“КЛЮЧ ЗА СИНЯ ВРАТА”, къса проза из бъдещата книга на Юлия Дивизиева

ОЩЕ НЕЩО ЗА СИНЬОТО

От известно време не ме оставя мисълта за синьото. Че е любимият ми цвят – знам. Не е отсега. Още като дете го предпочитах. Момиченцата с розови и червени дрешки, аз – със сини. Откъде ли е идвало това предпочитание, като никой не ми го е налагал!

И го мисля пустото му синьо, и го търся, а то е навсякъде – в небето, в морето. Само на тези две места да е, пак щеше да стига, че и да прелива.

Синьото е изумителен цвят.

Три са основните пигмента в цветовия спектър – син, жълт и червен. Само толкова! От тях обаче, могат да се получат всички останали цветове.

Спомням си часовете по рисуване с акварелните боички в пластмасови кутии, с кръгли гнезда за всяка една. Как смесвахме цветовете и как учителят Маринов, ни откриваше тайните на това смесване.

По-късно ми попадна статия, в която прочетох, че Нютон е включил синьото в седемте цвята, с които за първи път е описал видимия спектър. А е избрал да са седем, защото толкова е броят на нотите в музикалната стълбица. Решил е, че те са свързани с оптичния спектър. Гледай ти каква магия – цветовете имат връзка с музикалните тонове! Това означава, че наистина няма нищо случайно. Как ли е стигнал до това откритие и дали е бил на прав път великият учен?! И си запредставях кой тон на кой цвят би отговорил. Безкрайни са вариантите – на всекиму, според вкуса.

Гледам небето и виждам синьо, особено в ясен слънчев ден. Гледам морето и пак виждам безбройните нюанси на синьото, а като гребна в шепата си вода, тя е прозрачна. Откъде тогава е това синьо? Ами от небето, защото то се оглежда в морето. Добре, но кръгът се затваря, а синьото на небето откъде е? И тогава потърсих отговор в учебниците. И го намерих. Нарича се оптичен ефект, известен като разсейване на Рейли. Другото, което прави отдалечените обекти да изглеждат сини е въздушната перспектива. Дотук с науката, моят разказ е за друго.

Създадени сме така, че очите ни да виждат синия цвят изключително добре. Затова и той е любим на толкова много хора. Убедена съм, че е така. Още повече, че синият цвят е символ на свободата, на виталността, на простора…

Такова е синьото, събрало в себе си присмес от други цветове, които на свой ред са получили удивителните си имена.

Лазур! В него има малко зелено. Ултрамарин, с капка виолетово. Индиго, с много виолетово. Тюркоаз, аквамарин, циан, азурит, кобалт, турско синьо, чисто синьо, модро – една позабравена дума.

Понякога го свързвам с хармония, спокойствие, сигурност, надежда, безкрайност, чистота, доверие. Друг път – с прохлада, студенина, меланхолия.

Изниква ми образ на жена – сама, облакътена на маса. Гледа през прозорец към бурно море. Небето е тъмносиньо с графитен отблясък. Морето е най-малко с десет нюанса на тревожното синьо. Жената е впила очи навън, раменете ѝ са отпуснати, тъгата ѝ струи на талази, заедно с вълните, които се разбиват някъде там… Какъв по-добър начин да се изобрази тъга! Синята тъга на самотата и на безнадеждното очакване.

Виждам и друго – дете тича през поляна, пълна с макове, ириси, равнец и детелина, а над него ясно синьо небе с две бели пухкави облачета. Ето я чистата радост, обратната страна на меланхолията.

Има равновесие в живота и често апатията и безнадежността са стъпало към това, да се вземеш в ръце. Да управляваш унинието, за да насърчиш съзнанието си да търси изход и да се оттласне от мрака, да види реалността от друг ъгъл. Все сини нюанси на душевни състояния…

И събрах разкази, в които има синьо. Може да е капка, може да е море, крайче на дреха, вятър, открехната врата към хоризонта, очи, цвете… И все то, синьото, прозира в тъканта им. А срещите ми, в последните две объркани години с хора, места и събитията приютих в книга.

