Моцарт, бащата на Йоханес Хризостомус Волфганг, Теофилус…

На 27 януари 1756 година в Залцбург вали сняг. Леополд Моцарт е в дома си на улица „Гетерайде Гасе” номер 9. Той се смята за улегнал и стабилен човек и в момента дава вид, че се занимава със своите партитури, но всъщност е напрегнат и неспокоен. В съседната стая жена му ражда седмото им дете. Самото раждане било доста трудно и за малко не коствало живота на родилката. Новороденото получило по традиция няколко имена – Йоханес Хризостомус Волфганг, Теофилус. Теофилус всъщност е латинската транскрипция на немското Годлиб, което по-късно в Италия ще бъде заменено с Амадеус.

От шестте други, преди това родени деца, е оживяло само едно момиченце – сега на четири гoдини – Мария-Анна (Мария-Анна са две от многото имена, с които детето е кръстено) . Родителите я наричат Нанерл.

Във века на Просвещението хигиената е твърде незавидна. Нейната липса в семействата и епидемиите отнасят значителна част от новородените и кърмачетата и семейството на Леополд Моцарт не прави изключение. Всъщност той едва ли си дава сметка, че в този момент се появява на бял свят нещо, което ще му осигури, на него, бащата, трайно място в историята на музиката. Така е, защото без това раждане, без изкуството на този, в момента раждащ се син, бащата едва ли би бил запомнен. Той не би могъл да мечтае за сегашната си музикална слава само на базата на собствения си артистичен талант (8, 34).

До раждането на сина си Волфганг, Леополд е известен като прилежен и работлив музикант, надарен, освен това и с известна доза амбиция, все неща важни, но все пак, недостатъчни, за да се стигне до това, което става в последствие post partum– след раждането (лат.)

По времето, когато самият Леополд Моцарт се ражда през 1719 г. в Аусбург, нищо не подсказва, че този син на книговезец ще има артистична кариера. Според традицията на времето, той би трябвало да се посвети, както и по-малкият му брат, на бащиния си занаят. Чест прави на баща му, че е успял да види в Леополд известен интелектуален капацитет. Казвам „известен”, а всъщност би трябвало да употребим по-точния израз „над среден интелектуален капацитет”. Бащата решил да направи нещо, за да го
доразвие. С протекцията на свещеника в Аусбург детето било настанено в местния бенедиктински манастир, където научило латински и гръцки език, а също така и да свири на орган и да пее в църковния хор. Несъмнено кюрето е смятало, че неговият подопечен младеж ще се посвети на религиозна кариера (7, 28, 34).

Когато Леополд – на 18 години вече – се настанява в Залцбург, това изглежда случайно. Всъщност младият човек отива там, за да продължи обучението си, защото манастирът в Аусбург, където е отгледан дотогава, е зависим от богословския факултет в Залцбург. Това „настаняване” впоследствие се оказва настаняване ad vitam – до живот (лат.) .

Младежът обаче не може дълго да заблуждава своя благодетел в пълната липса на влечение към религиозна кариера, което накрая води до това, че кюрето спира издръжката му. Леополд е принуден да си търси работа и я намира ту като вале, ту като цигулар в оркестъра на залцбургския граф (33, 34).

По това време Залцбург наброява около 10 000 жители със 120 църкви и параклиси и се слави с доста добър музикален живот. Негов генератор, разбира се, е залцбургският архиепископ. Той е глава на независимото едноименно княжество, то пък е част от Свещената Римска Империя, за която остроумно се казва, че не е нито Свещена, нито Римска, нито Империя, но така е в онзи тогавашен свят, че защо не и в сегашния. Казаното и написаното не винаги е това, което е, а пък ако случайно е – то сполай ти, Господи.

Заради искрящата си като сол белота, Залцбург е наричан „градът на солта”, но той е преди всичко и тогава, a и сега, град на музиката. Той наистина представлява, по израза на почитателите си, „бижу в стил барок”. Бижу, коронясано от една крепост от XII век и разположено, както и Рим, а защо не както и Пловдив, върху седем хълма. Да, ама не, по израза на Петко Бочаров, защото пловдивските са шест, понеже седмият е „набичен” на павета, покриващи улиците на Стария град, по-рано и сега – против калта,
щото. Това като сравнение само.

Залцбург, сгушен в „сянката” на Алпите и пресичан безшумно от реката Залцах, е мястото на действието, поне в началото. Ама то, какво място? Та това е Бавария с езерата си, сини и прозрачни, с китните селца, с хълмистите градини и лозя, с чистия въздух и зелените ливади. По-късно, на този благодатен терен ще изникнат приказните замъци на Лудвиг II Баварски, но и без тях всичко наоколо предразполага да запееш – ако можеш, разбира се. И тези, които могат, пеят – почти както във втората част на концерта за кларинет и оркестър на Моцарт A Dur KV 622 от 1791 г.

