Людмил Димитров: МОЙ ТЕАТРАЛЕН АВТОПОРТРЕТ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДОБЧЕВ

Слово, произнесено на 75-тия рожден ден на Иван Добчев в Театрална работилница „Сфумато“, по повод премиерата на книгата му „Автопортрет в огледалото на сцената“

Людмил Димитров

Книгата, за която сме се събрали и говорим днес, е мемоарна; по-точно казано, животопис в изкуството. А споменът винаги е субективен и тъкмо в неговата избирателност и самоиронично съчетаване на възходи и падения по много неопределен и странен начин прозира един неподправен пласт историческа истина или, да го кажем по-театрално, достоверност. Фактите могат и да са запомнени погрешно, някъде да изневеряват на паметта или да се смесват – това все още е нормално и е психологически рецидив на оперативния ни пренос-проекция през времето; атмосферата, оценката, чувството обаче са точни и неподправени. Ако някъде си се чувствал неуютно, но не си разбрал напълно защо, след години, спомняйки си за този момент, може отново да не стигнеш до никакъв конкретен извод, но опишеш ли спомена си, читателят задължително ще намери инкрустирано в текста онова зърно, начало, концепт, чужд на природата ти и породил усещането за потиснатост. И обратно, но с уточнението, че радостта, щастието, удовлетворението рядко предполагат замисляне – там просто няма какво да обясняваш.

Не е така с вълнението.

А тази книга вълнува: увлича, разсмива, натъжава, смесва различни и дори взаимноотричащи се жанрови начала: романовото, лирическото, документалното, вплита в наратива полемики, анализи, реторични ходове, писма, сленг, травестии и бурлески, но не и самооневиняване, не и самосъжаление. С лекота тя – непокорна и вироглава, постига напълно автентична драматургия. И е покана за среща. Не като тази, на която присъстваме сега – външна, тържествена, суетна. А за различна – ментална, интимна, вътре в текста, който пък отваря пределно пространството не само назад, в ретроспектива, а и напред – към заложеното, но все още несбъднало се: своеобразна контролна камера, заснела твоето несъзнавано и връщайки го, ти позволява да проникнеш сам в себе си детайлно, вещо, остранностено, за да се обективираш и надмогнеш. И всичко това – в пространството на театъра, функциониращ за автора в едновременността си на бит, битие и свръхбитие. А театърът, както казва големият Петер Щайн, е среща със самия себе си.

Тази книга е незавършена. Тя говори за онова, което е създавало и изграждало Добчев по време на търеснето и себенамирането му – в живописта, в живота, в любовта, на сцената. Но другото, с което съвременните поколения го знаят и ще го запомнят извън текста – най-емблематичното му здание и най-трайното му съ-здание – „Сфумато“ – тук го няма. Запитах се защо. Отговорите са много и всичките до един – възможни, оправдани, логични. Избрах си следния: пътят в този театър, където сме точно сега, още не е изминат, до последното действие има много време.

Цитираната по-горе мисъл на немския режисьор, приложена към книгата на Добчев, е двуизмерна. Тя отпраща и към субекта на повествованието, и към субекта на рецепцията; казано по-ясно – към него, разказвача, и към мен, читателя. Защото далеч не е вярно, че книгата разказва преживелиците само на автора си. Тя – нормално – отразява историята на българския театър в същия този времеви отрязък. Отразява, по-точно пресъздава и още нещо – атмосферата в средите на интелектуалците: отношенията, позициите, естетическите и идеологически лагери отвътре, разграничава кариеризма на едни и служенето на изкуството на други. Най-сетне разказва и мен. Като човек, предан на театъра, на Шекспир, на Чехов – в един момент невидимо в нейния наратив се включвам и аз. Как?

Преди години се озовахме някъде извън България с Иван и докато чакаме за нещо си, се разприказвахме – крайно оригинално! – за театър. Аз с увлечение изброих поне пет, а навярно и повече спектакли, знакови и преломни за мен, моделирали не само усета ми за естетика, но и чувството ми за сцена във все още неукрепналия ми вкус към високото. Той след всеки мой разказ самодоволно и ликуващо допълваше още подробности. Стори ми се подозрително. Но се оказа, че примерите до един са от негови представления. Това не помнех. Явно ги бях гледал в онази възраст, когато обшивката на спектакъла – създателите му – все още не те интересуват, или пък нищо не ти говорят. Почувствах се като герой от една британска карикатура от 50-те години. В нея Шекспир, сам на някакъв площад, чете с недоумение, досада и гняв афишите на лондонските театри, от които се вижда, че се играят само пиеси на Бърнард Шоу. И аз така – говорех за първите си силни впечатления от българския театър, а излезе, че говоря единствено за театъра на Добчев. Защото театър на Треплев няма, но театър на Добчев определено има. Този един час неизвестно къде (всъщност известно е, но запазвайки го в тайна, текстът придобива особена абстрактност и привлекателност) очерта собствения ми театрален автопортрет в огледалото на Добчев.

Няколко примера.

