Цикъл стихотворения от книгата „Писма до сина ми“ (стихотворения и фрагменти)
СВ. ЙОСИФ. ДЕН НА БАЩАТА
Когато сме заедно –
баща ми, Калоян и аз,
щом кажа: Тате!
И двамата се обръщат.
НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ,
че върху белите чорапи,
сине,
които с толкоз радост и любов изпрах след мача,
остана нещо тъмно на петите
и на пръстите.
Това са белези от времето,
когато си прохождал във съня ми.
Това е плащеницата на детството
със закарфичена пчела
на глезена .
Невероятно е
как съхнем на простора
и всяко облаче ле бяло
те връща у дома.
ДУХ В ШЕПАТА
Сефте играеш табла. Дядо ти
посръбва турското кафе със страшен кеф.
Върви ти зарът и си радостен. Духххх в шепата –
и епеци! Едно и пет.
Авелзаманска табла е. Наследствена.
Предава се от дядовци на внуци.
Метафора. Превозно средство
в загадъчни, ритмични звуци.
Сега си ти и зарът ти лети –
прехвърля Карлък, целите Родопи…
Завръща се с колона бежанци
от село във Егейска Македония.
Дете, завито в козяк, спи –
сънува в ритъма на зарчетата
морето Бяло, белите вълни…
От пяната се ражда майка ти.
Кръвта вода не става, а обратно –
водата става кръв и вино.
Сами избираме съдбата си.
А истината – име.
Играта свършва заедно с ваканцията
и ритуално слагаш райбер, сине.
Проблясват за последно в кокалени зарчета –
светите мощи на роднините.
Но нека да поспрем, да му помахаме от моста.
Виж – дядо ти на столче стъпил – маха от балкона.
Не ние се отдалечаваме от Устово през Бостина,
а дядо ти смалява се със трона.
Остава сам. Задълго и в забрава
започва да играе срещу себе си.
И всеки път се побеждава –
Духххх в шепата! и хвърля епеци.
На Рожен – зарът във небето е комета.
А дядо ти – звезда в галактика.
Далечно слънце – голото му теме светва
в невероятната небесна табла.
Все пак остават някакви следи
без болка и без страх от неизвестното.
Едното зарче спира, другото жестоко се върти,
докато спре и то на шест!
Когато сложиш зарчетата в шепа
като в раковина – вълните да послушаш…
Ще чуеш дядо ти. Прошепва
твойто име: Калояне, дюшеш!
ИЗЛАЗ НА МОРЕ
Пътува се на юг.
Подуяне.
Под пейката в чакалнята
сънят на котката протяга лапичка и перфорира времето.
68-ма е.
Момичето на втори коловоз
е баба ти.
Разделя се със дядо ти.
Над нея дъжд вали,
а слънце грее от часовника на гарата.
Лисицата се жени.
След месец тя ще се завърне
при любимия.
(Ти все още дим си
в модерните му панталони-кюнец
и блясък си в сълзата му
зад слънчевите очила.)
Със сигурност ще се завърне, защото трябва ти да се родиш.
Така нататък и let’s twist again…
Минава се през Момина клисура на 18 плюс.
Когато вече си в Септември
ще е Май.
В Пловдив ти ще се родиш.
Във Ямбол – баба ти.
На Карнобат, на осемнадесет часа,
ще видиш мен. –
Купувам риза, за да се сгодя
на следващата гара.
На двадесет и три
аз слизам в Айтос.
Когато всичко свърши
ще пристигна по вълните
до брега…
Но ако много съм се променил
ще ме познаеш –
ще бъда в бяла риза,
с вестник „Пулс“ във лявата ръка.
КАЛОЯНЕ, МАГАРЕ ТАКОВА,
избърши си сълзите
и ме слушай внимателно
с тези големи уши!
Баща ти е Крум,
баща ми Илия,
баща му е Крум,
баща му е Филип,
баща му е Лазар,
накрая е Марко.
Родът ни стига чак до магарето на Христос.
Хранило се е само с бодили и със овес.
Когато ти казвам – магаре такова,
не е за рев, а е чест!
ПЕСЕН ЗА ОТЧАЯНИЕТО
„Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша.“
У нас убиват с поговорки.
А песента лети по въздух, по вода и суша.
Не се съобразява с хорското.
Наостря някаква сърна уши във Швеция,
във песента се вслушва.
Симфония в рояк пчели. Избухва с „Бум!“ Радецки
в Пловдив – в цвят от крушата.
А дядо ти виси във въздуха и ашладисва –
семка в семка и костилка на костилка.
„На риба кост – с човешка си уйдисва.“
(Години преди филма на Костурица.)
