Към една нова антологична концепция, проф. д-р Симеон Янев

Антология на българската поезия в два тома, Том първи – от П. Р. Славейков до Вапцаров и Вутимски, Съставители: проф. Симеон Янев, ст. н. с. Сабина Беляева, редактори: Красин Кръстев, Илия Костов, изд. Фондация „Хоризонти“, 1993 г.

1.

            Съставянето на антология на националната поезия може да бъде много лека или много трудна задача, но проявата на онова особено мислене, което поглежда на стиха като на възможност за систематизация, не зависи нито от леснината, нито от трудността, а единствено от състоянието на самата поезия. Не всеки момент от историята на поезията дава възможност за проява на антологичното мислене и не всеки момент от тази история еднакво се нуждае от него. Има периоди, в които антологиите изобилстват и дори буквално се въодушевяват една от друга, както има и времена, в които те задълго отсъстват или са редки и като че нежелани.

            За близо два века новобългарската поезия (от  „Ода за Софроний“ на Димитър Попски) до днес, е познала и едното, и другото. Най-напред почти един цял век е бил нужен, за да се „сгнездят“ след това в рамките на малко повече от десетилетие няколко антологии, между които забележителни се оказват тези на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов (1910), на Иван Радославов (1922), на Гео Милев (1925), на Т. Траянов, Лилиев и Тинтеров (1926) и някои други тематични или жанрови.

            Различни една от друга, тези първи български антологии си приличат по принципите на изграждането и на целите си. Най-напред те всички са продукт на съзнание, което разглежда антологичното като представително-естетично, което се постига според „личния вкус и разбиране на съставителя“ (Гео Милев). После те всички са определено и категорично тенденциозни не само в подбора, и даже не толкова в него, колкото чрез налагането на една, разглеждана като  най-последна, най-съвременна и затова най-безусловна визия към поетическото, представители на която  несъмнено се явяват самите съставители.

            Не трябва да се търси нито слабост, нито особено предимство в тоя начин на антологизиране. Антологичното мислене е ценно не толкова със стремежа си към идеалност, възможна само като стремеж и не като постигнатост, колкото в стремежа си към системност. Идеалният ред на естетичното  може никога да не бъде постигнат, но ценното при всички случаи остава самият порив към ред, тъй като в разкриването на системността в един или друг аспект, в една или друга степен, се постига познание на самата поезия. Антологичното познание е систематично познание по природа; то снема състоянието на самото естетическо в готовността му за йерархия и ред. Именно тук антологията и антологичното мислене престават да бъдат това, което обикновено изглеждат – „лично хрумване и личен вкус“ – и се представят чрез онова, което вътрешно са – „форма на критика“, както лаконично ги назовава по-късно Далчев.

2.

            На този път на антологичното мислене в историята на българската литература стои Гео Милев, чиято главна заслуга се състои в това, че рационализира интуитивната антологична концепция на Подвързачов и Дебелянов, на Траянов и Лилиев, на Иван Радославов също, и така слага печат върху всичко добро след него с изискванията за представителност, физиономична изчерпателност и характерност на текстовете, които се избират.

            Тази антологична концепция просъществува у нас вече почти седем десетилетия, невъзмутима и в тъй наречения тоталитарен период. Тя се оказа дори доста желана именно в този период, когато йерархизирането бе въздигнато в иманентна потребност на самото тоталитарно мислене. Представителността винаги е била податлива на спекулативното, още повече че всяка представителност има своята законност, доколкото зад нея стои най-малко законният избор на нейния  предявител. Физиономичната изчерпателност на един автор има огромен и вън от субективността смисъл, но тя е критерий, производен на представителността. Само поет, приет предварително като представителен, може да се антологизира и във физиономичната му пълнота.

            Що се отнася до характерологичността, каквато например самият Гео Милев изисква от антологичните текстове, то тя е мостът между едното и другото; след като само представителното има право на физиономична изчерпателност, няма нищо по-естествено от това физиономичното да се изявява и като характерно за конкретния автор.