Никак, ама никак не ми се ще да се поддам на синя меланхолия. Напротив, искам да покажа добрата страна синьото. Онова, което прави здрави свещените връзки между нас, обитателите на Синята планета.

***

ХЛЯБЪТ НА ФИКО

“Такъв хляб, какъвто прави Фико, никъде никой не прави! Онѝя от Сухаче изобщо не знаят какво е хляб!” – казваха хората от село, с нескрито доволство.

-Да не мислите, че е лесно да се меси хляб, само с ей тези две ръце – и хлебарят ги разтваряше, като че ли искаше да прегърне всички, които чакаха неговия хляб.

-По тъмно го започвам. Да пресееш брашното, да омесиш тестото, фурната да опалиш. Набъбне ли като женска пазва, да го накъсаш на еднакви парчета – на това място се засмиваше дяволито. – Да го сложиш в калъпите, да ги завиеш, все едно са бебета, и щом се изпълнят, да го метнеш в пещта… И всичко не свършва дотук – продължаваше да разправя той, – хванат ли самуните златиста коричка, започваш да ги въртиш. Който е отпред, отива отзад и обратно. Добре че съм си направил лопата с дълга дръжка…

Приказваше хлебарят, докато тестото втасваше, подпрян на рамката на вратата, с набрашнена престилка и още по-набрашнени вежди и клепачи. Само в тези минути имаше време за раздумка.

– Фурнаджийска ли е лопата, не ми я хвали – обаждаше се някой.

– Какво ѝ е на лопатата, бе?! Без нея, ела ти, да го вадиш! Ще ядеш хляб на Въ̀рба в сряда тогава!

Онзи млъкваше, друг пък подхващаше – друго…

Събираха се хората около фурната, уж да чакат хляба, но май повече – да се видят и да поприказват. Мъжете да чуят новина, жените – да одумат някоя…

През ваканциите и аз обичах да се навъртам пред фурната. Все исках баба мен да праща за хляб.

Тя имаше една специална чанта – платнена, синя. Закачваше я отделно от останалите. На почит беше тази чанта – нищо друго не се слагаше в нея, само хляба. Беше от здрав плат и можеше да побере четири самуна. Аз купувах по два – четири не можех да нося, колко човек съм била. Чичо Фико ми викаше, че съм като шикалка, дребосък.

Слушах големите какво си приказват, но щом фурната започнеше да диша, отивах отпред при прозорчето, откъдето той подаваше хлябовете. Там дъхаше най-силно, направо упоително. Надигах се на пръсти и следях всяко негово движение. Беше като факир. Загребваше хлябовете, по два – по три, и ги местеше изкусно с дървената лопата. Отваряше и затваряше капака на пещта. Тя ли пухтеше, той ли – и виждах как лицето му почервенява – лъсва и заприличва на препечена хлебна коричка.

Видеше ли, че хлябът е готов, удряше една камбанка и всички се надигаха от пейката.

Чичо Фико, само с едно завъртане, хвърляше хлябовете на тезгяха и после с голи ръце ни ги подаваше, още докато вдигаха пара.

– Който е наред, да идва.

Всеки път се протягах да взема моите два хляба и всеки път си дръпвах ръцете от тях, толкова бяха горещи. Хлебарят се смееше, грабваше синята ми чанта и ги пъхаше бързо в нея, като неизменно казваше:

– Всичко хубаво на този свят е синьо… Бягай, носи го на баба си и да не го изядеш по пътя!

– А на теб, как не ти па̀ри? – чудех се аз.

– Моите длани са като гьон, нищо им няма.

Знаех какво е гьон, нали подметките на сандалките ми са такива и ми казваха да не ги мокря, че ще ги съсипя. Та се чудех как така неговите ръце ще са като моите подметки.

