(авторски превод от мияшки диалект на сравнително литературен български)
1865 г. Устабаши Арсений трябваше да погледне най-сетне истината в очите: голямо предизвикателство беше поел, да изгради църква с всичкия си мурафет (умение), но този път равносметката му беше тежка – градежът циклеше. Течеше вече третата година от поемането на работата. Едни тайфи идваха, други си отиваха, но Арсо ръководеше строителството и за него нямаше мърдане до последно, жив или умрял. Майсторът беше взел тертип за градежа от красивата влашка църква в Грамос планина и й беше направил модел от восък. Като туриха парафите (подписаха договора) с църковното настоятелство, удариха за по-сигурно и по един печат, хем на хартията, хем на восъчния модел. Та да не се отметне после някой. И по-точно да не се присетят попчетата да искат повече от сега възложеното, както имаха един мръсен адет (навик), ама без да вдигат платата. Докато сега дедо поп, обратно, настояваше каквото може, все да се смалява, щото нямал достатъчно събрани пари. Но да се почвало час по-скоро, че ако се отложело, кой знае дали изобщо някога ще се почне. Майсторът отдавна имаше свой собствен печат, който беше поръчал да му изрежат в оня омаен Костур-град. А Негово Величество Султанът го беше признал за архитектон, с всичките му салтанати.
Да де, но парите, пусти пари, свършиха доста по-рано, майсторите едва бяха изградили темелите и направили всичките ритуали, за да държат те здраво. Тогава дядо поп се видя принуден да обхожда отново цялата си енория и, со кротце, со благо, да изпросва където колкото може. Той ли нямаше тежест, енориашите ли, дървени шопи, си бях бамбашка и едвам подаваха по нещо, един Господ знаеше, но парите изобщо не стигаха дори за материал, какво остава за гюнделиците (надниците) на толкова народ по строежа. Да, и този път, както миналата пролет, дядо поп първо щеше да погасява главницата на заема, който църковното настоятелство е взело от манастира. Ако не се направеше поредната вноска, манастирът се жалеше направо при кадията, а кадията съдеше, не си поплювваше, хем не придиряше много кой крив, кой прав от раята. Пред съда винаги рушветът решаваше. Ама ако няма пари за градежа на църквата, отде башка пари и за рушвет? Търкаха наровете вече троица църковни настоятели в нахийския (областен) зандан, хем хак (право) да им е – да им дойде акъла, почва ли се работа, ако не си сигурен можеш ли я изкара докрай.
– Моят майстор едно време така казваше: „Ако ще е – да е, ако няма да е – хич да не я почваме” – мислеше си устабаши Арсение – Ама онова бяха майстори, та и артисват, акъллии, със златни ръце и синя кръв.
Уж богати руфети (еснафи) имаше в градчето, със стотина дюкяни по чаршиите, но когато работата опреше да дадат някоя пара – пак йок! Кундурджии, папукчии, табакчии, дръндари, табакчии, мутафчии, и всички други, къде ги?
– Ще дарим, – казват – икона за темплото (иконостаса). Нек’ дойде празника на нашия патрон (светец-покровител на съответния еснаф).
То работата еден път до темплото да стигне, ами рибата още е в морето.
Не да беше видял всичко това майстор Арсо и на другите си обекти. Но толкова закучен обект, Бога ми, не беше виждал, макар и да нямаше лично драм кабахат (грам вина) за това. Остави тези, ами изникнаха и други неразбории. Колко повече се омотаваха като пилета в калчища със сроковете, толкова повече турските първенци гледаха да го дръпнат за техни собствени поръчки. В града имаше тежки бейове и като се убедиха, че майсторът коландри изкъсо всичките си занаятчии, го караха да им прави и преправя по конаците все по нещо, като отказ без друго не приемаха. А от това страдаше много главната му работа. Освен за конаците си, поискаха му хора да шарат (да правят вътрешната декорация) и на трите джамии. А той свободни шарчии нямаше. Пък и чорбаджиите не кандисваха на какво да е шарене, а го искаха максус (специално) по ислямския канон. Доколкото можа, успя да отбие тези мераци за момента, но все пак с мютесарифа се договориха да се докара догодина отделна чета шарчии, хем изкусни, пробвани на такава работа. И друго желание изявиха: украса от кюлюм, а това беше особено умение, самият той не беше правил кюлюм, а кюлюмджиите бяха редки майстори и се цаняха скъпо и прескъпо. Тепърва един от синовете му пробваше настрана пусти кюлюмджилък, дето уж го беше прихванал лани от гръцки майстор, но все не можеше да догоди украсата, както му се щеше. Емин бей имаше също силен мерак в неговият сарай за ресимчилик (художество), кеф щяло да му бъде да му се изпишат Мека и Цариград, а може и Кайро, а по християнски терк да се прибави още било Венеция, било Беч (Виена) или Будимпеща. Кой би посмял да му строши хатъра?
