Излезе от печат двутомникът на акад.проф. Венко Александров – за първия том това е второ допълнено издание, а вторият излиза за първи път. И двата са обединени от нежната самоирония на автора, който със сладко-горчив привкуст върви „Към Последния етаж“ на живота си. Универсална личност, светило в медицината, фин познавача на световната култура, живопис, литература, оперна, симфонична и камерна музика, доктор Александров е събрал разнообразните си размисли пред „неизбежния изход“, философски възприема щастието да е дарен с живот, връща ни към своето необичайно житие-битие, към чара на детството си и по-късните си срещи с изумителни личности, съдбовни радости и преодолени вече печали.
Проф. д-р Венко Александров е интелектуалец, лекар, специалист по анестезиология, реанимация и интензивна терапия. Роден е на 20 декември 1944 г. в Пордим. Той е учен с разностранни интереси и международна известност.
Автор е на над 250 научни труда на български, френски, немски, английски и персийски език, публикувани в наши и чуждестранни авторитетни списания. Написал е 12 монографии, има множество участия като съавтор в сборници, учебници и ръководства. Признат е за безспорен авторитет и водещ анестезиолог и реаниматор.Научен ръководител е на 17 успешно защитени дисертации и научен рецензент на повече от 20.
За цялостната си дейност проф. Александров е награден със Златен медал
и диплом за експерт в областта на науката и изкуствата и за пропагандирането им у нас и в чужбина (2009).
Удостоен е със званието академик при Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). Обявен е за „Следовник на народните будители“.
Проф. Александров е носител е на най-високия френски орден „Кавалер на почетния легион“ и Почетен диплом на Френската медицинска академия (2009).
Носител е и на орден „Св.Св. Кирил и Методий“ с огърлие.
Владее френски, руски и англиѝски.
МЪДРОСТ, ОПИТ И ЧИСТОТА НА ПОМИСЛИТЕ
Будистите казват: ако искаш да разбереш настоящето, вгледай се в миналото, ако желаеш да прозреш бъдещето, дай си сметка за настоящето…
Неведнъж се сетих за тази древна мисъл, докато четях откровенията в книгата на професор Венко Александров. Затрудних се в тяхното жанрово определяне – нали сме свикнали да слагаме етикети на всичко, но в случая това се оказа нелека задача. Защото всеки от тези разкази, изповедно-философски, сюжетно-интригуващи, представлява по същество притча с характерна нравоучителност, но с преднамерено минимална алегорика и без никаква назидателност. Впрочем по тяхното трайно въздействие върху ума и чувствата на читателя може да се съди най-добре и за дълбоката им съдържателност – безизкусни и непретенциозни те са привидно и само при първия прочит. А той непременно бива последван и от втори, вероятно и от трети. Невъзможно е да се устои на обаянието, което излъчват тези деветнадесет фрагмента от живота – уж на един човек, на една личност, но всъщност от битието ни в цялата му сложност, отговорност и красота. „Спектралният анализ“ на това облагородяващо излъчване ще покаже, че то е съставено от мъдрост, опит, чистота на помислите и делата, от неопровержими, ала забравени или неудобни истини, съчетани с убеденост в дълга пред другите и озарени от вярата на хора от един действително изчезващ вид. Автобиографичността на книгата, която включените в нея разкази превръщат в неделима съвкупност от факти, спомени, размисли, ненатрапчиви, но силни и с траен ефект внушения, фини и точни алюзии ѝ придава достоверност, качество на ценен документ и без съмнение ще събуди допълнителен интерес към нея като към свидетелство за изграждането и пътя във времето, за нарастващата роля в науката и обществото ни на такава видна личност като нейния автор.
Имам известни колебания относно заглавието „Размишления пред неизбежния изход“ – то ще бъде добре разбрано от онези, които прочетат книгата, но може би не и преди това. Струва ми се, че е необходим малко по-обстоятелствен увод към нея, в който неговият многозначен смисъл да бъде разтълкуван. Бих препоръчала замяната му с друго – „От последния етаж в живота“. То според мен би изразило добре усещането, което книгата оставя у читателя: за висота и извисеност. Изгледът от най-горе е, както се знае, панорамен по обхват, а оттам и разстоянието до пределната точка на човешките стремления е сякаш най-късо.
