Спътник

Най-после ме осъждат. И не на гилотина, бесилка или разстрел – аз самият трябва да определя как бъда екзекутиран.

Напълно затъпял, вървя по релсите и избирам къде ще е най-удобно да се хвърля под трамвая. Според мене едва ли на някого би хрумнало, че се е намерил чак такъв глупак, та да скочи под трамвай. Умряла е не само нощта – умрели са и улиците, няма жива душа, нито трамваи. И като не намирам друг изход, понеже времето не чака, тръгвам по стъклените площадки на дворец или болница. И се изкачвам чак до комините. Ясно виждам под мене и трамваи, и автобуси, и хора – едни в надпревара, други – тъпчат на място. Всичко е дребно наглед, а се вижда. „А как ще се спусна?“, мисля си аз и насън разбирам, че височините и пропастите не са за мене, готов съм на всичко – да лазя на четири крака и да пълзя. И щом си казвам: „Трябва да сляза!“, политам надолу. И тупвам в черното, влажно мазе.

В ръце държа малка електрическа крушка на дълъг кабел. Слизам все по-надолу по каменните стъпала, светя в краката си и по издатините. В мазето е скрита лампа и никой не може да я намери, а аз ще трябва да открия тази Аладинова лампа и да съживя замрялата ѝ сила. С талисмана всички пътища ще бъдат достъпни за мене. Включително и последният път – на екзекуцията. Спомням си, че един марид, един джин, открадна лампата, а мене хвърли в пълна със змии яма бавно да бъда отровен. Всичко това се случи, когато живеех в Мадагаскар.

Изведнъж се сепвам: стоя на площада пред една сергия, на която са наредени по двойки кървави дреболии от мадагаскарски говеда. Решавам да си купя бъбреци, любимото лакомство на човекоядците. Ала тутакси нечии ръце – лицето не виждам – под носа ми разграбват всичкото месо от сергията. И аз си тръгвам без нищо. В сърцето ми се загнездва ледена мисъл: мисълта, че за мене няма изход.

Площад „Данфер-Рошро“, Белфорският лъв… А на мене ми се струва, че лъвът е белведерски. При това виждам не един, а два лъва. И сякаш съм между лъвовете – единият, подстриган, се чумери, а другият, космат, ми подава лапа и ме гали с медения си глас, като че милва с лапа ухото ми.

– Виж какво, спътнико! – заговаря ме лъвът.

Тогава се замислям дали съм „спътник“ или „безпътник“. И се озовавам в една градина.

А каква е градината? Каквото я беше направил градинарят. Много съм жаден. Пред мене – кладенец, трябва само да завъртя колелото. И аз го въртя. Но от надигащата се вода лумва огън. Виждам, как водата залива огъня, а огънят пълзи по водата.

Въртя колелото, тече водата. Вода с огън. И една зла мисъл се прокрадва в сърцето ми: „Ти си се отказала от мене“.

Панихида за четиресетия ден от смъртта

  Не е страшно, че няма къде да отиде човек – казвам аз. – По-страшно е да няма къде да се завърне.

– А аз от врати нямам нужда, религиозен съм – обажда се в отговор моят гост, който чете молитвата. Нито откъде да вляза, нито откъде да изляза. Никаква олимпийска мъгла. Аз съм религиозен от глад.

– Не е важно какво е, или от какво е, цялата работа в изкуството е накараш човек да покаже тайните си сили. От пчелата да стане кон, от розата – слон, или дори от чехълчето – кит.

И започваме един през друг да начупваме думите: „жребец-бец, слон-лон, трам-тарам- тарам-там“.

– Не мога, га-га – задъхва се гостът ми.

Зелена зора

 Той живее между две одеяла: светлосиньо и яркочервено. Отгоре върху светлосиньото ми одеяло има и одеяло с вишнев цвят, всички му се любуват, както и друго с цвят на червени боровинки – в тревожните ми нощи на него точеше белите си остри зъбки мустаката мишка.

Зная, че със светлосиньото и яркочервеното одеяло никога няма да замръзна. Затова и той си е избрал това топло местенце.

Въпреки това все пак се блъска в гърба ми и повтаря, че ще замръзна. И това ще стане толкова лесно и неусетно, както вечерта на есенния Чайковски с униние преминава в нощ, а в тази последна нощ всичко в мене ще издава звуци, ще е последният ми човешки полет.

Но аз не го искам и не вярвам, че ще бъде така и че не може да е другояче. Вътре в мен се надига всичкото ми упорство. Самият аз също се надигам.

Няма светлосиньо одеяло, нито вишнево, няма мишка; има бяло одеяло и върху него – яркочервено. А от яркочервеното одеяло се подават заешки уши.