Понякога, в най-големия зор, самият майстор Арсений не знаеше вече коя чета къде му е. Изпратеше чета при Тосун бей, да му уйдурдисат резбовани тавани, а бея ги предостъпи първо на джамията. Стана ясно, че Арсо не е в състояние да надзирава всички, но как тогава да гарантира, че направеното ще бъде безукорно, хем бейовете не търпяха работа през пръсти, хем и той не би допуснал никога да се излагат. Да де, ама как да се разкъса на пет места? И това не беше невъзможно, стига да си знаеше отнапред задачите, а не да му ги сменят постоянно в процеса на работата. Кой на негово место би удържал на такъв натиск, без да полудее?!
– Гемилерин ми баттъ? (Gemilerin mi batti; гемиите ли ти потънаха?) – попита го един ден Емин бей
– Теслимихте (оставихте ми) ми целия дюлгерлък, та и марангозлък, и зографлък в касабата (областния град), па полсе ме питаш какво ми е? Гайлелия сум (угрижен съм), как да огрея навсякъде!
– Сус (мълчи)! – смеееше се беят – Това ти е занаята! Не си му ти сайбията (господар) на занаята, а той на тебе! Ще му служиш, топу атмак кадар (докато хвърлиш топа)
– „Вакит накит демектир” (vakit nakit demektir, времето е пари) – рече Арсо – Вактъм йок (vaktim yok, немам време) да уйдисвам на сите гевизлици (глезотии)! Стар съм, морната земя ме чака.
– Не си стар, ами си дип честен, а то честността винаги е била едно проклятие. Не че не ми е драго, че съм те намерил точно такъв, де.
Благ и мъдър човек беше този бей, цяла кесия пари остави миннет (милост).
– Да прощаваш бей ефенди, – учуди се Арсо – ама ти си менил нашата вера. Как се чувстваш така, не те ли мъчи изотвътре?
– Кузум, – поглади си белата брада Емин бей и пафна с чибука (лулата) – а ти си градил кевгирени кюприи (мостове). Ходиш по кюприята от лявата страна, ходиш от дяснатаа, а все на едно и също място стигаш. И накрая на пътя ти все те чака Всевишният. Анадън му (Разбра ли)?
– Доору (Dogru, верно е) – рече замислен устабаши Арсений.
Да де, но парите, пусти пари, свършиха доста по-рано, майсторите едва бяха изградили темелите и направили всичките ритуали, за да държат те здраво. Тогава дядо поп се видя принуден да обхожда отново цялата си енория и, со кротце, со благо, да изпросва където колкото може. Той ли нямаше тежест, енориашите ли, дървени шопи, си бях бамбашка и едвам подаваха по нещо, един Господ знаеше, но парите изобщо не стигаха дори за материал, какво остава за гюнделиците (надниците) на толкова народ по строежа. Да, и този път, както миналата пролет, дядо поп първо щеше да погасява главницата на заема, който църковното настоятелство е взело от манастира. Ако не се направеше поредната вноска, манастирът се жалеше направо при кадията, а кадията съдеше, не си поплювваше, хем не придиряше много кой крив, кой прав от раята. Пред съда винаги рушветът решаваше. Ама ако няма пари за градежа на църквата, отде башка пари и за рушвет? Търкаха наровете вече троица църковни настоятели в нахийския (областен) зандан, хем хак (право) да им е – да им дойде акъла, почва ли се работа, ако не си сигурен можеш ли я изкара докрай.
– Моят майстор едно време така казваше: „Ако ще е – да е, ако няма да е – хич да не я почваме” – мислеше си устабаши Арсение – Ама онова бяха майстори, та и артисват, акъллии, със златни ръце и синя кръв.
Уж богати руфети (еснафи) имаше в градчето, със стотина дюкяни по чаршиите, но когато работата опреше да дадат някоя пара – пак йок! Кундурджии, папукчии, табакчии, дръндари, табакчии, мутафчии, и всички други, къде ги?
