Красотата от това да си чужд

Чудесен поглед на Живка Иванова към книгата „Строфи на кръвта“ на Васил Славов. Наистина необичайна и изключителна, жалонна, знакова книга е това за цяло едно поколение… Бихте могли да я намерите на Коледния панаир на книгата в НДК на щанд 341, разбира се, и в книжарниците:

Красотата от това да си чужд

Васил Славов, „Строфи на кръвта“, ИК ЗНАЦИ/2023

От Живка Иванова

Почти винаги, когато пиша за книга, започвам с образа, с който съм я асоциирала след прочита. Тук образът е на изящна порцеланова чаша за чай, една от онези, които са се запазили в много малък брой от баби и дядовци в някое семейство с традиции: цветна отвън, бяла отвътре, с фин златен кант
по ръбчето и златна дръжка, пълна догоре и даже препълнена с обич, тъга, собствена житейска философия и поезия. Съдържанието на тази чаша може да стопли определен тип ръце, готови да я държат внимателно дълго време, да я поднасят към устните бавно, търпеливо, да отпиват на малки глътки, за да усети тялото онова истинско ухание на живот, което авторът е вложил в приготвянето на чая.

Сякаш най-силно и най-първо се усеща тъгата, не мрънкане, не оплакване, пречистени капки тъга: от спомена за един морски град и това как разведените ти вече родители те предават един на друг като куфар, а ти си само на пет, от липсата на баща ти точно в тези години, когато ти е толкова нужен, от нелеката съдба на бащиния ти род от предприемачи и интелектуалци, които така наречената „народна власт“ се опитва да изтръгне от корен, от нещастията, които застигат изключително оригиналния ти дядо по майчина линия и децата му, от съдбата на приятелите ти от детството, матросите от „Кораб планина“, от желанието да се впишеш в новата действителност на Обетованата земя и невъзможността това въобще да стане или да стане прекалено късно.

„Няма нищо по-излишно от български поет в Америка“ казва приятелят и поетът Георги Белев и ти знаеш, че е така. „Какъв е смисълът на протяжното ни присъствие? Какво можем да дадем с тези свлечени стихове, повлекли падища и урви към глухата равнина на мълчанието?“ Но ти трябва да го живееш този живот, който си избрал, „защото нямаш избор, когато си емигрант. Защото няма оправдания. Защото си дошъл в Америка, за да пренесеш и да градиш.“

И още тъга по родния град, който не си напуснал, защото точно така си искал, а защото просто си нямал избор, и който при всяко твое идване е по-променен и по не твой, и всеобхващащата вселенска тъга по всичко красиво, така присъща на поетите.

„Какви са основанията ти за спомени и отговорности? Как дефинираш разчитането на красотата? Ако съм на един от тези мостове тук, сега, високите каменни мостове, не искам никой да може да разчита видяното, така както го разчитам аз. Всеки миг преминава с обич, с думи. Красивото е безмълвие, което те сковава, защото всеки падащ ден – прогубен и погубен – е новият ти белег.“

Не, тъгата няма да вгорчи и глътка от чая, защото е премесена с огромни количества обич: към онези горди сливналии, някои от които са сложили край на живота си в затворите, а тези, които са останали, продължават да се събират и да демонстрират пред децата и внуците си всеопрощаващата твърдост, присъща само на благородните и силни хора; към всеотдайността на дядо му Симеон към болния син; към баща му, известния ерудит, когото са принудени да признаят в Европа и Америка Атанас Славов, за когото пише: „Мъжът пред мен е част от спиралата на пренесената кръв. Не бе мигнал, не бе трепнал пред заплахи и хвалебствия. А че някои са предавали, продавали – кой го е еня? Небесни бразди имаше да се преорават, Млечни пътища да се претакат. Високи бяха сенките, с които трябваше да се премерваш. И сред пицикатите на надграчването той бе отсякъл с раздразнение:

– Син съм на баща си. Това е то!

Мисля, че днес оценявам оправданото високомерие, повдигането на погледа от постигнатото със старомодна, безкомпромисна всеотдайност.“

Безкрайно много обич се усеща в спомените за колеги поети, за пребиваването на някои от тях в Америка и старанието му да помогне с нещо – подслон, приятелско рамо, кураж, за да направи престоя им там поносим.

Несравнима е обичта, както в картините от думи за родната Витоша, така и за планините и пустините в Северна Америка, за красивите европейски – френски, италиански градове, за гръцките острови: „Санторини… където и да си, вдигнеш ли поглед, виждаш море и кръст, който го пази“, за един малък черноморски градец, „най-малкият град, недокоснат от усещането за вселенската си невидност. … тази малкост, която ги кара (хората му) да губят свяст и да се смеят високо“.

Що се отнася до житейската философия и поезията, те просто са втъкани една в друга и едва ли могат да се коментират отделно. Съвсем естествено е в една мемоарна книга да битува авторовата житейска философия, но рядко се случва тя да бъде изразена по толкова поетичен начин. Да се съмнява, дали вятърът кърпи душата или слънцето, дали „времето просто те живее и после те изоставя“ и „какво остава от един поет, престанал да пише стихове, освен червено, пропадащо слънце…преди да се завърне. Ако има къде.“

Васил Славов е използвал безкрайно богатата палитра на родния ни език точно, както са го правили импресионистите: изреченията му са кратки и наситени, точно както техните „къси и дебели мазки, кратки, начупени удари с четката със смесени или изобщо несмесвани цветове, за да постигнат ефект на наситено цветно трептене“. Както при тях „боите се наслагват една до друга с възможно най-малко смесване, а оптичното им смесване става в окото на зрителя“, така в книгата авторовите лично построени думи, например „всолени крепости“, „безбушуването на звездите“, „вмъглен“, „слитнали към реката къщи“, „да вциментирам лицето и очите си“ нямат нужда от смесване-обяснение, читателят сам, в собствения си мозък ще отрази понятието.

Необичайна книга е това! И аз се радвам, че имах привилегията да я чета и да я тълкувам по свой начин, както се надявам ще го направи всеки, който се докосне до магията й. И да приеме авторовото кредо: „Красотата от това да си чужд. И тук и там“ – с обич и съпричастност.

Ж.И.