Той ме видя, че не тръгвам, а събувам сандала си.

– Какво има, да не се е скъсал?

– Не, гледам подметката, нали е от гьон.

Около нас всички се разсмяха.

– Ех, дѐте, дѐте… не ти трябва да знаеш от какво загрубяват ръцете. Но това да е кусурът, важното е сърцето да не загрубее. – и той ме погали по косата с голямата си, топла длан. Толкова леко беше това погалване, че едва го усетих.

Вървях по баира и току бърках в чантата. Бях пробила хрупкавата кора на единия хляб и късах залци от средата му, същински памук.

Насреща ми се зададе дядо Петър.

– Фико е извадил хляба, а? Ама ти ще го преполовиш, докато го занесеш. Кажи на баба си да ти направи мечка, не го яж така – и забърза надолу.

– Бабоо – завиках още от портата, – дядо Петър рече да ми направиш мечка.

– Ще ти направя, дай хляба.

Аз все още не се сещах за каква мечка става дума, мислех си, че е някаква игра.

Подадох ѝ чантата. Тя взе наченатия хляб, откъсна голямо парче от средата му и тръгна към кухнята.

– Бабо, къде отиваш?

– Ела, ще видиш!

Извади от бюфета сирене, сложи парче от него в топлата средина и я стисна в ръка си. Направи нещо подобно на сърма.

– Хайде сега, яж, че дете, което не е яло мечка, не е пораснало. Как не съм се сетила по-рано да ти направя! И аз съм една…

Взех мечката и отидох на улицата.

Надойдоха и другите деца. Баба и на тях направи мечки. И от хлябовете останаха само корите.

– После да идеш пак на фурната, че от тия мечки, не остана хляб! – и тя ми подаде стотинките.

В шест отново се строих със синята чанта при чичо Фико.

– Ти, нали купи хляб сутринта?

– Баба направи мечки на мен и децата и не остана, затова.

– Ех, едно време и мойта баба ми правеше… Хлябът тогава не стигаше, та тя се криеше от другите в къщата, много ме обичаше.

Вървях нагоре по баира и си пеех измислена песничка, но повече пееше едно птиче в гърдите ми – сигурно и моята баба много ме обича…

КАМЪНИТЕ

Крайпътен камък. Имаше такива – гранитни, означени с бели черти или цифра. Ниски бяха, почти не се виждаха от треволяците край пътищата. Дали ги има сега, не съм се вглеждала скоро…

Крайпътният камък може и да е отломка от скала, сурнала се от високото. Скален камък, от зъбер. Остър камък. Само за пълнеж става. Нито за зид уйдисва, нито за градеж.

Речен камък, валчест, синкав, объл, търкалян кой знае колко, достигнал до плитчина и заседнал.

Воденичен камък. Тежък, труден, но полезен.

Камък за темел. Нарочно добит, изваден от кариера. Гърмян, сечен все по дамара с длета и чукове. Да подпира, да е корен и пристан. Бял камък – къща да градиш върху него.

Крайъгълен камък – точка ли е, репер ли, указва ли края на нещо или началото на друго, а може би и на двете… Граничен камък.

Камък за стъпало, за да се качваш по него, да вървиш нагоре, да се издигаш по-високо от тревата.

Камък за края. И нищо тленно да не остане от човека, камък да остане. Вярно да служи и да показва кой къде е положен.

Можеш цвете да му оставиш, с вода и вино да го прелееш. Свещ да му запалиш. Стои той и чака – в студ и пек.

Последният път, на Задушница, ходихме с мама при фамилните могилки. Досега не се беше сещала за гроба на дядо си Атанас, но този път ме заведе направо при него. А той – смален, смален – потънал в земята. Само челото му, с кръста, се вижда, част от името и годината на раждане на праотеца.