            Търсенето на представителност на текстовете е в същността си израз на елитаризъм, който, пренебрегнат, може да доведе антологията до безпринципна енциклопедичност, но възведен в абсолют, да я прочисти от ред имена и дори да я стесни само до няколко поети. Сам Гео Милев плаща данък на този елитаризъм, който, ценен само в мярата си, е извънредно труден именно в тази мяра. От друга страна, елитаризмът е израз винаги и на неогласен порив към системност, който пък често, заради удобството при разкриването на цялото, може да пожертва самото цяло. В Гео-Милевата антологична концепция най-явното несъответствие от тоя вид е отнасянето на Ботев към тъй наречения от него „организационен период“ на българската поезия.

            Независимо от всичко това,  антологичната  концепция на Гео Милев е най-сериозната и значима изява на българското антологично мислене в цялата му досегашна история.

            Гео Милев имплицитно строи антологията си върху идеята за представителност, а експлицитно подкрепя тази идея с дележа на поезията на оригинална и епигонска, и на съвършена и несъвършена „във формално отношение“. Този принцип му позволява да обяви за неантологични автори като Каравелов (за него – журналист), Константин Величков, Цанко Церковски и дори Кирил Христов, както и почти цялата съвременна  му (в началото на двайсетте години) поезия, която обявява за епигонна по Лилиев.

            Гео-Милевият антологически естетизъм е естетизъм на тенденциите; целият негов патос е в мисловната конструкция, която отделя и класифицира, за да докаже представителността на принципа като представителност на поезията. Изрядността на мисловния конструкт за него е изрядност на антологичния подбор.“… съставителят би желал – заявява той в края на своя предговор – да му се покаже и докаже от критиката  е д н а   н е с ъ м н е н а  (разр. Г. М.) ценност в българската поезия (стихотворение, оригинално като емоция, безукорно по форма и значително за своя автор), което да не личи върху страниците на тази антология“.

            Прекрасно доловеното живеене на тенденциите не се оказва обаче прецизно функциониращ антологичен принцип. Животът на тенденцията не изчерпва живота на поезията. Така хронологически последната (т. е. модерната) тенденция неочаквано добива преференции, при които съвременната  гледна точка поема функцията на безусловна гледна точка. Това преференциране  личи най-добре, когато от цялата  Чинтулова поезия Гео Милев извлича фрагмент – образец на „езиково-стилово съвършенство“, който обявява за безусловен, защото „би могъл  да бъде написан и днес“.

3.

            Литературно-историческа по своята природа, жилава, гъвкава, рационализираща интуитивното, без да го смазва, Гео-Милевата антологична концепция има обаче един недостатък*, който е все по-явен в течение на годините. Целейки  физиономичната изчерпателност на отделното, тя губи физиономичната завършеност на цялото.

            Тя не може да обясни днес какво вън от езика прави част от една и съща поезия примерно Константин Павлов и Ботев, Геров и Смирненски, Валери Петров и Лилиев.

            Въпроси от тоя род, още повече лесно задавани, може и да не получат своя труден отговор, но най-малкото те артикулират една необходимост – необходимостта от нова антологична концепция, която очевидно няма да се роди готова в нечия теоретична лаборатория, а ще се избистри и фиксира от една серия нови български поетически антологии.

            Нашата надежда е, че първата от тях може да бъде настоящата. Нека видим отправните й точки.

*Качествата и значението на Гео-Милевата антологична концепция, великолепно разкрити  в един литературно-исторически план, могат да бъдат намерени в току-що излязлата статия на Светлозар Игов „Антологията като форма на критиката“, в „Литературен форум“, бр. 27 / 7-13. VII. 1993.

4.

            В пълен разрез с (пост-) модерността, тази антология разглежда поезията не само като процес, но и като органика. Без да предполага цел, първото допуска както зависимостта на следходното от предходното, така и систематичната обвързаност на текстовете, които в рамките на второто се разглеждат като цялост. В пълен разрез с една десетилетна традиция и за първи път в антологичната практика способна да й се противопостави, тя също така отказва да се изгражда около един „идеологически гръбнак“, изглеждал ако не естествен, то естествено  непреодолим, въпреки подмяната на идеологическите знаци.