– Ще дарим, – казват – икона за темплото (иконостаса). Нек’ дойде празника на нашия патрон (светец-покровител на съответния еснаф).
То работата еден път до темплото да стигне, ами рибата още е в морето.
Не да беше видял всичко това майстор Арсо и на другите си обекти. Но толкова закучен обект, Бога ми, не беше виждал, макар и да нямаше лично драм кабахат (грам вина) за това. Остави тези, ами изникнаха и други неразбории. Колко повече се омотаваха като пилета в калчища със сроковете, толкова повече турските първенци гледаха да го дръпнат за техни собствени поръчки. В града имаше тежки бейове и като се убедиха, че майсторът коландри изкъсо всичките си занаятчии, го караха да им прави и преправя по конаците все по нещо, като отказ без друго не приемаха. А от това страдаше много главната му работа. Освен за конаците си, поискаха му хора да шарат (да правят вътрешната декорация) и на трите джамии. А той свободни шарчии нямаше. Пък и чорбаджиите не кандисваха на какво да е шарене, а го искаха максус (специално) по ислямския канон. Доколкото можа, успя да отбие тези мераци за момента, но все пак с мютесарифа се договориха да се докара догодина отделна чета шарчии, хем изкусни, пробвани на такава работа. И друго желание изявиха: украса от кюлюм, а това беше особено умение, самият той не беше правил кюлюм, а кюлюмджиите бяха редки майстори и се цаняха скъпо и прескъпо. Тепърва един от синовете му пробваше настрана пусти кюлюмджилък, дето уж го беше прихванал лани от гръцки майстор, но все не можеше да догоди украсата, както му се щеше. Емин бей имаше също силен мерак в неговият сарай за ресимчилик (художество), кеф щяло да му бъде да му се изпишат Мека и Цариград, а може и Кайро, а по християнски терк да се прибави още било Венеция, било Беч (Виена) или Будимпеща. Кой би посмял да му строши хатъра?
Понякога, в най-големия зор, самият майстор Арсений не знаеше вече коя чета къде му е. Изпратеше чета при Тосун бей, да му уйдурдисат резбовани тавани, а бея ги предостъпи първо на джамията. Стана ясно, че Арсо не е в състояние да надзирава всички, но как тогава да гарантира, че направеното ще бъде безукорно, хем бейовете не търпяха работа през пръсти, хем и той не би допуснал никога да се излагат. Да де, ама как да се разкъса на пет места? И това не беше невъзможно, стига да си знаеше отнапред задачите, а не да му ги сменят постоянно в процеса на работата. Кой на негово место би удържал на такъв натиск, без да полудее?!
– Гемилерин ми баттъ? (Gemilerin mi batti; гемиите ли ти потънаха?) – попита го един ден Емин бей
– Теслимихте (оставихте ми) ми целия дюлгерлък, та и марангозлък, и зографлък в касабата (областния град), па полсе ме питаш какво ми е? Гайлелия сум (угрижен съм), как да огрея навсякъде!
– Сус (мълчи)! – смеееше се беят – Това ти е занаята! Не си му ти сайбията (господар) на занаята, а той на тебе! Ще му служиш, топу атмак кадар (докато хвърлиш топа)
– „Вакит накит демектир” (vakit nakit demektir, времето е пари) – рече Арсо – Вактъм йок (vaktim yok, немам време) да уйдисвам на сите гевизлици (глезотии)! Стар съм, морната земя ме чака.
– Не си стар, ами си дип честен, а то честността винаги е била едно проклятие. Не че не ми е драго, че съм те намерил точно такъв, де.
Благ и мъдър човек беше този бей, цяла кесия пари остави миннет (милост).
– Да прощаваш бей ефенди, – учуди се Арсо – ама ти си менил нашата вера. Как се чувстваш така, не те ли мъчи изотвътре?
– Кузум, – поглади си белата брада Емин бей и пафна с чибука (лулата) – а ти си градил кевгирени кюприи (мостове). Ходиш по кюприята от лявата страна, ходиш от дяснатаа, а все на едно и също място стигаш. И накрая на пътя ти все те чака Всевишният. Анадън му (Разбра ли)?
– Доору (Dogru, верно е) – рече замислен устабаши Арсений.
