Към Къщата на съновиденията
1982
Истинският поет винаги идва оттам, откъдето не го очакват.Той се появява без предупреждение, без природни знамения, без фанфари и топовни салюти. Той идва от дълбините на историята и най-неочаквано ни казва какво мисли за света, за обществото, в което живее, за живота на мъртвите и за смъртта на живите около него.
Поетът е пратеник на бъдещето. Поетът е вестител, предопределен единствено от съдбата, той идва да съобщи, да предупреди, да предскаже, да възпее, да възненавиди, да се опълчи, да бъде разпънат, за да остане с митичната си реалност в паметта на историята.
Моята представа за поета се покрива с онзи вестител, който донася лошата вест. Защото винаги е било по-лесно и доходно да се съобщават добрите новини. Добрата вест може и да се измисли, да се поукраси, да ѝ се сложи изящната перука на надеждата и леката шапка на успокоението. Но поезията няма нужда от наивни блянове и кротко милосърдие. Във всички времена носачите на хубави вести са били повече от тези, които сами си избират участта да съобщят лошата. Защото за едните се издигат пиедестали, а за другите – ешафоди.
Аз съм от поетите, които рискуват. И затова съм страшно уязвим – всеки, който има позиция, може да бъде обвинен, че позира. Всеки, който е максималист, може да бъде обявен за конформист, ако само за миг отстъпи от своите огласени убеждения. Най-добре са онези поети, които не рискуват – те никога нищо не искат от несъвършенството на света, а получават всичко…
Те никога не говорят истината и са застраховани срещу всяка истина, която може да се окаже лъжа. И никой не ги обвинява, че лъжат, защото те премълчават, те пеят, но мълчат. В моята истина за поезията присъства и лошата вест, и опасното, неудобното мнение, рискът да разрушаваш и рискът да съзиждаш.
Аз съм убеден, че поезията не е месарница, макар че мнозина млади и недотам стари поети днес се държат в поезията като в месарница – все гледат да се прередят, да се уредят, да се устроят, да застанат по-близо до тезгяха с кантара, да се докопат до месото или поне до кокала.
Другари и другарки, за съжаление поезията не е и никога няма да бъде месарница!
Борбата за живот в литературата никога не е водила до безсмъртие! Борбата за безсмъртие никога не е имала нищо общо с борбата, в която смъртните присъди са били окончателни! И разпрата с времето и обществото никога не е имала нещо общо с хищното ръмжене при разправиите за мръвките.
От върха на моя скромен тридесетгодишен опит мога да заявя, че съм бил и съм свидетел на невероятни гаври с поезията, които я превърнаха в домашна прислужница, в послушна съпруга, в жена за забавление. Сигурно ще бъда упрекнат, че не виждам онези рицари на словото, които пазят поезията като своя истинска дама на сърцето. Да, познавам такива рицари, но само гузният не би могъл да признае, че редовете на рицарите в поезията ни все по-застрашително оредяват.
Аз не се страхувам от риска, не се страхувам да влизам в двубои с недостойни противници и опоненти. Но се страхувам, че всички мои приказки за рицарски отношения са куха, блудкава и сантиментална романтика. Страхувам се, че може би всички мои думи са излишни – та нали бездарният поет, колкото и добре да живее – умира, и друг се ражда. А талантливият обратно – колкото повече удари понася, толкова по-огромен става.
Страхувам се, че махленските разправии ще ме отклонят от моя истински противник несъвършенството. Страхувам се, че и аз рано или късно ще забравя високите закони на Таланта и ще се примиря с бездарието на Смъртта. Аз се страхувам от това, че зная почти всичко за бита, а все още почти нищо за битието. Познавам, обичам и мразя Своя ден, но все още не съм надникнал в Утрешния.
А ми се ще и аз да науча тайната на движението. Да разгадая енигмите на покоя. Да проникна в къщата на съновиденията, за да мога да съобщя има ли такава къща. И ако има – да посоча най-прекия път до нея. Защото безкрайното лутане е истинска болест, а не лудост. А истинската лудост ни трябва и ще ни трябва не само днес.
С Живко Желев пред НДК
1982