            В рамките на тия самоограничения тази антология търси своята свобода не толкова в свободата на личностния си избор, колкото в несвободата на междутекстовите поетически отношения. С други думи,
тя разглежда поезията като смисъл, за който най-определеното  е неопределимото му постоянно движение, разрастване и обрастването му
в постоянно нови конфигурации, при които един приеман като класически (поне в значението на незаменим) текст, се оказва изместен от друг, нито толкова окласен, нито толкова огласен.

            Различността на една антология не е просто различност на вкус,
а различност на тона на говорещите текстове. Това може да обясни защо
в подбора както любителите, така и високоуважаваните познавачи, ще се натъкнат тук на  толкова значими отсъствия. Всяко от тях може да бъде надълго и нашироко аргументирано, но тази защита не ще има особено значение, ако необичайното тяло не отстоява в цялата си необичайност „телесността“ на българската поезия като българска поезия.

            Всички досегаши наши антологии  (и авторските до 9. IX., и редколегийните до 10. XI.) прохождат от коренно други позиции. Общото
на тези позиции, при цялото  разнообразие на вариантите, се съдържа
в аксиомното приемане на два принципа: покорното свеждане пред хронологичността и раболепното свеждане пред така наречената  индивидуална физиономичност на поетите. Какво ще разбере от българската поезия един чужденец, който няма да намери  в една антология  „Псалом на поета“ и „Сърце на сърцата“ на Пенчо Славейков, „Нощ“ на Яворов и „Септември“ на Гео Милев, ме бе попитал един приятел, изискан литературовед, когато прочете проекта на антологията.  „Ще разбере, че така важните за Славейков философически мотиви – бе моят отговор, – не са така важни за българската поезия и че също така важните богоборчески за Гео Милев не са в същата степен основополагащи за нея“.

            И разбира се,  понеже поезията не може да бъде  изчислена както водата с нейните два атома водород и един кислород, това твърдение също може да бъде отречено и заместено с утвърждение; което ще бъде „по-правилно“. Същественият резултат от правилността обаче ще бъде само тоя, че антологията ще стане съществено различна.

            Нашата антология търси идентичността си в разумното и възможно освобождаване както от  терора на хронологията, така и от хипнозата на индивидуално-физиономичното. Ние бяхме поблазнени от мисълта не да допълваме какво още е един поет в националната поезия, а от това без какво негово тя не би била цялостно национална. Ако една поезия би могла в някакъв смисъл да бъде наречена зряла, тази зрелост едва ли би била по-очевидна, освен като собствена систематика и следователно  собствена органика. А тази органика едва ли ще бъде най-добре изразима като щастлив сбор от „гениалните разцветки“ на този или онзи национален поет.

            Антологичното в поезията за нас е онова, което прави възможно стиховете не само да говорят, но и да си говорят през годините и десетилетията. Самата антология не е нищо друго освен говор, невинаги ясно артикулиран, но незаглъхващ. Ако го наречем междутекстова напрегнатост, можем да го разглеждаме и като процес – смисловопораждащ и смисловоорганизиращ. А така „хванат“, този процес може да се окаже и самата интимна дълбина на поезията, точно тази, от която не само поникват смислите, но се „заформя“ и самата тайнствена физиономия на Смисъла.

            И тъй като тайната на физиономиността е в нейната неповторимост,  този говор може да бъде ехо и мълвеж, както може да бъде кавга или дори юдене. Войводката Беца може да се юди и бреца, само ако Чавдар-войводският син непрекъснато и недвусмислено повтаря своята десетилетна героична риторика.

            Животът на поезията не е нито само в нейната първа, нито в нейната последна реплика, а във възможността репликирането да проговори и отговори. Никоя друга културна форма повече от антологията не може да „запише“ този диалог и на никоя друга форма той не може да бъде по-иманентна цел. Във всички тонове на артикулацията (и жестикулацията) този диалог би бил истинското живеене на поезията. И истинският предмет на антологията й, стига само да можем да се откажем от ренесансовата си страст по „физиономичната изчерпателност“ на този или онзи голям поет.

