ми в този момент нареждаше дрехи в долапа.

  – Зараул, ти ли си? – му отвърна сърдито. – Да се махаш! Мъжът ми не е тук!

  – Ще седна да гопочакам, а ти изпрати малкия до бакалницата да донесе мастика. Приготви мезе и ела да ми правиш компания.

    Приличаше на великана от илюстрациите на Палечеко. Там човекоядецът, носеше червени наполеонки. Бе вдигнал детенцето за яката и го разглеждаше кръвнишки. Само, че…  майка ми изобщо не се уплаши. Излезе и го погна ядосана:

    – Че каква съм ти аз, че да ти приготвям мезета?! Тия номера на жена ти, вкъщи!

    Великанът се поусмихна:

    – Много си серт, ма Васильовице!

    – Такава съм! Ако не ти харесвам – прав ти път!

    – Търся земляка по една работа!

    – Другаде да го търсиш!

    – Дори едно кафе не ме почерпи!

    – Тука да не ти е кафене! Студентско общежитие е!

    – Егати общежитието! Бивш хан!

     За последното бе прав. Старото здание, в която се помещаваше общежитието ни, преди Девети бе хан. Но, майка ми изобщо не я занимаваше всичко това и вече изблъскваше посетителя навън.

    – Уф, жени! – изсумтя той сърдито и погледът му попадна отново върху мен. Сивите му очи бяха оцъклени, а долните клепачи обърнати и кръвясали. Опита се уж приятелски да ме ощипе по бузата, но аз се уплаших и изпищях. Това съвсем го обърка. Пак изсумтя и си тръгна.

    – Зараул, разбира се! – коментира вечерта баща ми. – Земляк! От едно съседно село. Като бяхме партизани изпълняваше и задълженията на… – на това място засече. Сякаш не можеше да намери точната дума, или не смееше да я произнесе. После ни обясни: – Значи, ако се наложеше да очистят някого… той вършеше тази работа…

     Признавам, тогава не можах точно да разбера смисъла на казаното. Майка ми обаче се нацупи:

     – Палач с други думи!

     – Преди да излезе партизанин бе криминален. Лежал е по затворите. За някакъв конфликт с чичо си го…  нали разбираш. Иначе не е лош човек. Само малко грубиян.

     – Да, и бие жена си!

     – Семейните му работи не ме интересуват.

     – А, би трябвало!

     Така бе приключила тогава тази история, но твърде скоро великанът се появи отново. Първо бе дотичала паникьосана жена му –  другарката Триада. Грозна и кльощава! Само кожа и кости! Живееха на отсрещната страна на булеварда – „Георги Димитров” („Мария Луиза” по старому). В бързината бе дотърчала  съвсем раздърпана – по пенюар и чехли, на бос крак.

     – Другарю, Василаки! Спасявай ме! Иска да ме убие! – докато ѝ поднесем чаша вода, за да се успокои, пристигна задъхан Зараул. Бе пиян! Нито почука на вратата, нито изчака да му отворим. Нахлу побеснял!

      – Къде е кучката! – Жена му уплашена се скри зад баща ми.

      – Ти не се мешай! – изръмжа Зараул, но родителите ми бяха решили да го спрат.  –  Стой настрана, казах! – повтори той заплашително и протегна огромното си ръчище. През рамото на баща ми успя да я удари. Потекоха кърви. Горката Триада изпищя  с отвратителния си глас. Зараул залитна. Хвана се за масата и преобърна тенджерата със супата и чиниите. Аз се разревах. Майка ми грабна черпака и започна да го налага, където ѝ падне. Великанът сякаш не усещаше нищо. Викаше и псуваше! Нахвърляше се отново и отново. Обезпокоени съседите вече думкаха по стената. От коридора се чу тупурдия и в стаичката нахлуха  членовете на домсъвета – русият летец Иван и мургавият танкист Николай.