Ще да е било в края на 80-те. Студент в първи курс съм и с колеги отиваме на хита на сезона: „Балкански синдром“ в Сатирата. Билети няма за месеци напред. Спектакълът е изграден твърде нестандартно, още при влизането на публиката в залата има подставени лица – актьори, които само след малко ще се правят на възмутени зрители от тъпотиите, произтичащи на сцената. А тъпотиите не закъсняват. При вдигането на завесата, на фон от пушеци, мъждива светлина и звуков ефект на виелица, се появяват трима завалии, изгубили се някъде в планината, и между тях потича следният „диалог“:

Първият: Вее…

Вторият: В Балкана зиме е така.

Първият: Вият.

Вторият: Гладни са, затова.

Третият: Имаш ли огънче?

Вторият: На!

Третият: Далеко ли е Бели Искър?

Тук първият зрител не издържа и влиза в откровен спор с актьорите, напада ги с ругатни от рода на: не ви ли е срам да играете глупости, дошли сме да гледаме нещо стойностно. Актьорите отръщат на удара с: какво искате, бе? Пак простаци в залата, нищо не разбират, идете да копате. Старстите стихват, представлението започва отачало, но този път далеч по-формално:

Първият: Вее…

Вторият: В Балкана зиме е така.

Първият: Вият.

Вторият: Гладни са, затова.

Третият: Имаш ли огънче?

Вторият: На!

Третият: Далеко ли е Бели Искър?

Тук изтрещява „зрителка“. Тя скача от място и отправя лични обиди към актьорите: погледнете се само какво представлявате – Слабаков, коскоджами ти артист! – Излиза директорът на театъра (Славчо Пеев), който прави другарска забележка на подчинените си и връща представлението отначало. Следва познатия ви диалог, изречен без всякакво желание, а на същото фатално място, въпроса „Далеко ли е Бели Искър?“, на сцената нахлува сватба и нещата се развиват като във виц за поручик Ржевски…

Оставям настрана смешката. Видяното беше първият ми пример за това, че диалогът с публиката не е и не може да бъде буквален, той е премълчан и продължава дълго след края на спектакъла. Нещо повече, спрямо онова, на което е присъствал с още сто души в залата, защото всеки зрител сам избира какъв спектакъл е гледал. Да не говорим, че този режисьорски ход предрече съвременните вечно компетентни тролове в интернет форумите.

Друг пример – по-ранен. В театъра на Армията излиза знаменитото представление „Ромео и Жулиета“ с Иван Иванов като Ромео и дублиращите се Пламена Гетова и Мариана Димитрова като Жулиета, както и с Наум Шопов. Първото, което чух за него, бе скептичният коментар на колоса със свръхвисоки критерии Владо Каракашев по телевизията. В огласения поток на съзнанието си маститият законодател заяви: „Добчев е накарал един актьор – Наум Шопов – да играе отец Лоренцо, княза и хора. Мисля, че Шекспир го е решил по-умно, като е разделил ролите на три“. След това умозаключение си казах: трябва непременно да гледам „Ромео и Жулиета“.

И сега възникват още въпроси. Как след Добчев се прави „Животът е сън“, „Вуйчо Ваня“, „Бесове“, „Гео“, „Януари“, „Краят на играта“…? Има как, но и няма как. Не зная кое от двете надделява. Но ми се струва, че е нужна неимоверно стабилна театрална и най-вече лична култура, за да преодолееш високия праг на тези спектакли и да изявиш себе си, или, ако не можеш, да интегрираш откритията им като реминисценции и да ги надградиш отново чрез сценични средства, стигащи до оригинално интелектуално прозрение.

На този фон колко е глупаво за един голям театрал да говорим в измеренията „професор“. Когато си в изкуството, винаги ми се е струвало наивно, компенсаторно и направо нелепо да се представиш с титла. Ако само тя презентира присъствието ти някъде, би било много жалко. Същото беше със званията „народен“, „заслужил“. Спомням си, раздаваха ги около 24 май. Една година се случи – предния ден по новините изредиха „удостоените“ – с едно-две изклчения от кол и въже, а на другия ден отидох да гледам „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ на Майк Никълс. И неволно се запитах как би ми прозвучало „народната артистка Елизабет Тейлър“ и „заслужилият артист Ричард Бъртън“? Представяте ли си подобни неща да „застраховаха“ таланта им? Самият Добчев в книгата недвусмислено избира да се учи не от законните си професори, а от друг, низвергнат – Леон Даииел. А колко млади актьори днес са се учили от Добчев, без той да е техният ментор?

Прочетете тази книга. От нея ще научите как по българските земи в близост до Харманли се заражда народното ницшеанство във вопъла: „Господ умре, Ване, Господ умре“ на възрастната Кана, библейската баба на автора. И то, защото съседите спечелили от тотото, а тя не и е приела това за непростима Божия несправедливост. В тази книга познатото, поне онова, на което средните и по-старите поколения сме свидетели – звучи непознато, огледано и предадено от изненадващ, шокиращ понякога зрителен ъгъл, но честен и достоен. И тъкмо тук е ценното на субективния умен разказ. Защото има и друг – неумен: през неговия претенциозен дискурс непознатото и интересното зазвуава познато, износено, банално, дежа вю. В огледалото на Добчев Добчински се различава от Бобчински, Розенкранц от Гилнедстерн, Федотик от Роде. За Щастливцев и Нещастливцев пък да не говорим. Различават се и хората, скрити под техните уж безобидни маски.

Завършвам така. Тази книга е изповед. Но не само: тя призовава към изповед. Просто трябва да открием своя отец Тихон.