            Там, където „физиономичната изчерпателност“ на отделния поет вече не е единствената цел на поетичната антология, достойна цел става физиономичната изчерпателност на поетическото говорене. В този смисъл една антология може да бъде „история  на репликите“, които през десетилетията и епохите осъществяват това говорене, а това значи история
на една органика, защото „чуждата“ реплика не влиза в диалог, но има своя функция; в своята немота тя по-добре подчертава органичността на самото поетическо говорене.

            В същото време „историята на репликите“ би трябвало да фиксира присъствието на мисленото и разбираното като „ниска естетика“ – пародийното, ироничното, деконструктивното, тъй като снизявайки, размествайки и разрушавайки , те се доказват като част от смисъла и следователно страна на органиката.

            Нашата антология все още не е такава; тя е до голяма степен само антология на високоестетичното поетическо говорене, там, където високоестетичното е успяло да се обгради с достолепие и да наложи снизходителност към „недостойното“ друго. Точно това траещо снизхождение към недостойното друго, вкаменено в една традиция, представяща се и изглеждаща благородна, ни принуждава да съобразим историята
на говоренето и с историята на отношението към него.

            Ако това отношение бе все така еднозначно и до днес, могло би и да не си признаваме този грях. Но да се прави антология на българската поезия
до 1989 година, и за първи път  (надяваме се) никой да не бди над „идеологическата“ й чистота, и да не се покаже самото разпадане именно на отношението към поетическото говорене, особено в последните две-три десетилетия, и по-специално след „Сатири“ (1960) на Константин Павлов,
би означавало да се подмени антологичното в самата поезия.

            Защото разпадането на отношението на „високоестетичното“ към Другото, загубата на достолепието и произтичащата от нея „снизходителност“
в тези няколко десетилетия, от проблем на естетическия социум се превърнаха в проблем на самата поезия.

           Би могло да се каже и главен проблем, тъй като за първи път водещата идея не бе атакувана революционно от нова, претендираща революционна уникалност, а от собствената си самоизчерпваща се ненаситност.

            В глъбината на тази ненаситност българската поезия – и „революционната“, и „тихата“ – се оказа необичайно (макари невинаги явно) „бъбрива“,  репликирайки миналото си, и така всъщност изтръгвайки го от монументалния му сън. Затова и неизбежно вторият том на нашата антология – условно означен  като поезията след Вапцаров и Вутимскии до 1989 г., ще бъде толкова странен и непочтителен до първия, колкото странно изглежда самото свързване на поезията на Вапцаров и Вутимски, и колкото странна
е поезията на Константин Павлов, Борис Христов, Георги Белев и Румен Леонидов примерно, до поезията не само на бащите, но и на „наследниците по право“. Пред този том, и угризенията, че част от репликите (примерно веселите) ще ни са спестени, защото самата поезия изобщо е престанала да различава веселото от сериозното и най-после естетичното от неестетичното.

            Всичко, току-що казано, неизбежно ще направи нашата антология разноречива. Но щом поезията е сама разноречива, трябваше ли да направим поредното традиционно раболепно свеждане пред „единството на вкуса“ – следващият принцип, пред който благоговее традиционното антологично мислене? Разноречивостта, и особено репликирането на общоприетото като високоестетично, бе смъртен грях за поезията в тоталитарната епоха. Поради това и многобройните редколегии на антологии във времето от 1944 до 1989 година я санкционираха с „несъществувание“, т. .е. с мълчание.

            Нашата антология е първата, която нарушава това „несъществувание“, като се опитва именно в разноречието да търси смисъл. И тъй като това разноречие, така активно изразено в последните няколко десетилетия, не е диалог само с традиционното от своето време, но (и дори преди всичко) с високата традиция на миналото, то се оказва сплетено с основния смисъл на цялата българска поезия. Подбирайки текстовете, ние все по-ясно съзнавахме, че подхвърленото от Ат. Далчев някога (и дълго никого не заинтересувало) определение на антологията като „форма на критика“, колкото и вярно,
е недостатъчно за онова, което трябваше да стане „история на шепота“ през пластовете на годините и десетилетията.

