„КОНСПИРАЦИЯ”

 В кавички, понеже цялата работа е вятър и мъгла, нищо и половина. Но беше комунистическо време с управител червения вълк. И името му такова (Nomen est omen). Татко Сталин беше жив и в лагерите имаше над 80 000 души. Нашите лагери, не в СССР. Там бяха 60 пъти повече.

За хората под 80 годишна възраст, сега, в 2021, тези неща са малко известни, а които поназнайват по нещичко нерядко мислят, че това е било един лош сън и – слава Богу! – че е било само сън, а не действителност. А и да е станало, не си заслужава да си спомняме за него. Историята не се прави от обикновените хора, нито пък животът им е от интерес. Големите събития са важни, а това, което се е случило се е случило и толкоз. Времена и нрави! Ето, улучихме го, времето е било такова.

И е точно така, времето е било такова, но беше много зле. Добре, или поне сносно в тези тежки следвоенни години, живееха само властниците и сетне техните любимци. 90% от народа – кучета го яли.

Но щом е така и щом тези, които управляват са лоши – какво става? Поетите са го казали: „Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“ И по-късно: „Та казвам аз, понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер, един е лозунга: Терора долу! Съюз със СССР!”

Сега литературният разбор. СВИНЕЦ значи куршум. Нито повече нито по-малко. Ботев не е седнал да ни лъже. Като ти писне – свинец (щом няма „хляб”). Значи дигни се, въоръжи се и стреляй срещу потисника, ЗА ДА ГО ПРЕМАХНЕШ, УБИЕШ, УНИЩОЖИШ. Но все пак е метафора, както и хлябът при поета е мислим преносно. Хлябът за Ботев е бита, живота в който съществува и много страда любимият му народ. Кой ти мисли за парчето хляб. Сравни с тоя народен представител, който преди 14 години домъкна един самун в Парламента и се провикна, че никой не бил по-голям от хляба. Не само Ботев, но всеки ще му каже, че има един милион неща по-важни и по-големи от хляба.

Вапцаров не е много по-различен. И неговият (от мъката по-чер) „хляб” е изговорен преносно. За благозвучие сигурно прибавил е и олиото. Когато е писал „Селска хроника” беше военно време и олиото беше с купони (както и хляба). Но и в 1948-9, 1950-1, когато нашата „конспирация” съществуваше, също имаше купони – и за хляб и за олио и за какво ли не, включително за гащи и обувки. Не беше военно време, а седем години след победоносната (за кой?) Отечествена война.

СССР е пубертетната фантазия на Вапцаров („да беше жив баща му с един хубав пердах щеше да го изцери”). А по-възрастните от него в тяхната конспирация от 1942 г., тези които го вербуваха и изпратиха на сигурна смърт (никога не са и допускали, че унищожават един голям поет за какъвто го изкараха след смъртта му), а после обвиниха Константин Щъркелов и Елисавета Багряна, при разстрела действително са викали ,Да живее Сталин, СССР и Червената армия”.

Но и двамата поети изразяват МНЕНИЕ, мисъл, нещо, което ги вълнува и което в едно нормално общество имат пълно право да изразят, не само като поети, но и като граждани, човеци и мислещи същества. И затова въпреки „свинеца” и „СССР” – фигури, метафори – Ботев казва „Ще ВИКНЕМ”, а Вапцаров „Та КАЗВАМ аз”. Викнем, казвам, това е в поезията им. Разбира се, буквално, но и като предупреждение: единият ЩЕ викне, другият ГО казва. Няма консумирано престъпно деяние и никой, нито турската потисническа и ужасна власт, нито българските „фашисти” ще ги изправят на съд, още по-малко ще ги убият за това което ВИКВАТ, или КАЗВАТ. „Терора долу! Съюз със СССР!” Не за тези думи бе екзекутиран поета. Нито Ботев бе убит заради свинеца.

Ама фашистите ги няма вече, избиха ги, идват на власт другарите комунисти и след като погубиха 100 000 българи за пет години, започнаха да се занимават – и то не между другото, а като първа задача – с това, което се КАЗВА и ВИКВА. За това даваха присъди от две години до смърт! Не се шегувам, разтворете съдебните дела срещу католическите духовници, протестантските пастори, православните свещеници. Изброявам специално тях, понеже са тези, които казват и викват.

