Леля Захаринка, разказ от Фани Цуракова

Из подготвяната за печат повест „Стопанството“

Жената ни казва да спим в плевнята. Сърдита е, мърмори. Вътре е тъмно, лягамe. Татко ме завива с балтона си, пързалям се надолу и той изкопава дупка в сламата. Боцка, студено е. Татко ме прегръща и той не спи, мърда, въздиша, мърмори в прохъркванията си. На сутринта маха сламки от гърба и косата ми, аз махам тези от него, гребен е забравил, ама казва, че и така съм хубава, позаглажда косата ми, стопанката на плевнята клати глава, не иска пари, крие ръце зад гърба си и тръгваме натам накъдето ни сочи.

Всички вървят натам. И баби, дядовци има, подпират се на бастуни, бебе плаче,  момченце се е загубило, начишкало се е, пищи за майка си, тя върви срещу хората, бута ги, пита уплашено дали сме го виждали. Всички бързат, подтичват, задминават ни, не подбират къде стъпват, вървят през калта и улицата е съвсем кална. Изморявам се, Татко не поспира както обикновено, гледа напред и ме стиска силно за китката. След последната къща на селото е. Голяма поляна. Поле. Пълно с хора. Щурат се, оглеждат се, блъскат се, настъпват се в теснотията, питат, крещат имена, сочат, плачат, смеят се, прегръщат се, отдръпват се, за да минат милиционерът и войниците с пушки и ками на коланите. Сълзи потичат по бузите на Татко, времето минава, не можем да открием Леля Захаринка, милиционерът и войниците предупреждават още колко време остава и чуваме някой да вика Татко. Прегракнало го вика.

Значи това е Леля Ми Захаринка. Прегръща се с Татко, вдига ме, притиска ме, повтаря ми „Златно сърце, мое!“. На по друг език говори. Разбирам я, но е по друг. Понякога Татко вечер пее на него. Докосват се, говорят за хора, които не познавам, смеят се. За баба ми, която е на небето, говорят. Тя им е майка. На Леля Ми Захаринка „не са й позволили да я изпрати“. Тя плаче, Татко й говори тихо, тя клати глава. До тях стои мъжът на Леля Ми Захарина. Пита ме на колко години съм. Уча ли се, чета ли книжки. „Вече съм чавдарче“ – хваля се. Завалява. „Суграшица“ – казва Татко. Леля ми сваля шалчето си и ми го завързва на главата като забрадка. Милиционерът и войниците викат да се разотиваме, „роднинският събор“ е свършил. Една баба на колене в калта стиска дрехата на мъжа пред нея, не могат да я откопчат, дърпат я, тя извива глава назад и вие. Завиват и други жени. Отвсякъде вият. Милионерът ги бута да спрат. Леля ми ми подарява спяща кукла и шалче и червен комбинезон с дантела за майка. Куклата ще я извадя от кутията като се приберем. Сега няма време и ще се изцапа.

Гарата е претъпкана с хора. Отнякъде се чува жален, тънък, проточен плач. Притискам се до Татко. „Няма страшно – казва ми – чакали са.“ Пускат Татко в чакалнята, „с малко дете е“. Сяда на пода в един ъгъл, сгушвам се в него и свалям обувките си, мокри са и ми е студено. Влакът има пет часа закъснение, ама ще дойде с „допълнителен вагон“. Токът угасва и се виждат само светлините от цигарите на мъжете. Като светулки. Татко ми топли краката с ръце, заспивам и в просъница усещам да ме носи на ръце, изпотил се е, блъскат го, локомотивът изсвирва, мирише на сажди, някой крещи, вагонът се люшка, нещо го удря отзад, „закачат вагон“, жена в коридора запява, шъткат й да млъкне и потегляме. На сутринта се оказва, че сме забравили обувките ми в чакалнята.

На нашата гара Татко ме качва на „чуш“. По пътя ни настига трактор с редосеялка от ТКЗС-то, ще ни закара до стопанството. „Дойде време за пролетниците“ – казва Татко на тракториста, онзи клати глава в съгласие, цигарата виси в крайчеца на устата му, дими, а аз стискам чантата с подаръците.