            Историята на шепота можеше да се пише само като история на самата литература най-определено, в частност – на поезията в нея. Теоретическата загадка, както е при Далчев,  може да бъде израз на зрелост, която по едни или други причини не намира практическия си еквивалент, но властната настойчивост на поетическата реалия е израз на неизбежимостта от новосъздадената органика.

            Щом антологията е „форма на критика“ още по-дълбоко и по-същностно тя е и форма на четене на историята на литературата чрез самата литература. Днес ни е необходима такава антология, която да покаже Константин Павлов, Николай Кънчев и поезията на младите след тях като част от тая история, а не като краят на историята на литературата или като антилитература, защото целостта  на литературата днес (а значи и органичността й) се определя не толкова от национално-специфични теми и мотиви, а от мълвежа на темите и мотивите  през десетилетията.

            И щом като антологията няма да се разглежда като етикет за чужденци, а ще произтича и ще снема самата органичност на поезията, преодолявайки витринната представа, ние можехме да си позволим да нарушим и второто табу – табуто на хронологията. Наистина не напълно, защото това би било непоносимо за съзнанията, които  разбират антологичното като „физиономична изчерпателност“, която освен че може да се продемонстрира, може и да се организира от рождените дати и години на поетите. Но в ония случаи, когато хронологичното нарушава  безцеремонно  систематично-органичното, сметнахме това за неизбежно –  какво би търсила Дора Габе, хронологично закована от рождената си година малко след Яворов и Димчо Дебелянов и малко преди Багряна и Разцветников, –  в началото на века и дори  през двайсетте години, когато най-добрите й стихове се явяват десетилетия, след като съвременниците й са мъртви? И обратно – какво би търсил Константин Павлов в началото на шестдесетте години, когато неговите „сатири“ самотно провокират една не просто неразбираща, но и „незабелязваща ги“ поезия?

            Щом като антологичното е органично и систематично,  то трябва да бъде и исторично в оная степен поне, в която историята не пречи на антологията.

5.

            Ако критиката – а това често й се случва – е пропуснала да отбележи, да „запомни“ за историята на литературата родствеността на един поет с друг поет, антологията може (и е длъжна) да коригира този пропуск, като „хване“ тънките подмолни нишки, по които поетическите резервоари се допълват или „възбуждат“. Яворов няма да загуби качеството си на голям поет, ако поетиката му от тъй наречения първи период се свърже и изведе от един по-малко голям поет като Цанко Церковски. Пеньо Пенев няма да бъде само щампованият „поет с ватенка“, ако се разкрие  онази пълзяща нишка, която го свързва
с поетическата „камера“  на Иван Пейчев. Елитаризмът в антологичното мислене, така естествен за старата антологична концепция, не е много естествен и става дори опасен, когато тия подмолни връзки добиват значение.

            Би било израз на романтичен ентусиазъм, ако се мисли, че и най-сполучливата антология е способна да разкрие напълно „подмолните нишки“, които са подхранвали или подхранват една поетическа индивидуалност. Но и би било непростимо, ако във възможната степен една антология не се възползва от тях, за да ги направи една от собствените си цели.

            Историчността на антологичното е възможност за историчност на поетиката. Тук вече опираме до проблем, който най-дълбоко засяга самото антологическо мислене. Ако антологическото мислене е преди всичко израз на вкус, колкото и изтънчен и шлифован, този вкус ще бъде безсилен да дочуе и разбере „антиестетичните“ реплики към естетичното. По този начин той ще остане глух за един от най-интересните диалози в историята на поезията, когато една естетическа тенденция се е домогнала до позиция, от която може да чува  само себе си (вътрешно и импулсивно, всяка поетическа тенденция се стреми именно към такова недочуване), антологическото мислене спокойно  може да се самоопределя като безгрешно да изобрази само собствения й живот. Тогава и естетичното е ясно определено дори и ако отвъд хоризонта, като далечен тътен, се долавя гласът на Другото, което без да бъде разбираемо и разбрано (и именно поради това), лесно изгубва собствения си глас, за да стане отглас на естетичното – негов антиестетичен фон.

