Краят на света е оттатък шосето, разказ от Камелия Панайотова

Този разказ донесе ВТОРО МЯСТО на КАМЕЛИЯ ПАНАЙОТОВА в Националния литературен конкурс „Вие пишете, ние четем 2023“. Отличието е присъдено в конкуренцията на е двеста четиридесет и трима автори, които писаха на тема „Колелото на времето“.
Честито!
Р.Л.

Камелия Панайотова е родена в Провадия. Завършила е Природо-математическата гимназия във Варна и Английска филология във Велико Търново. Дебютната й стихосбирка „Човекът, който си тръгва”. През 2022 г.  спечели голямата награда от 12-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев” в Пловдив и е удостоена със специалната награда за поезия в Националния конкурс на името на Георги Черняков. През 2023 г. Камелия издаде първия си роман „Ане“. 

Краят на света е оттатък шосето

Страхувам се от асфалта откакто се помня. От най-ранно детство вървим с баба ми там, винаги по шосето. На четири съм. Лепне ми на ръката от кръвта на прегазения гущер, който видяхме с баба на пътя. Главата му липсваше, имаше само едно малко, зеленикаво телце. Наведох се да го пипна и баба веднага ме дръпна, било мръсно, щяла съм да хвана инфекция, а каквато съм била болнава… Успях да докосна само началото на тънката ивица засъхнала кръв, на допир беше като ръждата по печката. И все пак аз много добре помня, че кръвта му лепнеше, нали миналото лято си ударих лакътя на големия камък в двора и баба се развика. Да ти лепне сега като не слушаш!

На същото това шосе, след две години, кака Ваня я блъсна кола. Карала колело, не се огледала и бам – от завоя кола. Счупи си крака и повече не ѝ даваха да кара. Баба ми забрани да излизам с колелото, аз съвсем съм щяла да се убия, нали ме знаела каква съм забляна… Като пораснах ми забраниха да ходя до другата махала сама, била след главния път, от другата страна на шосето. Малка си, каза баба, ще спре някой и ще те вземе. Знаеш ли как се крадат органи, а? За един миг ще те напъхат в белия бус и ти отиде живота! Другата махала беше непонятна за мен. Често ми се струваше, че изобщо не съществува нищо оттатък шосето, че светът стига до там. От края на света ни дели един асфалт. Може би от това бе умрял гущера. Тръгнал е да преминава, но от другата страна няма въздух, няма атмосфера. Главата му се е пръснала. От любопитство е умрял, така както и на мен баба ми казваше: ще се довършиш един ден с това твое любопитство, все да видиш, да пипнеш….

Все това шосе ме преследва, от години същият асфалт. Все виждам там трупа на гущера, все инфекции хващам, все ми крадат органите. По същото шосе прибирахме тате пиян и той бутна мама, а тя падна и си удари устата. Молих я да ходи на лекар, убеждавах я, че има инфекция, че ще умре, но само си изядох боя, никой не ме чу. На същото шосе ме приклещи Мартин и навря пръста си в гащичките ми, а аз го одрах за лицето и побягнах, обаче след първата крачка паднах и бузата ми се залепи за асфалта. А щом се прибрах, мислех само за инфектираната кръв на гущера, още беше там, и до днес я виждам ясно – кафеникава, груба, като бръснач-преносител на болести.

На същото шосе плаках като ме изостави майка ми. Трябва да съм била на седем, а все си се представям на четири, докато вървим с баба ми по асфалта. Тичам след колата, баба ме дърпа за ръката и вика, че ще хвана инфекция, че ще ми откраднат органите, майка ми оставя следи с разкървавената си уста.

Вече съм голяма. Спокойно мога да отида от другата страна на шосето, ако поискам. Органите ми вече са негодни за крадене, защото не съм дете. Само на децата органите са достойни за кражба. На погребението на баба трябваше да минем през същия път. Гробищата са след другата махала, оттатък. Вярно е значи, няма живот след това шосе, всичко свършва. През целия път до гробищата, стисках очи, достраша ме да погледна. Мъчно ми стана, че не занесохме и гущера там, да го погребем, затова ми се струва, че духът му още броди из селото. Един огромен, обезглавен дух. Невидимо зелен.

Вече съм стара. Безброй пъти съм ходила до другата махала. Безброй прегазени гущери видях на това шосе. Детето на кака Ваня си счупи крака на това шосе, карало ролери, не се огледало и бам – от завоя кола. Не му даваха вече да излиза с ролерите, а и то само не поиска. Майка може би наистина бе умряла от инфекцията, защото повече не я видях. Преследва ме тази вина, че не настоях повече да се лекува. Вярно, че не настоявах, защото ме набиха, но бива ли човек да се откаже от собствената си майка заради един бой? Сега, като се завъртя колелото на времето, си мисля, че платих много малка цена за живота на майка ми, още няколко боя можех да понеса. Виж ме, виж ме! – крещи внука ми и се превърта в циганско колело на шосето. Дланите му се стоварват на мястото, където лежеше трупа на гущера; където ме приклещи Мартин и аз безмилостно го одрах; където спираха белите бусове в късния летен следобед и чакаха да минат деца, за да им откраднат органите; където шурна кръвта на майка ми.  Плъзгам пръст по корема си. Започвам от гръдния кош, между гърдите, и дърпам рязко надолу. Там би трябвало да ме отрежат, за да ми вземат вътрешностите. Този невидим белег ме наболява понякога. Вътре в мен живее един обезглавен, зеленикав гущер. Кръвта му се е смесила с моята, но учудващо, жива съм още. Не се умира толкова лесно. Ела да ти покажа другата махала, казвам и тръгваме. Вървим на шосето. Аз и внука ми. На четири е. Лепне му на ръката от кръвта на прегазената черница, която докосна докато се премяташе.

Камелия Панайотова