Една година за чума се чу в някое от съседните села. Повечето турци се изнесоха с харемите си из къшлите по шубраците, но Арсо задържа неговите хора временно, докато се изясни обхвата на бедствието. Продължиха работата, хем бяха се събрали всички заедно, действаха ударно, Господ ги пазеше от зарази, та изкараха външните зидове, заедно с полукръглите певници (конхите) до нивото на стрехата. Но това не е най-мъчното в тяхната работа, зидове всеки умее да зида, тъкмо от тука нагоре почва мъчнотията. Тепърва предстоеше да се иззидат трите свода над трите кораба, средният по-широк и по-висок. И накрая – куполът. И тука е баш-майсторлъкът, голям купол беше намислил – много широк, а и куршумлия (с оловно покритие). Поне след Хатихумаюна (реформите в империята от 1856 г.) куполни църкви се позволяваха. С берат (строително разрешение), разбира се, не свободно. Ако църквата стигнеше до самия купол, де, щото, ако питаш дедо поп, сякаш пò беше склонен дори и купола да отпадне.
– Ще оставиш – рече попът – местò, ако някога се разпокрие покрива, да може да се добави допълнително и купол.
Очевидно попът не може твърде да смята – ядосваше се Арсо – хабер си няма какво значи отвор за купол 9 на 9 метра. Как да се покрие друго яче, та било и временно? И защо тогава правиха зидовете толкова дебели, ако няма да поемат натоварванията от тежкия купол. Можеха да си спестят зор. А пък и без купол, как ще му се чува пеенето на попа, няма къде да отекне. Ако знаеха, че така ще стане, поне щяха да сложат гърнета в зидовете, да усилват звука на пеенето.
Та, както църквата си стоеше с още неготова покривна конструкция, камо ли покрита с каменни плочи, ето ги, пристигнали кой знае от кой край и дограмаджии, да слагат вратите и прозорците. А табаците куршум (листове олово) за купола отдавна бяха докарани и чакаха на сушина в мазата на Тосун бей.
– Пазарлъкът беше за сърпен (август) – рекоха доволни дограмаджиите – дойдохме на 31 горешчник (юли), един ден сме подранили! Кога почваме?
– Майсторе, докарахме бая камъни от градището (калето), – му казваха пък селаните кираджии, които даваха ангария за черквата и бързаха да си тръгват – само да кажем, че има някакви изклесани (изчукани) букви и зверове по тях, странна работа!
– Какви букви пък и вие? Кой ги разгада, кой знае да чете?
– Mязат гръчки да са. Приличат ми като да пише iw, сещам се за Iwan, Предтечата Йован, Светията? – рече единият.
– Случайно. Некой аджамия си е пробвал резеца на длетото – мислеше учуден Арсо
– А коньо?
– Кой конь?
– Има и конь, като да е на Свети Георгия, а светията го нема.
– Може някога да е разрушена стара църква, с нейните камъни да са изградили калето, после хисарят (крепостта) е паднала и ето ни нас, със старите камъни пак градим нова църква. Кръг, дайре, кòло и това е всичко – целият живот ни върти на чакрък.
Веднъж дедо поп рече:
– Лани валя сняг за Гюргювден. Сега пуста чума ни затръшка. Ама то като селяните не влизат в черковата, по горските оброци вият погански хора. И ето ти сега страшното наказание свише е изпратено. Имам ли аз някаква вина за това?
– Много е мъчно да се коландрят хора, попе – рече Арсений – понякога трябва да можеш да ги скастриш, а друг път да ги погалиш по влакната (косите).
Арсо се присети и за своите питомци, как се дърлят понякога: Някой казал на майстор Гюрчин, че майстор Тасо го бил проклел, задето …, и всички се обръщат към дюлгерския съд той да им реши спора. А по регулата (правилника) на еснафа всички спорове се решаваха законно с камшици на голо. Арсо не биеше никого. Той наказваше с мълчание. Не заговаряше провинилите се със седмици.
– Опустело и тегло – жалеше се след всичко това Гюрчин
– Не пустосвай като вдовица – сгълча го веднъж Арсений – добър живот имаш, с достатъчно работа и с верни аретлици (приятели). Цела зима лежиш на една кълка, а невестата ти те завива с дебели кебета (тъкани одеяла).
Но нервите на устабаши Арсений наистина не издържаха вече. Почна да залита. Нощем, от преумора изобщо не можеше да заспи. Сутрин още по тъмно, сахер вакти (преди зазоряване), както казват турците, отиваше да бие клепалото, вместо клисаря. Всеки път виждаше как се връща от среща със залюбеника си едно младо момиче, което се совваше между дуварите, дори кучетат не пролайваха след него.
