Константин Павлов
Здравей, имаш хубава, суха длан; твърда, прохладна, открита. Почтено си живял, мъртвецо. Ръката ти не е бъбрива, но с две-три линии описа точно достойните черти на твоята отсъстваща глава. И — косвено — усмивката на главорезите. Размесвам глината. Начевам възкресение. Възмездието? — Бог и Красотата.
***
Смятам, че оценките, които си позволява даден автор, трябва да бъдат само похват или игра, а не опит за изграждане на философска или етическа система. Друг е въпросът, че може да произлезе някоя философия, но художникът не би трябвало да има някаква вина за това: други би трябвало да оценяват философския резултат като неочаквано и дори нежелано откритие.
***
Всичко започва от вътрешната искреност. Искренността е тялото, думата е дрехата. В своeто езиково развтие поетът тръгва с доста грубо наметало, колкото да прикрие голотата. След това почва да развива естетически вкус, да държи сметка за модата. Усъвършенстването е двойно, тялото започва да иска съответната си дреха, както и дрехата влияе на тялото. Съжалявам, че е толкова обикновено.
***
Дали съществуват чисти жанрове? Съществуват. Но на мен винаги ми изглеждат някак стерилни. Самото понятие навява такова усещане: чисти! А и художествените резултати го потвърждават. Противоречивата сложност на човешката душа не може да бъде изразена в рамките на догматично чист жанр. Друго нещо е стилистичното единство — то е задължително дори когато се използват взаимноизключващи се жанрови похвати.
***
Чувството за виновност ми е необходимо за творческия процес — твърде важна съставка е. Нужна ми е в индустриални количества. Събирам от историческото сметище изхвърлената чужда вина, обявявам я за своя и я преработвам в чудесни текстове. Знам, че така печеля некоректно от чужда собственост, но досега никой не ме е съдил, че съм присвоил вината му. Нещо повече — не желаят да си я припознаят.
***
Реват вълните бясно. Падналите в тях светкавици свистят и гаснат. Върху водната повърхност крачат три милиарда Исусовци! Впрочем някои не крачат — жадната вода залива колената им. Други са потънали до кръста. Трети само чрез въздушните мехури своето съществование доказват. Ясно — всеки е потънал според вярата си. Ние — крачим!
***
Всяка частица е адекватна с Вселената. А самата Вселена е частица от самата себе си. Ние сме свикнали да гледаме на Вселената отвън. Гледната точка може да промени качествено не само представата за обекта, но и самия обект. Става дума, че отричам абсолюта. Отричам го, защото ме плаши. Добре, ако това (каквото и да е) е абсолютно, какво следва по-нататък. Има ли смисъл да се живее въобще…
Подбор и публикация Асен Валентинов