Българските поетически антологии досега никога не са се интересували от този антиестетичен фон. Щом веднъж рискуваме да размием в една антология границите между  маргинално и водещо, между образцово и епигонно, добиваме правото да се „овъзмездим“ със закритата  (закрита за археологическия баласт на многобройни изследвания) „комуникация“ на поезията. Смисълът на епигонното и маргиналното е част от смисъла на самата поезия. Но тогава защо смисълът на антологичното трябва така  категорично да го изключва?

            Нашата антология търси своята идентичност и в тая посока. Нейните граници са не само границите на естетически значимото, но и на естетически  „възбуждащото“.

6.

            За зло или за добро,  това е първата българска, авторска, нетематична антология от 50 години насам, ако за последната смятаме Динековата  „Българска лирика“ от 1941 г. * Това че както последната, така и първата след 50 години, са дело на университетски работници, и най-вече току-що изложената, макар и още нова,  антологична концепция, може би свидетелства и един друг несантиментален факт.  Фактът, че от работа на поети антологиите стават работа на критици и литературни историци. Вероятно в това няма нищо опасно за поетите, като се има предвид, че никой  и никъде не е поставял под забрана  по-нататъшното им занимаване с антологии.

            Но вероятно в това има и нещо показателно. Показателно, в смисъл, че антологичното мислене теоретизира собствените си устои и така задава
на антологията цели, които са цели не вече само на „витринното“ опознаване на поезията, но и на  собственото й самоопознаване. Такива зададени цели лежаха в замисъла на тази двутомна антология от  „Смесна китка“ на П. Р. Славейков до 1989 г. и с такива цели започнахме работата над нея със Сабина Беляева. Най-неизбежното и винаги ненавременното отнесе Сабина дни след завършването на първия том. Така към основанията за една нова антология, която е готова да поеме пионерските рискове на нова концепция, наложена
от самото състояние на поезията днес, се прибави още едно – мисълта за светлата памет на Сабина, която заслужава едно завършено дело.

            Продължихме и довършихме това дело със сина на Сабина Беляева, Добромир Григоров – млад и многообещаващ славист и българист, за когото, по  божията воля, то е и научно кръщение.

*Едно-единствено изключение има – това е незавършената самиздатска антология на поета Петър Алипиев (яви се само първият том, обхващащ поезията до Вапцаров), която заслужава отделно и специално внимание.

                                                                                                            Симеон Янев

Проф. Симеон Янев е личност-институция в съвременната ни  литература – прозаик, есеист, теоретик, литературовед. Роден е на 27.11.1942 г. в Нови хан, Софийско. Преподавал е нова българска литература в СУ „Св. Климент Охридски“.
Автор е на книгите: „Но преди да изляза на ринга” (разкази, 1970), „Прочетено крадешком. Страници от дневник“ (1973), „Традиции и жанр“ (изследване, 1975), „Ден и нощ, нощ и ден“ (1976), „Корени“ (1976), „Тенденции в съвременната проза“ (изследване, 1977), „Българска детско-юношеска проза“ (1979), „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ (роман, І част – 1983; ІІ част – 1986), „Български характери“ (есета, 1989), „Пародийното в литературата“ (1989), „Участта българин“ (2002), „Малък речник на българската литература“ (очерци и библиографии, 2004), „Биографии на отрепки. Кн. І-ІІ“ (2013). Последният му писателски подвиг е монументалният романа „Биография на мъртвия век“ )2022(.
Носител е на националните литературни награди: „Елин Пелин” (2002), „Нешо Бончев” (2013), „Атанас Далчев” (2014), „Вазова награда“ (2017), „Тодор Влайков“ (2017) и др.
Съставител е и редактор на редица трудове за българската литература – включително и на мащабния исторически проект в петтома „Атлас на българската литература“.