Навеждам се над заека.

Обаче се оказва, че това не е заек, а са пламтящи очи с формата на заешки уши. Разгаря се зеленикава светлина.

Нищо не ми казва, нищо не ме пита, само гледа. И зеленото като вълна се плисва от пълните със зелено блестящи очи.

Вдигам ръка, за да се защитя, а ръката ми има очи и диша дълбоко. Осветени са всички тайни, свързани с любовта ми. Той чете написаното: „Не мога да живея дори ден без тебе“.

Зелените вълни като нишки на паяжина се вият, лъкатушат, кръжат и плават. Право в очите ми влизат не есенни паяжинки – игли на таралеж забиват студените си върхове. Отровен от болката, изведнъж усещам неизбежното – своя край – и всичко в мене пее.

А в очите ми няма бяло, нито яркочервено. Моята зора не е яркочервена, тя е зелена.

 

На луната

 Жилище с пет стаи. Две не се отварят – „нямаше мебели“. Други две, не по-малки от концертната зала „Лутеция“, са с розови тапети, на места посивели от влагата парчета висят отлепени. Само третата стая се заключва. До нея има дълъг коридор, пълен с шкафове.

Влизам, без да чукам. Питам:
– Защо са ви пет стаи?
Блок* гузно отговаря:
– Ако жилището е голямо, не се чува какво става в кухнята.
– И десет стаи да са, все ми е едно.

Помещението е по-голямо от двете стаи в розово – ако говориш в единия край, в другия не те чуват. Сини тапети, гипсови фигури на тавана – птици, животни, растения. Бюфет, заемащ половината стена. Отдясно монолитен, отляво – от две части една над друга, пълен с книги и птичи пера.
– Не са разрязани – показва книгите Блок, – а това е роял. Верен, с абсолютно чист звук.
Роялът е пепеливозелен, завинтен за стената. Крачетата му не докосват пода.
– А как се свири на него?
– С лунни ръце.

И някой се появява – от глава до пети в бяло, със сини очи, като очите на Блок, само че е стиснал здраво устни. Сяда, без да отмества поглед от мене, сякаш нотите са изписани на лицето ми; започва да свири, а пръстите му са розови.

Има още четирима, които си приличат с него – изникват от звуците и като се вкопчват едни в други, започват да се въртят. Без да искам и аз се въртя с тях и усещам, че целият се променям: лицето ми се прелиства, сякаш е от страници с ноти.

Въртим се петимата, издигаме се над рояла, стигаме до тавана, но това не е таван – над нас е нощта.
– Къде сме?
– На Луната.

 

* Александър Блок (1880-1921). Руски поет символист.

Албум

 Албум със стихове. Стиховете не са изписани с думи, това са разноцветни кръгчета и фигурки. Блок ги чете. Политаме. Точно над главите ни се спуска огнено кълбо – космато, а черната грива го прави още по-несговорчиво, такъв изглежда на очите ми щърбавият месец. Обръщам се по гръб, плувам и летя. А кълбото в очите – няма да се махне, ще ме заколи. Блок се е превърнал в жаба и се гмурка във водата. Едва успявам да затворя очи и тласъкът ме отнася във водосточната тръба. Влагата е куршумена, зеленината – с цвета на цариградско грозде. Казват: „Слава Богу, добре ви се подреди животът!“

Пантофник

 В който и час да се събудя, всяка сутрин той седи на пантофа ми – нещо като плъх е, но без козина, по голото му тяло нарядко има дълги косми.

Събуждам се. О, жестокото ми утро! Гледам го – тича, стрелка се ту настрани, ту назад, напряко или в кръг. Много е разтревожен. Вижда, че съм се събудил, а пантофите ми ги няма – къде да седне сега, за да ме измъчва?

Вие, мои мрачни и непоносими на утринната светлина мисли! Ти, мой крилат лазур! Защо ми се счува, че с твоя глас говори пропадналият ми живот?

Намила той пантофа ми, разполага се на него, седи и ме гледа – моят оплешивял пазач.

Не, няма да го продам. Дойде един съсед, моли ме: „Продай ми го!“ Само че как да се разделим, как да угася пожара на мислите си?

Зная – безсилен съм да направя промяна в съдбата ти, както и в моята съдба, но не мога да не мисля.

И изведнъж проумявам, че чудакът – моят съсед – скоро ще се побърка.

 

Зад опашката

 Магазин „Отел дьо Вил“*. Вземам пощенската хартия, обаче пакета с пликове забравям. Вкъщи няма нито лист, а трябва да пиша писма, и то не за да „описвам природата“, а все за пари. Налага се да се върна.

