Из цикъла „Лиричен дневник“
ВСЕКИ СЪС СЪДБАТА СИ
Щастливи ли са хората, които
единствено с любов са обкръжени?
Всеобщите любимци на тълпите,
напълно неприличащи на мене…
Навярно е приятно да те сгрява
припяващото дитирамби хорче
и искрено да ти се умиляват
като на сладко шарено ковьорче.
Аз също бях обичано момиче
и също бях родена за принцеса,
но после имах жребий по-различен.
А всъщност, мойта орис ми харесва!
Аз знам какво е смерч да те обрули,
ако внезапно твърде ярко блеснеш,
и знам какво е насред залп от хули
сърцето ти да се изпълни с… песен!
Аз знам какво е да не се огъваш,
когато срещу тебе нож изваждат…
да се препъваш… и да те препъват,
да се изправяш и да се възраждаш.
Аз знам какво е да изглеждаш крехък,
но кръста си да носиш към Голгота
и да усещаш с всяка своя клетка
безкрайното богатство на живота!
МИГНОВЕНИЕ
През парка на далечното вълшебство,
където ходех на разходка с татко,
прибирам се в най-ранното си детство,
в което баба прави бяло сладко,
в което мама пламенно мечтае
каква ще бъда като по-голяма,
а аз се скривам в детската си стая
и никакви досадни грижи нямам,
и вече съм на крачка от страната
на приказки реални и безплътни…
Но някой тихо чука на вратата.
Добрата фея? Или е синът ми?
ЗИМНИ ВИДЕНИЯ
Край клонките слаби
се ниже снегът,
а сенки на баби
на двора седят.
Бърборят безмълвно,
хихикат без звук,
додето покълне
в стрехите капчук.
Щом стане на локва
след време снегът,
и бабите кротко
ще се изпарят.
КОТЕШКА ЕСЕН
Денят си остри ноктите,
с ръмжене се надига,
а аз си гледам котките
и тайно им намигам.
Листата – златни капчици –
безшумно ни посипват.
Целувам меки лапички,
добри като молитва.
А слънчевите нишчици
полека изтъняват
и болките хронически
в душата преболяват,
сред чувства изкорубени
зли пламъчета тлеят,
но мърканици влюбени
спасително ме греят
ГОЛОТА
И досега сърцето ми се свива
при спомена за голата жена.
Вървеше устремена и красива
в прожектора от дневна светлина.
По улицата редки минувачи
се спираха във ступор, като мен,
и гледахме как с твърда стъпка крачи
жената гола в делничния ден.
Вървеше, както майка я родила,
но нямаше окаян, жалък вид.
Дори помислих, че излъчва сила
и голотата й е неин щит.
Пред парка, пълен с майки и дечица,
почти нагази в свежите треви,
но спря, ръце разпери като птица
и рязко в близка уличка зави.
Каква ли чаша в нея бе преляла
та да отхвърли свян и суета?
Кого поиска, шествайки в квартала,
да зашлеви със свойта голота?
Не знам. Но щом изникне в паметта ми,
изпитвам остра нужда всеки път
не голата жена да се засрами,
а да изпита искрен срам светът.
ПОЕТЪТ, КОЙТО ЖИВЕЕ В РИМ
На Румен Иванчев
Поетът, който живее в Рим,
с духа си докосва небето.
Градът е прекрасен и неустоим!
Пронизва те право в сърцето,
запраща те много години назад,
с триумфи и драми замайва.
Защото е Рим и е Вечният град
и в него усещаш безкрая!
Сред този кипеж на безброй светове
поетът свой кът обитава.
Отглежда дръвчета, бере плодове
и стихове нови създава.
А в края на делника си обозрим
сънува приятели стари.
Защото поетът живее в Рим,
но духом е в свойта България.
ЦЕЛУВКАТА НА АВГУСТ
Реших и аз да кажа
довиждане на август,
преди пожарът есенен
край мене да е лумнал.
Под шапката ми лятна
проблясва късче младост,
защото на сбогуване
август ме целуна!