Та мама го разчисти и му заговори, запали свещица и преля за бог да прости. Запалих и аз. И камъкът грейна.

– Дедко, ще ме прощаваш, откога ли ме чакаш да дойда, водица да ти донеса! – му рече тя.

Не знаех, че прадядовият гроб е толкова близо до дядовия. А над тях – големият орех, сянка да им пази.

– Защо не си ми го показвала досега?!

– Е, нали ти го показах. За всичко си има време, един ден при дядо да ме положите.

– Какви ги приказваш, мамо!

– Той много ме обичаше, защото ходех на селската чешма да му нося вода. Беше ми оплел малка дамаджанка, от шише, с дълга дръжка. Метна я през рамо и хуквам, харесваше тази вода – отвърна ми тя, като че ли не чу какво ѝ казах.

И продължи:

– Помня по Великден, как дедко пазеше козунаците. Стар беше вече, не работеше, и когато майка ми ги опечеше, той сядаше на столче до масата. Отгоре наредените пити, завити с бяло платно, а до тях дядо – с тояжката. Приближи ли някое дете, изкушено от миризмата им, той замахне към него. И онова побегне. Ей така – от четвъртък до неделя – пазеше ги. На никой не даваше, само на мен, и то – тайно. Слабост му бях…

Говореше мама и все коландреше нещо около камъка на прадядо.

Аз пак се замислих за камъните, дето ежедневно ги подминаваме.

По едно време събирах цветни камъчета. Където съм била, по камъче си носех. Станаха толкова много… Но сега съм си харесала един камък в Пирин, близо е до реката. До него синьо цвете цъфти. Не е пипван от човешка ръка. Навярно Глазне го е изхвърлила, когато се е препълнила с пролетни води. Тежък е. Не мога да го помръдна, камо ли да го отнеса. Но го обикнах. Два пъти вече го навестявам. Там си е. Камък, та камък! И да седнеш на него, и да легнеш под него.

Закъде сме без тези наши безмълвни спътници, скрили толкова памет в твърдостта си…

ПРЕВРАТНОСТИ

Има един минерален извор, дето малцина го знаят. В по-добрите му години край него имало и баня. Скрит между дървета, до поток, той издишва прозрачни синкави пари от  топлата вода, която не спира да шурти.

Някой е направил плитки корита, послани с камъни под двата чучура. Отдавна трябва да е било, защото камъните са позеленели.

От единия чучур блика силна струя, от другия – по-слаба.

В ниското, където потокът се разширява и става бара има стар бункер, от бетон. Него наричат баня.

Когато приближихме, отвътре се чуваха мъжки гласове, надвикващи плисъка на водата.

Седнахме до чучурите на повалено дърво.

Дар от земята е тази бликаща вода – гореща, лековита – нищо не иска в замяна, ей така, за едното добро се лее.

Шум между дърветата прекъсна мислите ми. Въздухът се раздвижи и към нас плъзна тежка миризма.

А беше пролет. Нацъфтели лютичета и късчета синьо небе се оглеждаха във вадата. Резедави кукуряци, на туфи, повдигаха тук-там ланската шума. Крехки лисичини в бледи, розови и лилави цветове пълзяха по баирчинката, пръснали се като пилци около дърветата.

Но миризмата се стелеше насам и пролетната идилия бързо ѝ отстъпваше място.

Най-напред се показаха две големи рунтави кучета. Като ни видяха спряха и впериха недружеблюбни очи в нас. Тръпки полазиха по гърба ми. Размърдах се и едното джафна предупредително. Останах на мястото си. Кучето извърна глава към дърветата. Иззад тях излезе жена, с яка тояга. Видя ни и ги сгълча. Те се отдръпнаха и ѝ направиха място да мине. Легнаха отстрани и зачакаха.

Миризмата идваше от жената. Стана по-натрапчива, когато тя се наведе над чучура.

“Какво женище”, рекох си.

-Добър ви ден – пък рече тя.