Куклата се казва Елена. Така я кръсти съпругът на Леля Ми Захаринка. Спяща е. Никой  в селото не е виждал кукла да затваря очите си, да казва „мама“, кукла с коса, която да решиш. Има си рокличка, гащички, обувки, всичко.

Майка се радва на комбинезона с червена дантела и на шала. Красив е, със златни нишки, прозрачен. Качва се на стола, за да се види на огледалото „как й стои“. Няма да ходя един ден на училище, докато в града не ми купят нови обувки. Татко казва, че след като са се „подобрили отношенията“, сестра му вече не е „изменник на Родината“ и може скоро да разрешат да й отидем на гости.

***

Измъквам се по топлинки, от прозореца видях, докараха първия бик. Местят „осеменителната станция“ в стопанството. Грамаден е. Колкото каросерията на камиона е. В  нея три крави като на Дачините могат да се поберат. Много мъже го свалят, един го държи с въже за халката през носа, сигурно го боли, други го спират с въжета през врата и гърдите. Хубаво е, че местят „осеменителната станция“, Бога На Буболечките ще е по цял ден в стопанството.

В другия край на двора, под сайванта до къщата на Легни Куче У Канавката коват маси и пейки. За сватбата. Сестрата на Куцата Яна се омъжва. „Бързат, ама пак ще роди седмаче“, смее се Рада Дето Й Знае Много Устата. Куцата Яна няма да се омъжи, куца е. „Само вдовец може да я вземе.“ Кравата им била бодлива, бутнала я като била малка, счупила й крака, снегът бил дълбок, не могли да я закарат до болницата и кракът й зараснал накриво. „Тя не се сърди, че сестра й я прежени, иначе и двете си остават стари моми.“  – казва Хубавата Лида и тръска трохи от престилката си. Въпреки че там няма трохи.

Двама мъже от селото идват откъм шосето и носят казан. Голям, черен. Ще го сложат върху тухли, ще накладат между тях огън, „дреболиите от овцете ще се варят цяла нощ. Един от тях ще остане да спи до него, да не го събори куче или котка“. И пещта, дето е останала от Легни Куче У Канавката ще накладат вечерта. Бай Ладе като сложат тавите вътре я замазва с кал отвън и цяла нощ ще слага дърва. На сватбата си носиш чиния, вилица, лъжица. Като се нахраниш си ги облизваш, завиваш във вестник и си ги прибираш. В джоба или в мрежичка. Ако ги забравиш, Баба Нада ги прибира, пази и после си ги взимаш. Преди да дойдат, сватбарите ще са на площада на селото, там в каруца е чеиза на булката, а друга, празна, е за даровете. Кумът вика силно кой какво дарява. Шаферите държат юздите на конете да не тръгнат.

 Мъжете, дето коват пейките и масите си подсвиркват, припяват, закачат ме, питат ме искам ли да бъда булка, ама сигурно съм щяла да си избера софиянец. Тръгвам подир Баба Нада, попарила е сушена коприва и я носи на кокошките, иначе не снасят и чуваме трясък, викове. Бикът се е отскубнал, счупил е оградата на каросерията, тича в двора, влачи след себе си навел и тръскащ глава, въжетата, блъска с рога бунара, керемидите му падат, чупят се на циментовата плоча, веригата дрънчи и кофата със свистене и плясък пада във водата. Мъжете се опитват да хванат края на въжетата, бикът се обръща, грамаден, блестящ, копитата му хвърлят пръст, тръгва към един от тях, той пуска въжето, бяга сред крясъците на другите, покатерва се на изсъхналата праскова, бикът удря стъблото, то пука, накланя се, двама тичат отзад, хващат, пускат въжетата, викат на Стоил Коняра да извади вили от конюшнята, пушката. Знаят за пушката. Баба Нада хвърля тенджерата с копривата и двете бягаме към къщата на Легни Куче У Канавката, в която сега живее Бай Ладе, качваме се на балкона. Майка излиза на нашия и крещи името ми. Един от работниците дето ковяха пейките за сватбата удря с тесла по казана, за да накара бика да се махне от прасковата, той обръща бавно глава, черна, голяма, тича към сайванта, по очите под бретона му се вижда, мрази ни, събаря казана, работниците са избягали навътре, покатерили са се на гредите сигурно, чува се хрущене на дъски, бикът реве, клати навеса, улукът изпищява, откача се и провисва. Стоил Коняра стреля с пушката във въздуха, бикът се появява изпод сайванта, тръгва към него, пяна е излязла на устата му, опашката му е нагоре, развява топката в края й, но внезапно спира, копитата му повдигат земята и той извива глава към шосето. Вдига я, все така извърнат към шосето, повдига горната си устна и поема накъсано въздух. Дядото на Белчо от наши клас води по шосето крава.