Професор д-р Вера Ганчева
20 април 2009 година
Проф. Венко Александров е от онези рядко срещани човешки същества, които респектират от пръв поглед. Те притежават зрим и неподправен финес и след кратко, дори мимолетно общуване, бъэрзо разбираш, че срещу теб стои обаятелна, но не типична за планетата личност.
За същества с подобен манталитет, способни на катарзис, на самонаблюдение и самоанализа, е предназначена и тази книга. Тя не е написана от лекар, не от виден спец, от медик, а споделена от човек, който цял живот е усещал, опознавал и е овладявал магията на думите. И пространствата между тях. И тяхната взаимна привлекателност. Достатъчно е да потънете в повествованието на този сборник, за да се уверите сами в удивителната атмосфераа, която създава и пресъздава разказвачът.
ПОСЛЕСЛОВ
Драги читателю,
Всички истории, които прочетохте в тези два тома не са „stricto sensu“ истории. Тези текстове са по-скоро повод за размисли и точно по тази причина двутомникът има подзаглавие „размишления пред неизбежния изход“.
И както сами разбирате, надявам се, не е възможно да нося упрека, че разказаното от мен тука носи белезите на младостта, защото всичко е написано в моята късна, почти „патриаршеска възраст“.
Това има, разбира се, своите недостатъци, но аз съм се старал да ги омаловажавам, като понякога съм изпадал в едно „романтично“ повествование, което е повече характерно за младостта. С това искам да покажа, че все още се мисля за „едно пордимско момче“, макар и на 76 години.
Освен това, в някои от текстовете, моля вас, читателите, да влезете в
„ю туб“ и да чуете музикалната илюстрация към тях. Това несъмнено затруднява, защото е рисковано да се правят аналогии между текста и музиката. Светът на видимото е трудно сравним със звуковия свят, за който окото е много „по-тиранично“, отколкото ухото.
Но крайният резултат е несравнимо по-добър и аз живея с надеждата, че може би скоро, само с натискане на едно бутонче върху страницата, книгата ще започне да звучи сама и ще Ви избави от неудобството да търсите „ю туб“ в компютъра си.
Драги читателю, поради факта, че Вие държите в ръцете си тези две книги, че ги прелиствате, четете, това за мен означава, че вече отчасти ме познавате. Ако прочетеното Ви е развълнувало, ако сте потръпвали като мен при някои от пасажите, очевидно по различните въпроси сме мислели еднакво и сме се вълнували и се вълнуваме от еднакви, скъпи за нас неща. Следователно ние вече сме познаваме, при това без да сме се виждали дори, без да сме разговаряли „de facto“.
И като допълнение към „запознаването“ – никога не съм придавал особно значение на това, което съм станал в живота.
Мисля, че за мен най-характерното е, че съм Българин, Християнин, Лекар-анестезиолог-реаниматор и интезивен терапевт с дълга, вече повече от 50 годишна кариера, изкушен от перото, а и от много други неща, обичащ безумно децата и внуците си, Патриот, почти националист. Не мога по никой начин да се нарека космополит, макар да съм пътувал много и съм видял много различни страни и народи.
Стоял съм винаги на мястото си – здраво вкоренен в земята си.
Вече съм твърде стар, но аз харесвам възрастта си, харесва ми да съм стар. Старостта ме освобождава и аз харесвам човека, в който се превърнах. Харесвам болестите, които Създателят ми е пратил, свикнал съм с тях и Му се моля да не ми праща други нови. Тези са ми напълно достатъчни. Няма да живея физически вечно и това е кодирано в заглавието на двутомника и никога не съм съжалявал за неща, които са могли да ми се случат, но не са се случили. Това, което е минало, не ме интересува особено, по-важно е бъдещето и аз вярвам, че то ще е по-добро.
Ами – общо взето, това е. И както казваше академик Вера Мутафчиева: „Животът е шарен и хубав – защото е шарен“, а храбрият войник Швейк на Ярослав Хашек казваше: „Всяко нещо си има своя край – само саламът има два края.“
Авторът