Кларинетът е по-вълшебен от вълшебната флейта и много повече като инструмент съответства на тази природа. Той повече въплъщава в себе си тези ливади, лозя, гори, езера и всичко в Бавария – дори може да предусетите как този инструмент произнася думата Бавария.

Пак тук по-късно запява доста добре и Рихард Вагнер, ако си спомняте. Та дворците и катедралите от камък на Залцбург, със сводовете си, с меките извивки и изящни колони от разноцветен мрамор, са си както и преди 265 години. Мрамора тук, както и в Рим, го нямат почти за нищо, толкова разточително го използват, и то в какви хроматични комбинации. Освен това, църквите отвътре, банките за сядане, олтарите, съдовете за светена вода, амвоните, баптистериите, всичко е изпипано до последен детайл. Всичко това с основание можем спокойно да наречем „експлозия на красотата”.

Това е мизансценът на действието. Иди после разправяй, че постановката нямала значение. Има, и то какво!

Залцбург е град, проспериращ икономически, могъщ, елегантен и много музикален. От 1502 г. по решение на принца-архиепископ Леонард Фон Кютшах (1442 -1519), жителите на града се събуждат сутрин от няколко тона, свирени на орган и наподобяващи мученето на бик. Странно решение, но този орган можете да видите и днес в катедралата при крепостта и оттогава, че и досега той носи името на въпросното добиче.

Катедралата, в която е преминавала една част от жизнедеятелността на
младия семинарист Леополд Моцарт е построена от един ученик на Паладио. В нея има ни повече, ни по-малко от седем органа. Така че атмосферата на града е несъмнено музикална. Всяка залцбургска фамилия, дори и най-скромно дребнобуржоазна, има собствени композиции и е способна да формира трио или квартет дори, с който да разнообразява домашните празници и да развлича гостите. Така съвсем очевидно е, че наеманите в благородните фамилии слуги е трябвало да притежават освен другите си,
често и най-вече, музикални таланти.

По време на религиозните церемонии и пищните приеми са били изпълнявани произведения на живеещия тук Михаел Хайдн (1737-1806) – по-млад
брат на големия Йозеф Хайдн, с когото Леополд, а впоследствие и Волфганг са в добри колегиални отношения. Тези отношения са в основата на изключителното приятелство и братство на Волфганг с Йозеф Хайдн – но за това по-сетне.

За Леополд Моцарт предстоят години на служба – първоначално при граф Тун и Таксис, а впоследствие и при архиепископа граф Сигизмунд. Очевидно тези години, прекарани ту като слуга в двореца, ту като оркестрант пак там, което не е било кой знае колко по-различно, не са били напразни. През целия си сетнешен живот Леополд ще запази една впечатляваща любознателност и живо чувство към наука, живопис и композиране, разбира се, поради природната си даденост, но и поради опита от тези години, оформяли у него критерии (50, 82).

Личните му композиторски опити имат белези на формиращ се негов си композиционен стил. Точно по това време през 1740 г. той публикува Леополд Моцарт своите първи композиции – две сонати за цигулка, в които къде несръчно, къде умело балансира между класическия и модния тогава галантен стил. Сред кръга музиканти в Залцбург пиесите му се свирят и той композира с увлечение и хъс, които компенсират липсата на гениалност.

Кариерата му на музикант се развива успешно и през 1743 г. той е вече четвърта цигулка в дворцовия оркестър, а през 1757 г. – и официален дворцов композитор. През 1762 г. Леополд Моцарт достига апогея на собствената си музикална кариера, като заместник-шеф на дворцовата капела – пост без кой знае колко голяма слава и престиж, но все пак (9). Но Леополд Моцарт е дете на своето време – векът на Просвещението и се интересува от много други неща, типични за епохата. Той се увлича от география, астрономия и математика. Притежава малък телескоп, глобус, географски атлас и два микроскопа – богатство, солидно за един слуга. Той чете латински и гръцки език, които е усвоил като семинарист, говори италиански и френски и силно се увлича от историята.

Все по това време, 1756 г., Леополд публикува на немски език ръководство за обучение по цигулка, което веднага е преведено на френски и холандски и това ръководство му донася повече слава от другите му нотни композиции.
Междувременно, още през 1747 г., Леополд се е оженил за Анна Мария Пертл, сираче на баща магистрат. Съпругата му е без особени таланти, без фантазия и амбиция. Тази семейна двойка ще създаде седем деца, от които само две ще оживеят, така че върнахме се в началото, точно в момента, когато се ражда Волфганг Годлиб Моцарт, този, чието раждане ще обърка доста живота и амбициите на нашия човек.

проф. Венко Александров