Приближава се просяк. Главата му като тиква – гола, косъмче няма по нея, а вместо уши виждам тънки червени ръчички. А аз нямам какво да му дам, всичко дадох за хартия и пликове, само за метрото си оставих. Така че бързо се връщам в „Отел дьо Вил“. Само че не намирам мястото, изчезнало е. Просякът си е откъснал ушите и тика в ръцете ми червените ръчички.
– Не ми вършат работа – казвам му аз. – Трябват ми пликове.
– А как да ходя с ръчички… – пита просякът.

Изведнъж ме връхлита кон. Талигата е натоварена с камъни и пясък. Вкопчвам се в нея, мисля си: „Все някак ще се задържа“. А някаква миша бабичка, на кокошата шия с черна кадифена панделка, също овехтяла, се хваща за талигата. Талигата се преобръща и аз се оказвам зад опашката на коня. Крещя: „Спрете!“, но не чуват, че някой вика под опашката. И аз търпеливо се влача, гледам опашката.

Улица подир улица – край нямат. Накрая конят спира, размахва опашката си в очите ми. И аз се събуждам.

А какво виждам? Най-обикновен московски кочияш. Седя в кабриолет, от двете ми стани има планини от пакети хартия, а зад гърба ми – планина от пликове. Кочияшът е заспал и конят върви, както си иска.

 

* Сградата на парижката община.

Брандахлист

 Сварявам парче говеждо, режа го на тънко и си казвам: „Ще го сложа в супата. Много е рядка, направо брандахлист“. Режа и непрекъснато си представям каква хранителна супа ще се получи – като пилешката.

„Ще я кипна два пъти и ще я изям наведнъж“.

Нарязвам цяла чиния месо (през 1942 година цената си я бива –две хиляди франка) и остава само да прехвърля месото от чинията в тенджерата, когато изведнъж се сещам: вчера изядох това парче месо, струващо две хиляди франка; добре си спомням, нищо не остана в чинията.

Събуждам се с досада: нито има какво да сложа в супата, нито за какво да мечтая.

Портретът

На дърво в градината върху медна пластинка е гравиран портрет: многорого допотопно чудовище, чиито очи не са на мястото си. Има и надпис: моето име и фамилията на художника.

„Само как ме е разкрасил – мисля си аз. – Иска да ме оправдае!“

Художникът се приближава; по портрета го познавам: отпред, отзад и от джобовете му висят круши. Скривам се зад картината и надничам: дали ще познае произведението си, или ще отмине?

А той ме замерва с круши и улучва едното ми око – като оправдание!

 

От нищото

Хартия от четвъртото измерение: нарязани квадратчета, по тях не може да се пише нито с перодръжка, нито с молив, и няма нищо общо с попивателната хартия. Нарича се „нищо“.

„Ето я тайната – казва някой. – Колкото и да е очевидно, правиш от нищото нещо“.

Без да се докосвам до „нищото“, и все пак напразно, аз мислено ограждам „глупостта“.


Под абажура

 Плува риба, а зад рибата – единствените ми здрави вълнени чорапи, попаднали в прането; подире им е лампата – поправена, със сменен абажур. Дават ми сметката.

А аз нямам пари, за да платя – веднага се сещам за това и се гмурвам под абажура.

 

Жасмин

Навя сняг – където те е заварил, там оставаш. Стоя под топлото ниско небе, самият аз съм направен от сняг.

Излетя изпод снега, изхвръкна, а аз го познах: беше Лифар*, с бели, восъчни крила. От някъде се появи овен, повали Лифар и го изяде без остатък.

Пред очите ми Лифар се превърна в жасмин.

* Сергей Лифар (1905—1986) – балетист и педагог.


Без отоплени
е

 Всякакви ги има, какви ли не, а тази прилича на закачалка. На нея е новият ми топъл костюм. Донесла го е, за да го премеря.

Оглеждам го и виждам, че с такива размери може да е само покривало за слон.

Ето че и слонът идва – размахва хобот. Доволен е.

„Студът и зверовете не радва – казвам аз. – Нищо, че кожата и на слона, и на носорога не може да бъде пробита от куршум, а ако пишеш по принуда, без да е пуснато отоплението, няма да запишеш и най-простия сън“.

Космати зъби

– Какво е – космати зъби или Светото писание? – пита Лев Шестов*
– Шест часът е – разсеяно отговаря Блок.

Тогава виждам как часовникът пада на перваза. Протягам ръка през прозореца, бъркам в шепата си. И го показвам.

Никакви зъби не са, а парчета от тапети, хванати от щипка на рак.

 

* Бел. прав.: Лев Шестов (Шварцман; 1866—1938) – руски философ, повлиян от Достоевски.