Три разказа от „Моята Коледна книга“, Елена Пеева – Никифоридис

По професия Елена Пеева-Никифоридис е юрист. Завършила е юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по международно право. От тридесет години живее в Гърция – живот на колела – и тук и там. Европейското образование, елинската култура и балканският манталитет са трите елемента, които изграждат мирогледа й за света.
Автор е на книгите „Коледно реване“, „Книга за Ангел“ и „Откачени съботи“.

КОЛЕДНА  ИЗПОВЕД

Когато бях малка Коледа  за мен идваше ненадейно.   По онова време, всяко дете от нашата улица, имаше своя дървена шейна и веселата ни глъч навън не спираше през целия ден.Снежните топки хвърчаха над главите ни и снегът, въпреки че стигаше до коленете, не спираше да се ръси от небето едър и пухкав.

Изневиделица се появяваше баща ми с елха в ръцете. Спусках се към него радостна, прегръщах го и елховите иглички боцкаха лицето ми:

–  Хайде, моето момиче, прибирай се в къщи,  трябва да подредим елхата. Дядо Коледа вече е тръгнал насам с подаръците и тази нощ трябва да го посрещнем.

Зарязвах игрите,  шейните и децата. Аз, татко и елхата заставахме премръзнали, но сияещи от радост пред вратата.  Мама ни посрещаше  с усмивка, а къщата вече ухаеше на празник. Купуването на истинска елха не беше лесна работа в онези години, а изкуствени, слава Богу, още нямаше. В централния градски парк, дни наред преди празника, се очакваха да пристигнат коледните елхи. Докарваха ги нарочно, часове преди Бъдни вечер. Този празник официално се премълчаваше и се тачеше нелегално. Хората от зори мръзнеха и чакаха да докарат в парка елхите. Разграбваха ги за броени часове, а блъсканицата беше неописуема. Всеки хващаше и дърпаше някакъв клон, само и само да се докопа до елха. Много често тя беше крива, хилава, със счупени клони, но важното бе, че я имаше!

Поставяхме нашата елха в някой ъгъл на гостната стая  така, че да не се вижда проскубаната и страна. Изискваше се голямо умение при подреждането на играчките по нея, за да прикрием недостатъците и. По онова време често ходехме на кино и там, в кинопрегледа, показваха елхата на моята мечта. В дома на товарищ Ленин, са събрани много щастливи деца около него  и те заедно украсяват една вълшебно изглеждаща елха.Тя е голяма, кичеста и децата редят по клоните и лъскави играчки. Но това е кино и там нещата винаги са прекрасни. Ние бяхме благодарни, че татко въобще е успял да ни донесе елха в къщи. На най – ниските клони играчките поставях аз. По- нагоре ги подреждаше мама, но винаги ме питаше, дали точно на това место искам да закачи тази, или онази топка. Плясках с ръце и се радвах на всяка играчка , ако не се е счупила в кутията, където ги прибирахме увити в памук след празника. Тогава коледните украшения бяха истински – от стъкло. Красотата им допълваше омаята на празника. Случваше се някоя топка да падне и да се счупи, което много ме натъжаваше и затова душата ми се свиваше при всеки допир до тях. Накрая влизаше татко и усмихнат оглеждаше подредената елха. Пееше някаква песен за снега и от един голям пакет с памук късаше малки парчета, които ръсеше безразборно по клоните. Това емитираше сняг, кой тото току – що е навалял по нея.  Накрая татко усукваше една дълга лента от същия памук, прокарваше я от върха на елхата, през клоните, чак до основата, където беше местото оставено за подаръците на дядо Коледа  и казваше доволно:

–  Ето я и снежната пъртина, по която ще се спусне шейната на дядо Коледа.

На самия връх на елхата  татко, като най – висок, поставяше   звездата. Аз заставах пред елхата и без да ме подканят, започвах с патос да рецитирам стихотворения.  От кухнята се носеше ароматът на току – що изпечената коледна питка. Беше много хубаво у нас тази вечер.

БЯХМЕ  МАМА, ТАТКО  И  АЗ

По – късно, в едно друго време, Коледа вече се очакваше. Бяхме почти излезли от нелегалност и няколко дни преди празника тя набъбваше  и се говореше  тихомълком за нея. Снегът бил навалял, защото е Коледа, по магазините пуснали банани и портокали, защото е Коледа, майка ми едва се вреждаше да отиде на фризьор и си шиеше нова рокля специално за Коледа, при известната модистка в града – госпожа Сара, татко пък я водеше с тази рокля на банкети с колегите и профсъюза по случай празника. В училище ни раздаваха бележниците с успеха за първия срок и започваше дългоочакваната зимна ваканция.  Все хубави неща, но вече не вярвах в магията на дядо Коледа.