   – Какво става тук!? Пречите ни да учиме! – възмути се бившият летец, а демобилизираният танкист направо се нахвърли върху людоеда. Приложи му някаква хватка и го тръшна на земята.

  – Ще ми счупиш ръката, бе!

  – Да ти я счупя! Иване, извикай милицията!

  – Недейте да викате милиция! – ги помоли баща ми. – Ще станем за резил! Другарят е бивш партизанин и работи в службите!

   Наистина Зараул работеше в службите за Сигурност. Караше служебна кола „Победа”. Винаги ходеше с костюм и вратовръзка, а на дебелата си глава, съвсем неудачно, носеше мека шапка.

  За щастие, домсъветът не извика милиция. Задоволиха се да направят строга забележка както на Зараул, така и на нас:

   – Прощаваме ти заради другарите! И друг път се разправяйте у дома си, а не в нашето общежитие, където ние носим отговорност.

   – И да не си посмял втори път да удариш жена, защото ще ти счупя ръката! – закани му се  бившият танкист.

   – А вие, другари – продължи русият Иван – повече не приемайте такива гости!

   – Ще видите вие! – заплаши ги тръгвайки си Зараул.

   Същата вечер, другарката Триада преспа у нас. Облече някаква нощница на майка, която и стоеше като шлифер и току  приплакваше. На другия ден при все с насинено око отиде на работа. Повече не се яви. По-късно разбрхме, че Зараул ѝ се извинил, и даже поднесъл букет цветя. Вече сдобрени я завел със служебната кола на ресторант. За известно време духовете бяха укротени и студентите можеха спокойно да четат.

   На пролет, най-неочаквано другарката Триада ни посети отново. Носеше впечатляваща бяла рокля на големи червени рози. Изглеждаше весела:

  – С Гиоргарос ви каним на вечеря! – обяви тържествено.  – Заповядайте у нас!

  – Сигурно ще поискат нещо! – коментира после майка ми. – Иначе защо да ни канят.

    Семейството на Зараул, живееха от другата страна на булеварада, в старо здание, също като нашето. Помещаваха се на тавана, в мансарда. Макар и тясна, стаичката им бе уютно подредена. На стените имаха два гоблена:  единият изобразявашс ветроход с опънати платна, порещ гордо вълните на житейското море. На другия весели танцьорки с пищни поли и дайрета играеха фламенко. Едната от тях, с тънките си крака и дълбокото деколте, поразително приличаше на другарката Триада.

   Бях любопитен с какво ли ще ни нагостят. В илюстрациите за Малечко, трапезата на великана бе отрупана с всякакви ястия. Най-отпред, печено прасенце, което се усмихваше тъжно, притворило очи, със забита в бута му огромна вилица.  И в тясната мансарда на Зараул трапезата изобилстваше с най-различни  блюда. Другарката Триада се бе погрижила специано за мен, да има детско меню с кюфтенца и пържени картофи. За големите бяха подготвили специална изненада, както тържествено обяви домакинът. Той излезе за минута, за да се върне с огромна тава с агнешки главички. Всичките бяха с оцъклени синкави очи и прехапани езици. Великанът разцепи черепите с чук и отверка, за да извади мозъците.

   – Най-вкусни са очите! – обясни с пълна уста… После хвана с вилцата едно и ми го предложи. Аз се дръпнах погнусен.  – Уплаши се малкият! – засмя се домакинът и налапа окото с огромно удоволствие.

   За десерт сервираха малеби, с червен сироп и аромат на рози. За големите другарката Триада свари кафе на пясък. Зараул с много кеф си запали цигара:

   – Щях да ви предложа да поиграем на карти, но като го знам Василакис какъв е сухар…

  – Не, не играя карти! – потвърди баща ми. Той и не пушеше, а виното го разреждаше  с много лимонада.