И започна да събува очуканите си чепици. Последваха ги вълнени чорапи, а след тях и други, памучни. Беше с вехт анцуг, по който имаше спечена кал. Над него навлечена вълнена пола, покрита с дълга жилетка, плетена от домашна вълна. Вехта мъжка куртка, някаква бежова блуза и най-отгоре ватенка довършваха облеклото ѝ.

Косата ѝ не се виждаше под забрадка, а над нея – вълнен фес. Картинка. Миризмата стана нетърпима. Надигнахме се да си вървим. Виждаше се, че не е от разговорливите.

— Мириша ли ви? — изстреля въпроса си жената.

Сконфузихме се. Още неотговорили, тя продължи:

— Овчарка съм. Овцете са горе на баира, а аз дойдох да се изкъпя и поизпера. Всяка неделя го правя, но все мириша, от овцете е. Душата ми се е вмирасала! Цаних се преди десет години, когато останах без работа. Счетоводителка бях, в града. Мъжът ми замина, деца нямам и накъде да ида, що да не опитам с овцете, викам си, за едно лято, пък после ще му мисля. Е, от едно лято станаха десет. Идвам тук, ама и други знаят мястото. Затова водя кучетата. Като видя, че някои много се задържат при водата, с часове могат да стоят, свирвам на кучета и те си знаят работата. Застават ей там – тя посочи към някогашната врата – и онези хващат друма.

Разсмя се. Докато говореше, переше чорапите си. Отнякъде се беше появило и калъпче сапун.

— И вие ли сте за банята?

— Не, не, това баня ли е! Нито врата има, помещението е едно…

— Ааа, добро си е то, че без него! Не мога да оставя хайванчетата. А така хем те си пасат, хем аз се баням.

Прибирам се на два-три месеца у дома. През другото време съм все по поляните. Кой както разбира живота, така го живее. Не се оплаквам. И тя свирна на пазачите си.

Те веднага станаха и изтичаха до бункера. Гласовете вътре като по команда секнаха. Чуваше се само водната струя.

От отвора се изнизаха, един след друг, трима мъже. Дибидюс голи, всеки взел в ръка торба, и бързо се скриха зад “банята”.

Кучетата останаха на пост.

Нашата познайница започна да смъква от себе си дреха след дреха.

— Като зелка съм!

Махна феса, след него забрадката и водопад от чуплива, започнала да се шари коса се изсипа по раменете ѝ. Остана по камизола. Едрите ѝ стегнати гърди напираха да излязат изпод нея. Широк ханш и силни бедра се очертаха под изтънялата материя. Не изпитваше свян.

И през ум не ми беше минало, че под тези дрехи ще се открие тяло на древногръцка богиня.

Където стъпеше с босите си крака, правеше кладенчета. Петите ѝ потъваха в меката пръст, размесена с шума и в отпечатъците им се събираше вода.

— Хайде със здраве! — обърна се тя към нас, преди да хлътне в тъмния отвор на помещението, наречено баня.

Тримата мъже, вече облечени, безмълвно се отправиха към пътя.

Тръгнахме и ние.

Каква жена! Като земята, а може би като първата жена…

Две ли, три ли години минаха, ние пак се сетихме за онази вода и тръгнахме натам.

Лято е. Небето синьо, синьо – само с едно облаче. Летеше то над главите ни, подето от лекия ветрец. Една стърчиопашка подтичваше по пътя пред нас и все намираше какво да клъвне. Беше валяло предния ден и сега земята дишаше.

Насреща ни се зададе жена в червена рокля. Стърчиопашката хвръкна и кацна на близкия храст. Не отлетя, а любопитно въртеше главица ту към нас, ту към жената.

Каква прелест е тази червена багра на фона на буйната зеленина, модрото небе и облаче, приличащо на полетяло глухарче!

Непозната вървеше, роклята ѝ трептеше, а помургавелите ѝ ръце като мрени лъскаха на слънцето.