На обяд, докато другите още хапваха, той отиваше накрай града, по кърските пътища, да калеми. Ашладисването също му идеше отръки от дете. Радваше се, че ще създаде сянка за пладнуване и че някой работник някога ще си разкваси устата със зрял плод.
Между другото нареди да му сковат люлеещ се одър и да го вържат под крушата. След пладне идеше чираче да го люлее, белким склопи очи поне за малко. Трудна работа. Тъкмо се поуспокоеше, в главата му пак долитаха едни аршини, едни мастари, тефтери, хесапи (сметки). Веднъж на хлад заспа по-дълбоко и точно тогава пристигнал демирджийския (железарски) керван – возеха железните пръти, които служеха за обтегачи и от тях зависеше цялата устойчивост на градежа. Мислеше майсторът за много неща предварително, иначе другото всеки го можеше, само Аресние дръзваше да пробва нови начини. Ето, например, самоковското желязо беше меко и не ставаше за обтягане, а с дръвените обтегачи подобна голяма междина (разстояние между носещите елементи) не можеше да се подсигури. Като чу в просъница желязото да звека о калдаръма, подскочи от люлката си и рипна на нозе. И отново го пое водовъртежа.
Една вечер Арсо стоеше подпрян на канатите (каменните перила) на моста и гледаше придошлата река.
– Устабаши – извика някой в тъмното.
– Кой падна от скелята? – сепна се майсторът
– Ууу, никой, бре, да не дава Господ! – беше калфата Тасе – За друго те търся
– Надниците – следващата седмица. – отсече Арсо – И без това имаш два гюнделика (надника) по-малко.
– Да те моля, бре, устабаши, съм дошъл. Ама за друго. Гледай сега, празник наближава. Свети .., кой беше. Ще ме пуснеш ли само още един път да ида при оная вдовичка?
– Празен ли си (работа ли си нямаш), та по уруспии да хойкаш? – подразни се майсторът
– Кога сме седели празни? Хем празно седи ли се? Ама жеже ме (пари ми), па ми се е приклесало.
– А камъка кой ще го клеса (чука, дялка), бре серсем?
– Аман, бре майсторе, мека кълка искам да хвана.
– Ето до какво води слободията! И слушай: И парясницата, що е парясница, и тя дом има, а ти кога къща ще направиш, невеста ще си намериш, деца ще завъдиш? Или цял живот ще ми ходиш урсуз (uğursuz, тур. нещастен), като некой битолски прошляк?
– Майстор съм, нема да артисам гладен.
– Майстор ли си вече? Майстор си зер, ама си под мойто крило! Я стани башкалия (самостоятелен) да те видя дали наистина ставаш!
– Знам ли аз какво ни чака занапред – смънка калфата – Изобщо не смея да мисля за по-далечно бъдеще.
– Море, не за бъдещето, а за извечния ред се замисли! Не се срамуваш ти от стария си майстор Арсо, а аз от моя майстор треперех! Ай, върви, където си се запътил, ама в църквата после да не влизаш. Една седмица ще ми бръкаш навънка киреч, и то на чирашки надник!
Тасе се замисли само за миг, па викна „важи” и ухилен побегна.
– Чакай – извика рязко майсторът – Ела тука! Върни се назад! Ти си ми като син, а аз свой син не бих пуснал във вдовишкия дом. Две седмици в киреча ще ти е наказанието, и пак ти е малко!
– Ти си славен майстор и толкова прочут, твойта воля да е!
– Не ме хвали толкова, да не ме урочасаш. То може верно вече и уроки да са ме хванали. Откакто калфите ми не слушат мене, ами кестричот си (куреца си)
Тасе се изниза, отзад в тъмницата го чакаха Милош и Яне, негови другари от детинство. Арсо ги позна по гласа, той познаваше всички, особено тези, дето му бяха роднини или поне бяха от неговото село от Костурското краище. Но сега двете момчета безсрамно се кикотеха, като си подвикваха на „мещере” (таен дюлерски език). Арсений се ядоса, довчерашните хлапета дотам нахитрели, мурафетлици да му пробутват. И какво, завалиите, голяма тайна ги мъчи, няма що – кара севда (несподелена любов). Не се е виждало!
Но устабаши Арсений все пак не на шега се измъчваше с мисълта, че младежта пропада. Вместо за изкуство (умения), мислеше за севди. Дяволчетата караха кръвта им да ври. По-добре, че не се изпълняват всички желания на младите, зер те насищане нямат.
