„Озаглавяване на живота“ е четвъртата стихосбирка от Кръстьо Раленков, издадена от ЛК „Смисъл“. В разговор с издателката Виолета Христова Кръстьо Раленков ще разкрие поетическите си открития от изминалите две години, които ни делят от стихосбирката „Смъртта разпитва вече кой си“ (2022), спечелила наградите „Иван Николов“ и „Дамян Дамянов“.
Заповядайте на 6 март / втори етаж на Националната библиотека / 18.30 ч. / събитието от Клуб „Писмена“.
ГАЛЕОН
Като амфора, падаща бавно на морското дъно,
тъй се спуска без памет животът отделен,
утаява се в пясъка,
чезне.
И изящната негова форма полека обраства с безмълвие,
а какво е съдържала – вино, зехтин ли –
вече никой не помни
и никому
не е известно.
Мощен стар галеон – продължава напред битието, сякаш никога нищичко не е изгубвало.
Нито рана, ни белег остават по искрящата плът на морето.
Да не мислим какво е било и какво ни очаква.
И във някой пристанищен мръсен бардак
да забравим за всичко над безброй питиета
и поне за нощ котва да хвърлим
в гостоприемния залив на някоя курва.
А пък утре!… О, утре
ще поеме отново на път галеонът.
Ще отплава с издути платна – триумфален и войнствен.
И с очите на всичките си амбразури
ще се взира за вражески кораб,
континент
или остров.
Само някой случаен гмуркач, последвал страстта си,
в глъбината ще слезе след време,
нечий скромен,
забравен живот ще открие…
Тъй, един по един, ни превръщат стихиите в част от плътта си,
тъй, един по един, ние вече оставаме само стихия.
ПОКОЙ
Медното джезве на залеза
сладко на огъня къкри.
Ще кипне кафето на черната нощ,
ароматно след малко ще мръкне.
Ще седнат по турски в небето звезди,
ветрила ще размаха прохладата.
Обезсилено, всяко „преди”
ще метне сетре на оградата.
Ще изплува луната, досущ жълт делфин,
да спасява небесни удавници.
И… читателят ще заспи.
Още на първа страница.
ПИЛИГРИМ
Какво правих в живота ли? Скитах предимно.
Вярвах в случая.
Случаят вярваше в мен.
Прекосявах гори от възторженост,
долини от наивност,
а понякога стихвах, горчиво заслушан
във прибойния морски рефрен.
А когато замръквах с нозе уморени сред някоя пустош,
продължавах да скитам – чрез книги и шеметни сънища.
И минавах през гръмки молитви, в утробно неверие сгушени,
и лазури, по-тихи от клонки, след
буря божествена
скършени.
Нямах дом, но дори и да имах, защо ли ми беше?
Щом небето отгоре изсипеше жар,
аз се гмурвах в прохладната обич на сенките;
а когато валеше,
като ангел над мене се спускаше стих –
за подслон и другар.
И си мислех за всички жени и приятели, станали сенки.
И за всички идеи и стихове, станали дъжд.
И се спъвах и падах, и ден подир ден се превръщах във дневник
на трохата живот,
подарена ми само веднъж.
