Лица и лилава вечност

Седя край скалистия бряг на Ахтопол. Долу се разпиляват вълни и в пяната им подобно на кубчета пъзел изплуват лицата на всички хубави жени, приласкани от морето.

По алеята хората не бързат, поспират се, облягат се на парапета и дълго гледат навътре – към най-дълбокото на хоризонта, където водата и небето се сливат в хомогенна лилава сплав, където вечността смила границите на настоящето и миналото. Там, в онзи най-далечен край на човешкия взор, съществува единствено бъдещето. Затова влюбените гледат натам. Влюбените винаги, винаги са нетърпеливи за бъдещето.

А долу, в пяната, изплуват лица. Кое от кое по-хубаво, кое от кое по-бяло.

Сутрин в бяло 

Събуждам се от гларуса. Кацнал е нахално на покрива и вряска. Сънено потривам очи. Излизам на терасата. Търкаля се празна бутилка от вино и недопита бира. Сядам на стола и спомените от нощес – солени и нахални, минават пред очите ми, докато бялото слънце се люлее в морето и сутрешният бриз носи мирис на водорасли. Допивам бирата, разгазирана и топла, и ми се дощява да полетя. Да полетя и дълго да се рея над светлите ахтополски заливи, чисти и бели като морска пяна.

Жена и топка

Скали и слънце – безкраен син простор. Жената лежи върху камъка –  застинал вулкан. Вълните се разбиват и пръски солена вода ръмят по голия й гръб. Разтопен восък, древна гледка, скала и фосил от праисторията. Жената сънува… 

На парапета отгоре стои дете. Гледа обляното в сребро море – скалите, вълните, гларуса, спрян полет – платно на художник, жената с пръски солена роса по кожата. Какво ли сънува? – чуди се хлапето. 

Някой извиква. Топка се удря в парапета, подскача, прелита над него, търкулва се по скалния бряг и пада в морето. Жената се сепва. Обръща лице и с ръце покрива гърдите си. Поглежда нагоре. Детето сигурно е изплашено, като след непростима пакост. „Побягнало е!“ – мисли си. Усмихва се. 

Морето изхвърля някаква топка на брега. Жената я взема, подпира глава върху нея и гледа към парапета. Знае, че детето ще се престраши, ще дойде да потърси топката или просто да погледа скалите, вълните, птиците. Или нея! 

Ами ако е било сън! – нещо я жегва. И все пак – трябва да изчака, никое дете не бива да губи топката си. 

Смокинова ракия

Вървя из малките улички, от които прозира морето, над оградите надничат клони, отрупани с едри смокини. Минувачите спират и протягат ръце. „Ей, какви смокви, чувам да казва мъж на жената до него, приличат на круши. Ако имахме и ние такива смокви, щях да варя ракия.“ На следващия ъгъл виждам табела: „Смокинова ракия“. И се отбих.

Художник и църква

От терасата на хотела се открива просторна панорама. Морето чезне зад безименни заливи и скалисти склонове, върху които расте бял бор. Дълго се взирам в крайбрежната ивицата. Рибарите разплитат мрежи, хората се разхождат, леки и красиви, с мек загар и спокойни лица. Вляво проскърцва прозорец. Мъж на средна възраст отваря крилата широко, примъква кухненска маса под прозореца, слага стол, сяда. Вглеждам се в лицето му – издължено и съсредоточено. Човекът взема молив и започва нещо да скицира. Гледа сякаш през мен – в далечината и къщите като преди. Обръщам поглед по неговия. Комини и покриви, гларуси. И изведнъж, когато слънцето слезе на запад, я видях. Златното кубе на църквата просветна. 

При Швейк

И в Ахтопол като навсякъде по света има такава кръчма. Направихме си резервация. Морето беше оловно, когато седнахме и поръчахме вино, миди… После задуха вятър, тъмнината скри вълните, остана да присветва само фарът край скалите отсреща – морзов код за посветени. Хората вървяха по алеята и търсиха места.  

Завиждаха ни – за малката маса в ъгъла с цветята и запалена свещичка в 

чаша с морска вода. За виното и мидите. Завиждаха ми, че съм с най-красивата жена, завиждаха ми и мъжете, и жените. А ние чакахме храната, която не идваше. После поръчахме втора бутилка. И тя свърши. Хората около нас пиеха българска бира, да им се чуди човек! Смяхме се тогава, после донесоха наденичките. И чешката бира! Хубава бира, почувствах се като в Прага. Сетне вятърът утихна. Станахме и тръгнахме край брега. Вдишвахме соления морски въздух. И вървяхме бавно, много бавно по влажния пясък в звездната нощ. Искахме да удължим нощта, да я разтегнем до безкрай, защото нашето утре не принадлежеше на Ахтопол. То нямаше име. И така е по-добре. По-лесно си тръгваш…

Няма край

Обаче, не може да си тръгнеш… Прав беше онзи мой приятел, който живее край скалите. За нас, морските хора, каза ми веднъж той докато ме учеше да ловя заргани, има два сезона – лято и очакване на лятото. Сещам се за него сега и за онзи късен следобед на август, когато видях да капят листата на зокума.

Горан Атанасов

Предишна статияПоетът, детето*, от Морис Фадел
Следваща статияЕвентуалното българско вето – стимул за катарзиса на македонското общество