КАМБАНА

Намерих в тревата език от камбана.

Нагоре погледнах – камбана видях.

Едва се полюшваше – зеленясала, няма.

Пепел от нея се ръсеше. Прах.

Обложен със туфички мъх бе метала,

години в тревата зелена лежал.

Поръбено с капки роса наметало

паяк над бездна от бронз бе развял.

Звуци да екнат в небето. Съзвучия.

Капчуци да текнат. Да млати кълвач.

Камбани – кокичета под капчуците –

от южняка люляни – да бият до здрач.

Зазвъни и ликуй, весели се, камбано.

Желязото кално в небето забих.

Съешете се, звуци, звучи, кал изначална,
eчи и ехти, намълчал се език!

АНГЕЛЪТ НА ВИНОТО

Той се спуска шумно по бряста.

В торбичката му шушне брястова шума.

Нахлузен на бос крак,

гуменият му цървул напипва трева.

Ангелът на виното е тук.

Слязъл е да затвори бъчвата.

Сяда на трикрак стол,

стиска с колене чутурата, притуря шума,

ръси брашно, удря с чиряслото.

От ясена се провиква славей.

В гредореда пее дървояд.

Моравочервено,

кросното стърчи до кацата.

В бъчвата, под рояци винурки,

отел – чер и бял – виайла, влашко

и тук-там – перли от старата гижа –

майката на лозята.

Той полага вратата в скута си,

/тъй ктитори по стенописите

държат малки църкви/,

вика й нежно “вратанца”,

гребе от скълцаната шума,

ухаеща на благо вино и тамян,

лепи вратата, отворът на бъчвата лепи.

Мълчи. Ангел е.

Ръцете му играят по дървото –

едната сякаш стиска цигулка,

другата – тегли лъка.

Залезът шурти отвсякъде, залива ни,

понася бъчвата.

И аз, развейпрах и нехранимайка,

аз се туля зад нея, гледам

да не проваля смисъла,

да не опропастя тайнството.

Над кацата звъни оса.

Между буретата снове паяк.

Време е!

Той вдига вратата –

тази тежка икона –

носи я към бъчвата,

намества я в сладкия мрак,

замазва шуплите –

вглъбен, прехласнат, отвъден,

готов всеки миг да отлети

и аз забравям, че ми е баща

и го обиквам.

ПРОРОЧЕСТВАТА НА БАЩА МИ

Стягам куфара. Ще вървя на гурбет.

Баща ми стиска тежката кана

и ми вика: “Ей, момче,

ше си умрем я тука

и ти нема и да ма погребеш…”

Така и стана.

ДЮЛЯ В ДВОРА

Дървото е иконостас.

И тия дюли ту са нимби,

ту скрити зад листа лица

на младенци и херувими.

Листа. Потрепват. Шумолят.

И духне вятър и разголи

свенливата и пищна гръд

на кърмещата Богородица.

Кадилници. И в тях – тамян.

Тръпчива есенна отрова.

Какво ли още има там,

зад позлатената обкова?

Казани има. От бакър.

Дим има. Огнена стихия.

И ноздри, пърлени от дъх

на върла дюлева ракия.

ПОД ОРЕХА

                                        В памет на Андрей

Под ореха ракия пием.

С теслата орехи трошим.

Като в забравен стих от Лилиев,

пара над шумата дими.

Мъглица есенна. Завеса.

Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.

Къде са мъртвите? Къде са?

Допреди малко бяха тук.

Димят градините посърнали.

Море от бурени. Море!

Ветрец по някой орех брулне.

И всичко живо пак замре.

Отдавна тръгнал, още слиза

от клон на клон бакърен лист.

И към небето се изнизва

животът – дим. И спирт летлив.

ПРОДАВАЧЪТ НА ПРЪСТ

“Хайде, идвай,” подкани ме той,

“ще те водя да видиш земята.”

И  потеглихме с калния Форд.

Притъмня. И ни скри пущинака.

Под лозите на дивия хмел

по лицето му сянка премина.

Намали. Впери поглед във мен.

И извика: “Синът ми загина!”

Полетяхме по черния път.

По стъклата се спичаше тиня.

Над могили продадена пръст

вик ехтеше: “Синът ми загина!”

От небето се спускаше мрак.

Жаби квакаха. Бухаше бухал.

Към луната навирило крак

под стрък лопен пикаеше куче.

Той ме спря до камарата пръст.

Слезе тежко. Изплю се в земята.

И си тръгна. Обърна ми гръб.

“Татко,” виках  подире му, “Татко!”

НАТЮРМОРТ

И да вали. Влажен мрак да облива

портокала на масата, двете ябълки, нара.

Оранжеви сенки ножа да скриват.

Острие само да просиява.

От облака слязла, в дълбините на стаята

прашна светкавица да се лута.

Да трепне в ъгъла огледалото.

Да я приеме. Да се пропука.

Бездна да зейне – дълга и тясна –

в прозорците отразена.

И да ухаят плодове в мрака –

разполовени.

МАГАРЕШКИ БОДИЛ

Побит е в пущинака. Там цъфти.

Врабче ще кацне. Ще го навести.

Магаренцето с топли, меки бърни

ще се отбие. Бръмбърът ще свърне.

С ботуши жълти, страшен и мъхнат,

ще изпотъпче де що има цвят,

ще избръмчи и в миг ще се изгуби.

От слънцето ще скочат пеперуди

и над бодила ще се завъртят.

Ще скръцнат със крила. Ще отлетят.

В ухото му пчела ще изжужи:

“Аз посетих те. Ти се продължи!”

Ще хвърля цвят след цвят. Ще хубавее.

Дъжд ще го къпе. Слънце ще го грее.

Росата ще го кваси и роси.

Косата няма да го покоси.

Крепи го истина непоклатима:

Щом има ме – вселената я има!

Планетите, далечните звезди –

около него всичко се върти.

На пръст върти вселенският безброй.

Той стожерът на гумното е. Той.

Ще си цъфти. Ще прецъфти. Ще се посее.

Той краят на света ще надживее.