Напълно изтощен, майстор Арсений заспа една нощ точно до входа на черквата и сънува сън. И в съня си видя голяма навалица: как със зурли и тъпани дойдоха сватбари, па наобиколиха черквата. Невестата беше в костурска носия, сватовете – в шопски. Кумът гърмеше със шишане (пушка). Калфите и чираците, оставили инструментите, се хванаха на тежко хоро. Свекървата им мяташе бели пешкири на рамо. Емин ага и Тосун бей даруваха грошове.
Гледаше още: навън, зад олтарната апсида, момчетата му спорят разпалено за нещо, чертаят с клечки по прахта и трият с крак огромния купол на новата църквата. На едно чираче, Йован се казваше, пръв му хрумна как да натъкмят конструкцията на купола – като двойна черупка. Разчерта го ресим гиби (като картина)! Видя ги, да го изковават с куршум (олово), па поставиха отгоре му и кръст и побиха байряк на покрива. Звекнаха чанове. Дедо поп запя ектения. В същия миг някой полетя от скелето назад и се утрепа на място. Мигом стана страшна гюрюлтия. Видя как го понесоха ангелите към небето. От джебчето изпадна едно малко чекийче, с каквото се калемят дивачките край друмите. И позна, че самият той е загиналият. Видя как плачат троицата му синове и още неродените внучета, всичките му водачи на чети, видя как удари клепалото, как всички дюкяни на чаршията пуснаха кепенци и еснафските устабашии поведоха момчетата си към градското гробище, начело с папукчиите, тюфекчиите, бучакчиите, бакърджиите. Видя едно гюзели девойче да пристъпва в тъмницата, сахер вакти, някъде далече, може би в Грамос планина, но я позна – беше неговото омилено либе с чакърестите очи. Видя писана бъклица, таш-кюприя над буйна река, видя орел да хваща змия и кон да бяга свободен по широко поле. Изведнъж си изпусна чука, калема, тефтерите му се разпердушиниха, разпасаха му се силяхлъците, мустакът му окапа, изтекоха му очите и остана едната само гола душица. И душата рече, долу ще литна, ще кацна като бел гълъб на стрехата на хубавата църква в онова малко градче.
И голяма разсипия видя по-после. И заплака.
Видя и Тосун бей, да пристапва по кюприята (моста) и да му казва:
– Устабаши, всичко се прави от хора за хора. Ако няма хора – нищо не трябва повече!
– Читави са ми хората, българи сме – отговори Арсение – ще преплуват през мътната вода!
– Амин! – отекна в купола гласът на един нов поп и вярващите запяха по наше, по словенски.
– Ще оставиш – рече попът – местò, ако някога се разпокрие покрива, да може да се добави допълнително и купол.
Очевидно попът не може твърде да смята – ядосваше се Арсо – хабер си няма какво значи отвор за купол 9 на 9 метра. Как да се покрие друго яче, та било и временно? И защо тогава правиха зидовете толкова дебели, ако няма да поемат натоварванията от тежкия купол. Можеха да си спестят зор. А пък и без купол, как ще му се чува пеенето на попа, няма къде да отекне. Ако знаеха, че така ще стане, поне щяха да сложат гърнета в зидовете, да усилват звука на пеенето.
Та, както църквата си стоеше с още неготова покривна конструкция, камо ли покрита с каменни плочи, ето ги, пристигнали кой знае от кой край и дограмаджии, да слагат вратите и прозорците. А табаците куршум (листове олово) за купола отдавна бяха докарани и чакаха на сушина в мазата на Тосун бей.
– Пазарлъкът беше за сърпен (август) – рекоха доволни дограмаджиите – дойдохме на 31 горешчник (юли), един ден сме подранили! Кога почваме?
– Майсторе, докарахме бая камъни от градището (калето), – му казваха пък селаните кираджии, които даваха ангария за черквата и бързаха да си тръгват – само да кажем, че има някакви изклесани (изчукани) букви и зверове по тях, странна работа!
– Какви букви пък и вие? Кой ги разгада, кой знае да чете?
– Mязат гръчки да са. Приличат ми като да пише iw, сещам се за Iwan, Предтечата Йован, Светията? – рече единият.
– Случайно. Некой аджамия си е пробвал резеца на длетото – мислеше учуден Арсо
– А коньо?
– Кой конь?
– Има и конь, като да е на Свети Георгия, а светията го нема.
