Отзив от Цанко Серафимов за „Панихиди за птици и поети“

fbt

ЛЪЧ В УТРОБАТА НА МРАКА

В Прогласите към мъртвите, към живите, към безсмъртните и към България в новата си книга „Панихиди за птици и поети“ Румен Леонидов бие тревога за застрашителната ерозия на нравственото, за нашата духовна слепота, глухота и нищета. Жестоката равносметка е направена: „Религиите развенчаха своите богове!… Ето датите на вашите лични престъпления! Ето ножовете от братоубийствените нощи!…“
Неудържим е ропотът на Румен Леонидов към безсмисленото битие на бездушните, на бедните духом, които живеят с „духнато кандилце в душата“. С колко горчивина са напоени думите на поета: „Горко вам, дето от злото се вардите, но никому не чините добрина“… Но все пак той таи своята надежда за спасението човешко, защото има самосъзнанието, че се е обрекъл да бъде „лъч в утробата на мрака“. Тежка роля! Духовното око на поета е всевиждащо във вселенския безкрай. Но какво се връща обратно по проникващия лъч в сърцето и ума на Румен Леонидов? Скръб… Той се превръща в тъжен събирач на скръб… И му остава утехата, че „последният човек не иска власт“ и надеждата „бъдният Рембо дано на български да псува“…
Трябва да сме преодолели височината на познанието за библейските времена и събития, както и да сме усвоили умението да разчитаме сложните партитури от метафори, за да усетим и почувстваме дълбокия вулканичен тътен на тази поезия в проза. Само тогава ще разберем думите в песента на пияните ангели- разрушители, които искат да ни убедят, че Лъжата е Хляб… Само тогава истински ще съчувстваме на най-самотния врабец, „невидим в клоните заплетен като наказано за чувствата хвърчило…“ Само тогава ще разберем защо „неуспелите актьори стават диктори, преуспелите простаци са диктатори“… Само тогава ще разберем защо „допотопното спасение е Ной!“…
В своите Възпеви Румен Леонидов е тревожен, че човекът се чувства удобно сред многото си братя и сестри – коня, заека, глигана, змията, кравата и… кучето; че зад думите за обич – духа вятър; че „за една чиния леща ще убие Авел“… И отчаянието му потъва в мълчание: „сега ми се мълчи…“ Отчаяният оптимист все пак се надява, че „ще запърха в гърдите ни хелий… Ще хрясне обаче последният гръм. И ще престанем да бъдем животни“.
Ще се опитам да „преведа“ на езика на простосмъртните космически извисената словомузика в „Панихиди за птици и поети“. Румен Леонидов в своите тържествено-скъбни литургии за поетите, чиито имена не е назовал, за да подчертае тяхното велико сливане с всемира, тяхната така жадувана значима самотност като прашинки, в които пулсира „мистерията на поезията ни“…
Поетът, казва Румен Леонидов, е „печален певец, който не пее като всички, с цяло гърло, а шепне горещите си горести с прехапани от страдание устни…“ Той е „птица, която не пее в общия хор, нито в общите химни…“; той е от „рядък вид, умопомрачително свободолюбиви птици“.
Подобно на „Покаяние Господне“, и „Панихиди за птици и поети“ е много, много висок връх в новата българска словесност. Такова поетическо превъплъщение, докосващо се до божественото, е творческа благодат, с която са удостоени избраници.

Предишна статияМигрирането в „чужди езикови пространства“ като начин на живот
Следваща статияИван Мудров в галерия Структура