– Пусни я, пусни я вътре! – вика Бай Ладе – Не влизай, пусни я!

Дядо му на Белчо разбира какво става, вкарва кравата през задната врата на стопанството и остава на шосето.

– Чул е за бика и води кравата – обяснява Баба Нада.

Бикът следи влизането на кравата, пръхти, пак повдига глава, бърчи горната си устна, така че се виждат зъбите му и тръгва към нея, пристъпва, а въжетата зад него трептят като  пелерина на принц. И кравата, дребничка, кафява, с бяло чело пристъпва към него, не се страхува, доближават се, той я подушва, побутва по врата, говори й нещо, тя промучава кратко, радостно, разбирам, тръгва към конюшнята, държи опашка на една страна, такъв им е езикът, бикът я следва и се скриват зад нея.

• Плюй си в пазвата!“ – казва Баба Нада.

Белия Петел вика кокошките да кълват разпиляната коприва. На вратата на блока се появява Бай Владо Бригадира. Сънен е, застава разкрачен с разкопчани гумени цървули пред сайванта, гледа изпочупените пейки и маси, плюе, работниците му обясняват какво е станало и събират парчетата за подпалки. Казанът ще трябва да се изчука. Бай Ладе отива да размотае Мериносовия Овен Бечо и Овцата Велика от ствола на ябълката. Хукнали са били да се крият и са се омотали. Бечо кротко върви сега.

 Мъжът дето беше на прасковата се кръсти. Обърнат с гръб към другите. На куц крак си намирам топлинката, изхлузила се е, докато сме тичали с Баба Нада. Майка ме прибира вътре. Малко ми се е изкалял чорапът.

***

На гърба на конюшнята забиха четири халки с изписани имена над тях. През деня завързват биковете там. Вечер ги прибират в конюшнята. Бикът, дето се опита да избяга се казва Руслан.

На Татко вече са му разрешили да „води кореспонденция“ с Леля Ми Захаринка. Първо пише на чернова и после на чист лист. Аз трябва да напиша отделно писмо. Ама не се сещам какво. Гриза молива, драскам по листа и Майка ми се кара. Опашка с бухнала топка от косми в края й се появява сред драсканиците, после царска корона с рога, главата е черна, после рисувам копитата, стават с различна големина, ама гумичката протрива листа и остават така, искри излизат изпод тях, на котка заприличва нарисуваното животно, добавям голяма пишона по средата на корема да се разбере, че не е котка, пелерината отгоре може да се помисли за крила, затова пояснявам отдолу: „Моят приятел Бикът Руслан“. Татко казва, че остава да се подпиша. И слага двете писма в плик.

Истината е, че не съм приятелка на Руслан. Само мечтая да сме приятели. Ако искам да сме приятели трябва да го отвържа. Не е трудно. Видях. Ама ме е страх. Не от него.

И ме е срам като ме погледне. Затова се промъквам тихо да не ме забележи отзад, сядам на дървената стълба, подпряна на постройката със стаята на Шмиргела. Гледам го, мечтая си да посмея и разбирам, че е по-лесно да те е срам, отколкото да те е страх.

Разглеждам краката си в новите обувки. Харесвах ги. Даже много. Сега не. Отивам до бунара, развързвам ги и ги хвърлям вътре. После се прибирам. Кихам, мълча и се правя, че пиша домашно.