   – Какво да те правя тогава! – въздъхна Зараул и плахо прехвърли разговора на темата, която
го вълнуваше: – Земляк, искам от теб една услуга! Трябва да ми станеш поръчител за Партията!

  Майка ми многозначително изгледа баща ми: „Казвах ли ти аз!”

    – Че как така още не си партиен член!? – учуди се баща ми.

    – За трудните неща, Гиоргарос е добър, а като дойде ред за облаги ми натякват: „Ти не си член на Партията!”

    – Все го лъжат, другарю Василаки! – намеси се и жена му. – Онзи ден бе отишъл в Ръководството за да поиска жилище. Вижте в каква дупка живеем! Една гарсониера искаме, повече не ни е нужно! Двама клетници сме се събрали, нито дете си имаме, нито коте!…

   – Само дето не ме изхвърлиха с ритници! Идеше ми да ги хвана за гушата! – разгневи се внезапно Зараул.

    – Недей, Гиорго му! Недей! – уплаши се Триада.

    – Ще видят те! Аз ако си отворя устата!…

    – Другарите от службите не могат ли да ти помогнат! – попита баща ми.

    – И те са едни! Получиха всичко на готово от руснаците, а се правят на важни! Като е за някой техен човек – ще се погрижат, като е за мене – свършиха, вика гарсониерите. Ако искаш да те настаним в двустаен апартамент с някое друго семейство. Но аз не искам с друго семейство. Искам сам, на спокойствие. Вече сме възрастни хора, имам си нужди…

     – Буди се вир вода от пот и бълнува.

     – Задушавам се, не ми стига въздухът! Говорих с нашия доктор Трикупис  и той само глупости дрънка: „Имаш вика военно – полеви синдром!“

     – Чувал съм, че и други  от нашите страдат от това заболяване… – поясни баща ми. – то е на психологическа основа, последица от Борбата…

     – Не знам на каква основа е, но знам едно: трябва да ми напишеш препоръка за Партията, белким си променят отношението към мене, че ако взема и си отворя устата…

    Баща ми кимна мълчаливо и си тръгнахме. По пътя майка ми го подхвана:

    – Ама, ти сериозно ли ще му ставаш поръчител за Партията!?

    – Че защо, другите да не са по-добри. Той поне бе смелчага! Виждал съм го как воюва на първа линия.

    – А после в тила вършеше мръсната работа!

   – Заповеди е изпълнявал! И в края на краищата това е класова борба. Или ние, или те!

   – Отвратителен е! Ако той стане партиен член, аз ще се отпиша от Партията.

   – Такива ги приказвай, за да ни приберат някоя вечер и да ни откарат в неизвестна посока! – после баща ми разясни: – Майка му бе вдовица. Петима сополанковци гледаше, а най-големият – Зараул – на петнейсет. Отишла на нивата на чифликчията, който ѝ бил и роднина, да събере лапад, да ги нахрани. Чичото я грабнал за косите, тръшнал я на земята и започнал да я рита. Скочил Гиоргаки да защите майка си, а оня го започнал с приклада на пушката. На всякъде ходел въоръжен. Пребил момчето. Наложило се да го завият в прясно одрани овчи кожи за да го спасят…. Е, като оздравял, намерили чичото с прерязано гърло… Хванали Гиоргарос – бой, затвор… Чак до войната… Вече за Гражданската, успял да избяга, за да се присъедини към нас…

   – Много героично ги разправяш! – въздъхна майка ми. – С такава препоръка, могат да го обявят и за светец…

    – Може да не е светец, но сигурно се е мъчил много….

    В крайна сметка, не се наложи на баща ми да пише препоръка. Една вечер другарката Триада, дотича пак уплашена при нас. Трепереше цялата. Държеше изцапани с кръв дрехи, а най-отгоре меката шапка:

   – Погубиха го, горкичкия! Погубиха го! – прошепна тя. – Извикаха ме за да ми предадат дрехите. Уж, че бил пиян и катастрофирал! Такъв човек!