„Да гониш дивото, не питомното –
казва дядо ти –
то дава аромат, живот и всичко –
това е начинът да ашладисваш.“
Прелита между пръстите му птичка.
„Когато си до смърт отчаян –
казва дядо ти –
опитай се поне да си полезен.
Но не за теб. За другите…“
И брадвата му се забива в глезена.
От капка кръв роди се ти,
но грозен като Ясер Арафат.
Сега си андерсенов лебед,
андалузко куче,
устовски инат,
самотен бор на хребет.
Роднина си на нашия Свети Иван
по права линия.
Ребро от новия Адам.
Това е всичко, сине.
СЕДМАЧЕ
В памет на мама
1.
Задушница е.
Дядо ми се е смалил, смалил…
Превърнал се е в гълъб –
Палечко…
във „Парка на Смъртта“…
(Преди – „Борис бахча“.)
2.
Разхожда се полека-лека
със криле зад кръста…
Кълве трошиците
по пътя към дома…
(Така ако върви –
до Коледа ще си е вкъщи.)
3.
(Сещам се…
преди да си отиде,
спомена,
че върху гроба, във Копривец – Русенско,
на майка му,
е цъфнал люлякът.
И беше толкова така,
че свършиха внезапно всички приказки.)
4.
А тук,
във къщи,
баба ми
огрооомна баница му е опекла!
Не баница,
а карта на света!
Не карта,
а света му е опекла –
Европа, Африка, Америка…
…така е точила корите
във планински хребети, във долчинки, в поля…
и малко, много малко сиренце –
навярно за Швейцария…
5.
Ето я и нашата –
България!
Под нея –
юбилейната монета –
петолевка, сребърна, късметът!
Ези е дядо Вазов,
а тура е Нецко –
дядо ми!
6.
Точно във дванадесет часа
шампанското ще изгърми
в ръцете на сина му –
вуйчо Ваньо.
И дядо
върху тапата
като барон ще изхвърчи
в околоземна орбита!
7.
А там…
ЕДИНОДУШНО
го приемат в партията
ангели.
Те нямат нищо против.
Няма въздържали се!
Крум Филипов е роден на 9 февруари 1969 г. в Смолян. Завършва Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1995) и Режисура в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ (2001), в класа на проф. Иван Добчев. Дипломният му спектакъл „Кървава сватба“ от Ф.Г. Лорка, поставен на сцената на ДТ „Никола Вапцаров“ – Благоевград, е номиниран за Аскеер. По време на следването си в университета работи като журналист (в отделите за култура на в. „Континент“ и в. „Дума“) и като бояджия – шпаклова и боядисва фасадата на сградата на Народното събрание. След завършването на обучението си в НАТФИЗ започва да се занимава с режисура – 10 театрални спектакъла, награждавани на значими театрални форуми в България и чужбина, сред които „Кървава сватба“ от Ф.Г. Лорка, „Viktoria“ (по разказа „Болки на душата“ от Ингмар Бергман), „Мармаладов“ (по „Престъпление и наказание“ на Ф.М. Достоевски), „Автопортрети за разпознаване“ – в съавторство с Юлия Огнянова и Емилия Ованесян, „Змейова сватба“ (по текстове на Пею Яворов, Тадеуш Ружевич, Васко Попа и Чеслав Милош). Сценарист и режисьор е на много музикални видеоклипове, многократно излъчвани в национален ефир. Автор е на 9 документални филма, три от които са номинирани за награда „Пловдив“, а за филма „Изповед“ (за пианиста проф. Георги Петров) тази година получава наградата „Златен ритон“. От 2009 г. работи като сценарист и режисьор на седмичното предаване за изкуство и култура „Метафора“ по БНТ 2. През последната година снима (по покана от продуцентите на документалната поредица на БНТ 1 „Умно село“ Влади Люцканов и Антоанета Бачурова) портретните филми за Божана Апостолова, Кольо Карамфилов, Ясен Гюзелев и Палми Ранчев, които се радват на силен зрителски интерес.
Стихове пише от малък, но рядко и малко публикува. Въпреки това талантът му не остава незабелязан – през 1994 г. става лауреат на Десетия национален конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, а на следващата година печели първа награда в литературния конкурс „Яворов“ – гр. Поморие. През същата 1995 година издава и първата си стихосбирка „Затръшнато небе“, удостоена с голямата награда на БНР за „най-ярък дебют в литературата“. През 1996 г. получава една от трите годишни награди за литература на радио „Дойче веле“. В момента е режисьор на свободна практика, поради което вероятно ще му остава повече време за писане.
В бунгалото на Григор Вачков. Ахтопол. Насред август. Подпира ме Януари. Индианците от племето кечуа казват, че миналото е пред нас, защото го виждаме, а бъдещето е зад нас.