Ватикана провъзгласи екзекутирания епископ Евгений Босилков за светец, а убитите свещеници Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков за блажени мъченици. Нашата църква още не се е издължила. Стотиците убити свещеници и един митрополит така и не излизат от небитието. Убити, умряли – какво толкова е станало, всички ще умрем.

А ако не се знае много за избитите и преследвани духовници, видните поети, писатели, редактори, издатели, артисти, художници, карикатуристи, музиканти, въобще хора известни, с имена, елит, какво остава за дребните риби: ученици, селянчета, студенти, млади работници, просто хорица (не прости хора). Не можах да издиря официални и меродавни статистики за възрастта, пола, социалният произход, образованието и други важни данни за ранните противници на комунистическата власт, още по-трудно ми беше да събера сведения за стотиците, а може би и хиляди кръжоци, групи и групички, организации, всички преследвани и съдени като „конспирации”.

До скоро не се чуваше много и за „горяните”, противниците с оръжие, четите в Сливенско, Тракия, Родопите, Асеновград, Пиринска Македония, Граово и Шоплука. И къде ли не другаде. Ами в градовете? В София, Пловдив, Варна, Русе…И там не пасят трева и там съпротивата е не по-малко интензивна и динамична. Даже твърдя, че заедно с Македония и Граово първи се вдигнаха градските момчета, селянчетата малко по-късно, когато почнаха да им  ограбват земята и животните – след 1950та.

Затова и не мисля, че това, което преживяхме към края на 1940те и 1950те години – аз и моите приятели – е било кой знае колко уникално и знаменито. Нищо подобно. Групички като нашата никнеха като гъби из цяла България, даже ми се струва, че преследванията са били повсеместни и наказанията по-сурови в провинцията, отколкото в София и големите градове. На Васко Узунов в Стара Загора му дават смърт, заменена с 15 години – поради малолетност.

Всеки прави каквото може, център няма, старите партии са разгромени, Никола Петков е осъден и екзекутиран през август 1947 г. Опозиционните вестници, включително Народно земеделско знаме и Свободен народ са спрени, Започват процеси срещу противници на комунистите: от анархисти, анархо-комунисти, анархо-синдикалисти и леви опозиционери до демократи (Демократическата партия) и довчерашни представители на т.нар. „О.Ф. Опозиция”. Идва национализацията и отчуждаването на имоти, имущество и всичко, което не е на гърба ти, или в джоба. Следва отнемането на земята, селското имущество и животните, воденици, тъкачници, складове, та и даракчийници и тепавици, насилственото коопериране. Животът става все по-тежък и по-тежък. За свободата, да не говорим.

Почнахме (и завършихме) с писане на позиви на пишеща машина против властта и размножаването им по най-различни начини – с индиго (до 5 екземпляра), на стари циклостилни машини, или на ръка. Аз и още двама мои приятели ги слагахме в пощенските кутии на софийски жилищни кооперации. Входовете им не се заключваха и всички кутии бяха до вратата на кооперацията. Мислихме, че сме предпазливи, не разпространявахме в собствените си квартали. Живеехме в квартала между „Дондуков”, „Сталинград” (сега бул. „Левски”), „Екзарх Йосиф” и „Раковски”, а хвърляхме позивите към Докторската градина, около Халите, или Лозенец и Семинарията.

Също два-три пъти правехме рискован, но оригинален опит:  отивахме на кино, с билети за балкона, тъмно, секунди преди края на филма и светването на лампите в салона, изтичваме до перилата на балкона, хвърляме позивите и бягаме. Два пъти го правихме в кино „Рекс” тогава „Млада Гвардия”, сега модната книжарница „Гринуич” на „Витошка”, тогава „Сталин” и веднъж в кино „Европа палас” (”Д.Благоев”) на „Алабинска”.

Властта се усети и озлобя. От досието ми – и от тези на приятели – се вижда, че са образували две ГАР (Групова активна разработка), по които се работи и то яко. Позивите са писани на пишеща машина, тя трябва да се открие. За тия, които не знаят да съобщя: всяка пишеща машина е уникална, също като пръстовите отпечатъци. Като я открият притежателят ще си признае, или поне ще каже КОЙ от приятелите му си е служил с нея някога. И конспирацията ще се разплете.