Красива жена. По всичко личеше, че и тя го знае.

Косата ѝ, бакърена – без нито един бял косъм, все още мокра, падаше на масури по раменете ѝ.

— За банята ли? — попита ни, като стигна до нас.

— Оправиха ли я?

— Не, няма кой, кметът все обещава, но нищо не става. Идвали сте и друг път, щом знаете за нея.

— Идвали сме… Срещнахме овчарка при извора преди време… с кучета…

Тя изсвири. На мига от шубраците излязоха две рунтави кучета, досущ като онези, които бяхме видели тогава.

— Аз съм овчарката. Ама вече не ходя с овцете, мъжът ми се прибра!

И тя се разсмя с най-щастливия смях, който бях чувала някога.

Тръсна косата си. Пръски се разхвърчаха наоколо и аромат на лавандула изпълни летния ден.

ДА СЕ СЪБУЖДАШ С КРИСТО

И пак съм отвъд океана, и отново попадам на добра следа.

Минавам през една от стаите на къщата, в която е библиотеката и спирам поглед върху изправени до стената картини. Рамките им са стари – едните метални, другите – дървени. Обърнати са с пожълтелите си гърбове към мен. И тъй като не мога да отмина безучастно картина, подпирам на коляно купчината и започвам да ги разглеждам. Има нарисувани с масло, с креда, с молив… Има и графики. Виждам драпериите на Кристо… Невярвам, затова измъквам две от картините. На Кристо са, абсолютно и безспорно, при това надписани с кратки обяснителни бележки и подписани в долния десен ъгъл от самия автор. Датирани са – 1992 година.

— Видяла си ги, – чух гласа на Невена, зад мен. Чакаха те. Ако ги харесваш, можем да ги закачим в студиото.

— Това е Кристо? – все още, с почуда, питам аз.

— Да, от периода, когато е правил проекта за опаковането на река Арканзас в Колорадо. Подарил ги е на баща ми. Бяха приятели.

— Разкажи ми — хващам се веднага за думите ѝ.

— Знаех, че ги има, но не знаех къде са. Мислих, че ги е продал или подарил, а те през цялото време са били в склада на ателието му. Освободихме го, когато той си тръгна от нас. Тогава излязоха наяве.

Баща ми никак не харесваше Жан-Клод. Никой от приятелите на Кристо не я е харесвал. Казваха, че била опърничава, а пък Кристо – невероятен инат. Карали са се непрекъснато, крещели си по време на работа, но и са се обичали до полуда. Всички били убедени, че го е обсебила. Искала него и таланта му единствено за себе си. Откъснала го от средата му и той се разделил с приятелите си, включително и с баща ми. От този период са тези две рисунки. Бяха опаковани, затова не съм ги забелязала между другите вещи.

Знаеш ли, че Кристо и Жан-Клод се запознават месец след нейната сватба с друг, и се влюбват на мига. Като разбрала, че е направила погрешен избор тя се развежда скорострелно. После живее с Кристо цели петдесет години и влага всичките си сили и средства за реализиране на идеите му. И оттогава той не казва “аз”, а винаги “ние”.

— Чела съм за това, а също че са родени в един ден и в един месец, само че с дайсет и три години разлика. Кармична трябва да е била връзката им. Той в Габрово, тя в Казабланка, в семейство на французи. Представи си – появяват се двама на света, на хиляди километри един от друг. В различни общества, в различни култури и така ги завърта живота, че в един миг пътищата им се пресичат и се вливат в общ път. Казват, че тя е била двигателят на тандема, а той – творецът.

Гледаме картините-проекти, едната е от птичи поглед над реката, другата – от човешки ръст – отдолу.

Във въздуха се долавя аромат на парфюм. Приятен е, леко тръпчив.

Питам Невена, какъв е:

— “Ейндъжл” на Тиерѝ Мюглер.