– Може някога да е разрушена стара църква, с нейните камъни да са изградили калето, после хисарят (крепостта) е паднала и ето ни нас, със старите камъни пак градим нова църква. Кръг, дайре, кòло и това е всичко – целият живот ни върти на чакрък.
Веднъж дедо поп рече:
– Лани валя сняг за Гюргювден. Сега пуста чума ни затръшка. Ама то като селяните не влизат в черковата, по горските оброци вият погански хора. И ето ти сега страшното наказание свише е изпратено. Имам ли аз някаква вина за това?
– Много е мъчно да се коландрят хора, попе – рече Арсений – понякога трябва да можеш да ги скастриш, а друг път да ги погалиш по влакната (косите).
Арсо се присети и за своите питомци, как се дърлят понякога: Някой казал на майстор Гюрчин, че майстор Тасо го бил проклел, задето …, и всички се обръщат към дюлгерския съд той да им реши спора. А по регулата (правилника) на еснафа всички спорове се решаваха законно с камшици на голо. Арсо не биеше никого. Той наказваше с мълчание. Не заговаряше провинилите се със седмици.
– Опустело и тегло – жалеше се след всичко това Гюрчин
– Не пустосвай като вдовица – сгълча го веднъж Арсений – добър живот имаш, с достатъчно работа и с верни аретлици (приятели). Цела зима лежиш на една кълка, а невестата ти те завива с дебели кебета (тъкани одеяла).
Но нервите на устабаши Арсений наистина не издържаха вече. Почна да залита. Нощем, от преумора изобщо не можеше да заспи. Сутрин още по тъмно, сахер вакти (преди зазоряване), както казват турците, отиваше да бие клепалото, вместо клисаря. Всеки път виждаше как се връща от среща със залюбеника си едно младо момиче, което се совваше между дуварите, дори кучетат не пролайваха след него.
На обяд, докато другите още хапваха, той отиваше накрай града, по кърските пътища, да калеми. Ашладисването също му идеше отръки от дете. Радваше се, че ще създаде сянка за пладнуване и че някой работник някога ще си разкваси устата със зрял плод.
Между другото нареди да му сковат люлеещ се одър и да го вържат под крушата. След пладне идеше чираче да го люлее, белким склопи очи поне за малко. Трудна работа. Тъкмо се поуспокоеше, в главата му пак долитаха едни аршини, едни мастари, тефтери, хесапи (сметки). Веднъж на хлад заспа по-дълбоко и точно тогава пристигнал демирджийския (железарски) керван – возеха железните пръти, които служеха за обтегачи и от тях зависеше цялата устойчивост на градежа. Мислеше майсторът за много неща предварително, иначе другото всеки го можеше, само Аресние дръзваше да пробва нови начини. Ето, например, самоковското желязо беше меко и не ставаше за обтягане, а с дръвените обтегачи подобна голяма междина (разстояние между носещите елементи) не можеше да се подсигури. Като чу в просъница желязото да звека о калдаръма, подскочи от люлката си и рипна на нозе. И отново го пое водовъртежа.
Една вечер Арсо стоеше подпрян на канатите (каменните перила) на моста и гледаше придошлата река.
– Устабаши – извика някой в тъмното.
– Кой падна от скелята? – сепна се майсторът
– Ууу, никой, бре, да не дава Господ! – беше калфата Тасе – За друго те търся
– Надниците – следващата седмица. – отсече Арсо – И без това имаш два гюнделика (надника) по-малко.
– Да те моля, бре, устабаши, съм дошъл. Ама за друго. Гледай сега, празник наближава. Свети .., кой беше. Ще ме пуснеш ли само още един път да ида при оная вдовичка?
– Празен ли си (работа ли си нямаш), та по уруспии да хойкаш? – подразни се майсторът
– Кога сме седели празни? Хем празно седи ли се? Ама жеже ме (пари ми), па ми се е приклесало.
– А камъка кой ще го клеса (чука, дялка), бре серсем?
– Аман, бре майсторе, мека кълка искам да хвана.
– Ето до какво води слободията! И слушай: И парясницата, що е парясница, и тя дом има, а ти кога къща ще направиш, невеста ще си намериш, деца ще завъдиш? Или цял живот ще ми ходиш урсуз (uğursuz, тур. нещастен), като некой битолски прошляк?
– Майстор съм, нема да артисам гладен.
– Майстор ли си вече? Майстор си зер, ама си под мойто крило! Я стани башкалия (самостоятелен) да те видя дали наистина ставаш!