Спират се на I и V мъжки гимназии (до 1949 двете гимназии се помещаваха в зданието на I мъжка, едните учим сутрин, другите –следобед). Ориентирали са се приблизително към нашия квартал. Понеже вече има поне трима вързани (вербовани) агенти-доносници между ученици от I и V мъжка, те ги ангажират не само да открият машината, но и да  се доберат до „писателя”.

Става дебело. Набелязани са и се разследват над 30 ученици: Здравко Коев, Георги (Джо) Златарски, Пенчо Балевски, Георги Николов, Христо Друмев (Омбо), моя милост, Георги Попов, Борислав Томов, Иван (Харо) Пушкаров, да ги изброявам ли всичките… Аферата продължава от есента на 1949 до лятото на 1950 година. Е, няма и няма. Откриха машини в няколко семейства между разследваните, но не и МАШИНАТА. И досега не я знаят.

Но на ченгетата в края на краищата им провървява, понеже по същото време се е развивала и действала друга групичка по сходен с нас начин. И те са печатали позиви, но са били по-хитри от нас. Открили по книжарниците за деца малки гумени печатнички. Върху дървени подложки, досущ като в истинска печатница, се нареждат гумени буквички и се създава текст. После те се наквасват с мастило, слага се лист хартия и се натискат с малко валяче отгоре. Готово!

Столичани и жители на Сталин (бивша Варна), Силистра, Попово и другаде намират в пощенските си кутии позиви, които говорят против комунистическата власт и призовават за поемане на гражданска отговорност и позиция. Авторите на позивите са момчетии като нас по на 16-17-18 години. В семействата им няма убити или наказани от властта, времето е 1947-1950, софиянците си живеят в София, варненците – във Варна. Недоволни са от действията на властта, ненавиждат я и не я искат. И толкова. Кой ли обича власт?

През юли 1950 г. мой близък приятел от трето отделение, ме привлече в другата „конспирация” (хвърлянето ни на позиви беше приключило към края на 1949 г.). Аз веднага докарвам друг близък приятел. Той – още двама, аз също двама нови. Не знаем, че по това време в групата, която има разклонения в Попово, Силистра, Варна и другаде, вече работят ПЕТИМА агенти-доносници на ДС.

Оказа се, че новата „конспирация” е много малко повече от един литературно-идеологически кръжок. При проведените събрания и два „конгреса” бяха четени стихотворения и разкази, разискваха се въпроси и реферати относно религиозни убеждения и схващания, отношение към социални, стопански и политически проблеми, даже структурата на света и как може да бъде подобрена в полза на човечеството – в нашия случай – чрез създаване на Европейски съединени щати. Интересен въпрос беше столицата на тази бъдеща обединена Европа, по-скоро Евроазия. Спряхме се на Константинопол.

„Малко повечето” беше загрижеността ни за България и нейната участ. Уточнихме, че управлението на страната не е в полза на народа и трябва да бъде заменено с демокрация от западно-европейски и американски тип. Никой не призовава към насилие, убийства или смърт. Не сме извършили нищо друго освен да се събираме и дебатираме това, което ни интересува: мечти и фантазии.

След пролетта на същата година ДС знае почти всичко, следи чрез агентите си и даже напътства. Бавят арестите по две причини: учениците да навършат 18 години (пълнолетни по новите закони, по старите беше 21 години) и да завърши започнатата от един от агентите провокация – по нареждане на ДС – да се създаде „военен център” с оръжие, та да има поне някаква противозаконна дейност.

Военната връзка се провали, понеже седем от участниците напуснахме „конспирацията” около 20 септември точно поради несъгласие с „военната” тенденция. След един месец седем от останалите бяха арестувани, заведе се формално следствие и на 28 март 1951 г. председателят и подпредседателят получиха по 8 години затвор, другият подпредседател – 6, двама по 4 години, и останалите двама – по две. Бяха конфискувани и веществените доказателства: „един пистолет (6/35), парче от гумен маркуч, детска печатничка с букви и три тампона за печат”. Откъде дойде пистолета не стана много ясно, но за съдебното дело свърши работа.

Завърши и „конспирацията”. ДС отчете работа, не намериха пишещата машина, но разкриха „вражески център”, сигурно някой получи звездичка, а за повече от 30 души общественият им живот бе прекратен там и тогава и останаха да съществуват и живуркат пет за четири, хей тъй – дамгосани завинаги, и децата им, а ако не беше дошла 1989 г. – сигурно и внуци и правнуци. Амин!

Никола Г. Алтънков                                                         9 януари 2021 г.