БЯХ ПОРАСТНАЛА

Годините минаваха.  Една след друга Коледите идваха и си отиваха .Снеговете вече не падаха така обилно. Благодарение на голямата икономическа печалба, Коледа днес се празнува почти в целия свят. Пазарът предлага в изобилие изкуствени елхи и нечупливи пластмасови играчки за тях .Пръскаме къщите си със спрей, за да усетим аромат на бор. Коледната трапеза обсипваме с готови продукти от супермаркета. Домашна питка не печем. Някога тя се е наричала “щедрак” и е била израз на уважение към щедростта  на земята, която е хранила хората. Бабите ни си взеха своето време и отидоха в рая, а ние се задоволяваме с немско щолен и още – по немски канелени сладки.  Предпразничната суматоха се състои в ненаситно лутане по магазините. Правим предварително списък за подаръците и хората, да не би някого да пренебрегнем. Обхванати от бяс, тичаме от магазин на магазин и не забелязваме снежинките, които също като в детството ни, и сега се реят във въздуха. Нямаме душа да им се порадваме.Трябва с покупките да успокоим гузната си съвест, за времето, което не сме отделили на другите, за разговорите, които сме пропуснали с тях. Вместо да сияем от благородство, ние си купуваме успокоение и пълним пакетите с душевен покой  менте. Подминаваме черквите и нямаме време да влезем, да запалим свещичка и да чуем рождественски песнопения и литургии. В храма на Христос, чийто празник ще празнуваме, няма нищо за купуване!  Едва ли осъзнаваме, че няма нищо евангелско в това да си купуваме с пари душевен покой.

Днес Коледа все още е празник и това е хубаво. Има и елхи, и подаръци, и дядо Коледа. Изневиделица се появиха Рудолф, Санта Клаус и Лапландия. Безброй светлини се мъчат да разпалят в душата ни духа на празника и осветяват еднообразието на предколедното ни всекидневие с безсмисленото си светване и изгасване. Някога са се запалвали истински свещички  по елхата на Бъдни вечер, като победа над тъмнината  и с надежда, че настъпва Светлина, Спокойствие и Радост. Днес светлините премигват глупаво месец преди празника и ни приканват към изобилието на витрините:- коледни сладкиши от близо и далече, коледни пантофи и пижами на райета и карета, танцуващ или пеещ дядо Мраз, с дръпнати азиатски очи, коледно намаление на джапанки и всякакви оферти за бягство от смисъла и духа на Коледа.Около нас масово се настаняват чужди измерения и фалшификати на този празник.Мелницата на времето постепенно, но упорито смила исконното  му  начало, което ни е завещано от дедите ни като Рождество Христово, като празник на един Бог, който говори за любовта. Би трябвало да отдадем почит към любовта, щом честваме все още Рождество, без значение дали вярваме или не в този Бог. Не е важно дали на Коледа се ражда Бог .Той се самодоказва, че е над  всичко, чрез красотата в нас и около нас. Ритуалите, които спазваме не са от набожност или сляпа вяра, а доброволно тачени, като уважение към праотците, от които са дошли до нас и които ще предадем нататък.Те ни напомнят, че има и един чисто човешки свят, който измисля и подрежда своите собствени правила и вярвания в празници, а те раждат красота от любов и споделено вълнение между хората. Светът, който мразовитият въздух, студът, тъмнината и човешкото безразсъдство могат да унищожат, заменяме в коледната нощ с един измислен свят – Нашият. Той е извън християнството, юдаизма и каквито и да е други религии. Това е светът на любовта, който  в коледната нощ прегръща хаоса. Разбираме, че светът е огромен, но не е нестабилен, че е загадъчен, но не е абсурден, че над главите ни има ред и добронамереност.  Изчезва съмнението дали сме обичани  и това ни освобождава от напрежението, от което сме изтъкани. Коледа е митично преживяване – миг спрял във времето. Тя множи радостта и щастието на хората.  Бях приела всичките и загадки и вълшебства.

БЯХ ПОМЪДРЯЛА

През всичките години на моя живот до сега съм получавала подаръци, за които тайно съм мечтала, но и такива, за които идея не съм имала .Винаги обаче ми е липсвала една истинска коледна книжка, с действително преживяни коледни истории, а не с натъкмени измислици около празника.  Мислила съм си,че ако някога ми се случи да съм сама на Рождество и не мога да бъда с тези, с които бих искала, то точно една такава книга ще стопли и успокои душата ми. От години си купувам по няколко коледни книги преди празника, за всеки случай. Нито една обаче не стана моята книга – тази, която бих взела със себе си на Северния полюс, за да ме стопли сред ледовете  или бих отнесла в Сахара, за да ми нашепва за магията на празника сред тишината и глухотата на пясъците. Нямах друг избор освен да си напиша сама  “ Моята коледна книга “. Разрових се в спомените и една по една моите Коледи оживяваха върху белите листа. Позволете им да станат и ваши Коледи, защото са истински и ще ви връщат към аромата на нещата. Отворете вратата и те ще събудят и вашите Коледи. Разказвайте за тях на децата си , на приятелите си. Напишете ги, за да ги вземете с вас, когато това ще ви е нужно.

Коледа е тишината на падналия сняг, пукота на горящия фитил на свещта, светлината от нея върху старата бабина икона, топлината от запаления огън, скърцащите  в снега стъпки  на тези, които очакваме и цялото това необходимо безмълвие, което организира и импровизира живота.