– Знам ли аз какво ни чака занапред – смънка калфата – Изобщо не смея да мисля за по-далечно бъдеще.
– Море, не за бъдещето, а за извечния ред се замисли! Не се срамуваш ти от стария си майстор Арсо, а аз от моя майстор треперех! Ай, върви, където си се запътил, ама в църквата после да не влизаш. Една седмица ще ми бръкаш навънка киреч, и то на чирашки надник!
Тасе се замисли само за миг, па викна „важи” и ухилен побегна.
– Чакай – извика рязко майсторът – Ела тука! Върни се назад! Ти си ми като син, а аз свой син не бих пуснал във вдовишкия дом. Две седмици в киреча ще ти е наказанието, и пак ти е малко!
– Ти си славен майстор и толкова прочут, твойта воля да е!
– Не ме хвали толкова, да не ме урочасаш. То може верно вече и уроки да са ме хванали. Откакто калфите ми не слушат мене, ами кестричот си (куреца си)
Тасе се изниза, отзад в тъмницата го чакаха Милош и Яне, негови другари от детинство. Арсо ги позна по гласа, той познаваше всички, особено тези, дето му бяха роднини или поне бяха от неговото село от Костурското краище. Но сега двете момчета безсрамно се кикотеха, като си подвикваха на „мещере” (таен дюлерски език). Арсений се ядоса, довчерашните хлапета дотам нахитрели, мурафетлици да му пробутват. И какво, завалиите, голяма тайна ги мъчи, няма що – кара севда (несподелена любов). Не се е виждало!
Но устабаши Арсений все пак не на шега се измъчваше с мисълта, че младежта пропада. Вместо за изкуство (умения), мислеше за севди. Дяволчетата караха кръвта им да ври. По-добре, че не се изпълняват всички желания на младите, зер те насищане нямат.
Напълно изтощен, майстор Арсений заспа една нощ точно до входа на черквата и сънува сън. И в съня си видя голяма навалица: как със зурли и тъпани дойдоха сватбари, па наобиколиха черквата. Невестата беше в костурска носия, сватовете – в шопски. Кумът гърмеше със шишане (пушка). Калфите и чираците, оставили инструментите, се хванаха на тежко хоро. Свекървата им мяташе бели пешкири на рамо. Емин ага и Тосун бей даруваха грошове.
Гледаше още: навън, зад олтарната апсида, момчетата му спорят разпалено за нещо, чертаят с клечки по прахта и трият с крак огромния купол на новата църквата. На едно чираче, Йован се казваше, пръв му хрумна как да натъкмят конструкцията на купола – като двойна черупка. Разчерта го ресим гиби (като картина)! Видя ги, да го изковават с куршум (олово), па поставиха отгоре му и кръст и побиха байряк на покрива. Звекнаха чанове. Дедо поп запя ектения. В същия миг някой полетя от скелето назад и се утрепа на място. Мигом стана страшна гюрюлтия. Видя как го понесоха ангелите към небето. От джебчето изпадна едно малко чекийче, с каквото се калемят дивачките край друмите. И позна, че самият той е загиналият. Видя как плачат троицата му синове и още неродените внучета, всичките му водачи на чети, видя как удари клепалото, как всички дюкяни на чаршията пуснаха кепенци и еснафските устабашии поведоха момчетата си към градското гробище, начело с папукчиите, тюфекчиите, бучакчиите, бакърджиите. Видя едно гюзели девойче да пристъпва в тъмницата, сахер вакти, някъде далече, може би в Грамос планина, но я позна – беше неговото омилено либе с чакърестите очи. Видя писана бъклица, таш-кюприя над буйна река, видя орел да хваща змия и кон да бяга свободен по широко поле. Изведнъж си изпусна чука, калема, тефтерите му се разпердушиниха, разпасаха му се силяхлъците, мустакът му окапа, изтекоха му очите и остана едната само гола душица. И душата рече, долу ще литна, ще кацна като бел гълъб на стрехата на хубавата църква в онова малко градче.
И голяма разсипия видя по-после. И заплака.
Видя и Тосун бей, да пристапва по кюприята (моста) и да му казва:
– Устабаши, всичко се прави от хора за хора. Ако няма хора – нищо не трябва повече!
– Читави са ми хората, българи сме – отговори Арсение – ще преплуват през мътната вода!
– Амин! – отекна в купола гласът на един нов поп и вярващите запяха по наше, по словенски.