— Нарочно ли го избра?

— Не, защо?!

— Защото това е бил любимия парфюм на Жан-Клод, чийто аромат Кристо е искал да усеща в ателието си, докато работи. Твърдял, че този аромат му помага да твори, дори и в отсъствието на жена му.

Оставям въображението си да прелети над реката. Така се е казвал и проектът – “Над реката”, и си представям поредицата от платна, покрити с безброй алуминиеви пластинки – сутрин розови от изгрева, сребърни през деня от светлината и златни вечерта от залеза. Денем върху тях се отразява небето с всичкото си синьо, а отдолу се оглежда тюркозазът на реката. “Виждам” всичко това, защото Кристо го е споделял още преди години – прочела съм не едно от интервютата му.

Какъв необятен поглед за форма и пространство, за въздействие върху възприятията е имал този удивителен артист!

Гледах ги и пъплех съвсем по човешки под платната, покрай извивките на реката. Вървях по брега ѝ или се спусках с лодка по водите ѝ, а над мен сенките размахваха сребристите си платнени криле.

Можех и да закръжа над тях, така както Кристо е кръжал, за да ги видя и отгоре, откъдето биха им се любували Слънцето и Луната.

— Добре е направила Жан-Клод, че е запазила Кристо единствено за себе си, опазила е твореца в него. Ами ако не беше тя, щеше ли той да разгърне таланта си, че и до днес проектите му да вълнуват – рекох аз.

Щуро е да се събуждаш с Кристо над леглото си, щуро и невероятно е, но понякога се случва…

КЛЮЧ ЗА ЛЯТО

Вълните изхвърлиха ключ на брега. Пенливите им гребени го заливаха и го криеха в мимолетните си тънки дантели.

Какво ли мога да направя с този ключ, та той за нищо не става, в същото време, като че ми казва: “Вземи ме!”

За нищо не става ли, а ако е отключвал нечия врата, а може би това е вратата на лятото?! То, все още, със солени пръски и галещо слънце се помайва наоколо. Ето го, подскача на ей онази скала. Оттам вика делфините, суши крилете на кормораните. Те разпъват ветрилата им и се оставят на вятъра, да ги разрошва.

Ключът ме кара да погледна напред, където е лодката – точица на хоризонта. Дочувам съвсем слабо пърпоренето на мотора ѝ. Виждам я как тършува из водите на океана. Наднича за риби. А те вероятно се срелкат около нея – сребърни, волни и никак не искат рибарят да ги улови. Той със сигурност пуши и чака търпеливо, знае – все някоя ще изгуби разсъдък и ще скочи в мрежата му. И тогава точицата на хоризонта ще наедрее, шумът ѝ ще стане по-гърлен, ще замирише на моторно масло и ще я чуя как пристъргва в кея… Ще чуя и рибарят, който ще благославя океана, че ще продаде рибата и ще нахрани децата си, че ще купи нова рокля на жена си, а за себе си – бутилка, нещо силно, за да полее улова с приятели.

Не ставал ключът, какви ги приказвам, та той е от вратата на ненаситното ми чувство за лято, за онази синя, пресиня врата, чиито цвят усърдно подновявам още от зимата.

Тогава ставам като ревнив художник към старо, но много любимо платно, с което не искам да се разделя. Изтривам  мъгливите му паяжини, издухвам патината на саждите му, полагам фирниз, за да събудя синьото в целия му блясък и се размечтавам.

Същото чувство ме обзема и днес и не иска да си тръгне, а е едва ноември. И през декември няма да си тръгне… То е рибата, която кръжи около лодката. Птицата е, която крои небето, с големи сивобели тегели. Новоизлюпеното е, което още не лети, но пък може да премери ръст със сянката си, онази върху пясъка, дето го следва по петите.

Стискам ключа, който вълните изхвърлиха на брега. В дланта ми остава белег от сол и ръжда. Дамга.