ИВАН МЕТОДИЕВ
Така се случи, че от 1986 до 1989 година с Иван Методиев се виждахме много често. Аз току-що бях дошъл в София и бях на седмото небе от радост, че мога да бъда близо до поет, чиято стихосбирка „Прости сетива“ ми беше усладила душата. Няма да скрия, че съм се учил от Иван Методиев и че на моменти съм му подражавал. И слава Богу!
Предложих едно мое стихотворение за печат в списание „Септември“, където той работеше. Като го прочете, се изсмя, задраска една дума и я поправи.
В стиха аз бях написал „телето“, а той я поправи с „битието“. Ставаше дума за една огромна торба, която побира всичко, включително и теленцето на един старец, а Иван го поправи с „битието“. Аз – току що дошлият от провинцията начинаещ поет, си мислех за телето, а столичанинът и вече утвърден автор Методиев – за битието.
Рядко съм виждал човек, който толкова да не се интересува от бита си. Раздърпаният му червеникав пуловер още ми е пред очите. А на леглото му в апартаментчето на улица „Солунска“ можеха да се видят консервни кутии от риба, чорапи, пепелници, пълни с фасове, половин баничка и стихове.
Два пъти ме е водил на среща с негови съпруги. Първия път – някъде в Младост, на някакъв рожден ден, където бяхме посрещнати с ловна пушка и изгонени моментално. А втория път – в Белите брези, където в новия си и прекрасно обзаведен с чамови мебели апартамент Иван седеше и гасеше фасове направо в масата, с което късаше нервите на младата си съпруга.
Ще завърша тези си лични писания с един много „дълбок“ и „болезнен“ спомен.
Било е лятото на 1988 година. Часът е около дванайсет през нощта, а ние, доста подпийнали, се разхождаме в карето между Солунска и НДК. След водката и бирите имахме нужда да се облекчим и Иван ме бутна през желязна врата в някакъв двор. Докато вървяхме, аз пропаднах в една шахта. Помислих си, че съм се счупил целия и с отпаднал глас му казах да ме издърпа. И знаете ли какво направи Иван Методиев? – Смя се поне три минути, облекчи се и чак тогава ми подаде ръка да изляза от шахтата.
Но най-главното е, че ми показа друг начин на писане – сладък, мек, старинен, ако щете. Той беше софиянец, но описваше блестящо селски пейзажи (не толкова селски, колкото пейзажи на нашата разруха и нищета, на отиващия си естествен свят). Беше софиянец, но за него София не бяха булеварди и фанфари, а бордеи, мухи и хлебарки.
Мислел съм си, че ако беше живял в началото на двайсети век, щеше да стане един от най-добрите наши символисти. Влечаха го думи като „тайни“, „безутешни“, „тишина“, „скръб“, „самота“, „Бог“. Обичаше изпипания стих. Римата при него ставаше толкова гладка, че не личеше. По едно време започна да пише така, че като четеш стиховете му, имаш чувство, че си във вакуум, че отвсякъде е Поезия, а няма нищо. А това си е висш пилотаж.
Иван се опита да докосне Вселената и съвсем насериозно твърдеше, че човекът е безсмъртен, но още не го знае.
Към края на живота си Иван написа разтърсващи по своята сила социални стихове за пепелта и калта, в която затънахме.
Няколко дни преди да си тръгне от този свят, ми каза, че е написал писмо до Президента, което щяло да промени живота на всичките му приятели. какво е било това писмо, остава тайна. След това го почерпих две бири, той ми поиска пари за такси и си тръгна. И повече не го видях.
Казват, че ден по-късно отишъл за риба.
Бог обича да призовава рибарите си.
Николай Милчев
ВЪЛЧЕ
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.
Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!
Иван Методиев