НАПИСАХ   „МОЯТА КОЛЕДНА КНИГА”

КОЛЕДА  ПО ЖЕЛАНИЕ

Щом наближи Коледа, с първите леки закачки по витрините, с първите плахи снежинки и тихия вой на северняка по сокаците, ме обхваща някаква предколедна, творческа щръклица. Обичам Коледа откакто се помня и обичам да пиша за това, което обичам. Така е устроен светът около мен – да очакваме Коледа, да и се радваме, да си я споделяме, да я усещаме. В цялата олелия на живота ни, този празник ни подсеща да погледнем към звездите и за пореден път да повярваме в Дядо Коледа, дори и когато вече сме станали с него връстници. Това е магия, подарена ни от някакъв разум, който ни обича и който въпреки всичко, дори и напук на всичко, вярва в нас, в човеците – нищожните вселенски прашинки. От глупост превръщаме този празник в зрелище, кулинария  или в някакъв друг вид  безумие. Отрезвяването рано или късно идва и тогава остава само една „тиха и свята нощ“, една запалена свещ и един подарък под елхата. Понякога тези неща са само в спомените и мислите, но това е без значение. Не мога да си представя, че има хора, които да не обичат Коледа. Да, Исус не се е родил на 25 декември, но се е родила радостта от празника. Всичко е повече приказка, отколкото реалност, но точно те, приказките, са нашата имунна система срещу този пропукващ се от всякъде свят, стиснат днес в челюстта на Ковид – епидемията. Коледа я има, за да ни събере с тези, които обичаме, около огъня и трапезата, да се докоснем, да си спомним за онези, които ги няма, да погледнем към небето и да благодарим, че все още сме тук,  на тази земя.

Не съм срещала хора, които да мечтаят да се спасяват от Коледа и да бягат от нея. Щях да си живея с тази заблуда, ако не бях попаднала в Интернет на една препоръка, как да  „бягаме“ от това преживяване. Човек бяга, когато го гони звяр, но да бяга от Коледа може да го измисли само американският ум и то не кой да е, а CNN. Американците много обичат да помагат на другите по начин, който те считат за удачен. В случая CNN ни съветва, как да „бягаме“ от Коледа по девет начина, както следва:

1. „Отидете до Нова Зеландия: – по време на полета, който трае 24 часа, ако живеете в Северното полукълбо, няма обхват и WIFI и ще пропуснете коледната вечер.“

   Питам се, тези, които не живеят на Север, сами ли да си търсят 24 – часов полет или да отидат до Северното полукълбо и оттам да тръгнат да бягат ?

Но за новозеландците има американско решение: “ – те да летят за Испания.“ – пише в препоръката.

2. “ Отидете в нехристиянска държава, например – Мароко. Там тишината на вечерта призовава към молитва и ще заглуши отзвука от звънчетата.“

   Това не го знаех, нито можех и да си го помисля, че звънчетата от шейната на дядо Коледа подлудяват някои хора и затова те ще бягат в Мароко. Страната ще бъде залята от „коледни“ емигранти, нещо като сирийските такива, с тази разлика, че те бягат от ужасяващия шум на бомбите, а ние от  “… зън, зън, зън, хей шейничката е вън…”

3. „Идете в комунистическа страна.“

Тук се споменават няколко некапиталистически страни, където Коледа хем я има, хем я няма, като в онзи  разказ на Уйлям Сароян: „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

Куба – 1998 г. Кастро забранил да се празнува Коледа, въпреки, че от две години насам се празнува нещо като Коледа. /“…. изобщо като нищо на света.“/

Виетнам и Северна Корея – французите са оставили там едно леко маркиране на празника. – „… изобщо като нищо на света.“

Китай –  Тук се правят всички коледни украси. Празникът е само търговско понятие / „… изобщо като нищо на света.“ /

“Луанг Прабанг – там се чува само звукът на леко течащата река Меконг.“

Това место не го знам и къде е, но бягащите от Коледа ще си починат щом нагазят с уморените си крака в „леко течащата река Меконг“. Сигурна съм, че Коледа чак до там няма да ги гони. Откъде го знам, ли? – Ами понякога си разговаряме с нея на ”ти” и тя ми споделя това –  онова.

4. „Усамотете се в манастир за медитация. Там отсъствието на коледари и тяхните песни е гарантирано“. – пише CNN.

То се оказа, че не само от коледната вечеря, но и от коледарските песни трябва да се бяга и да се пазим от тях като от проклятие, за да не събудят в нас радост.

5. “ Отидете на парти в града: – най – подходящ е Ню Орлианс.“

?????- аз нямам обяснение, пък и не съм официален говорител на SNN

Дава се и резервен вариант:

„Исландия – столицата Рейкявик. Там – казва CNN  –  Коледа е бедна на украса и празнични елементи.

Има я, но в същност я няма – т. е. „… изобщо като нищо на света.“

6. „Работа: Помогнете на деца и възрастни, за да не забележите, че е празник и да не се поддадете на празничното настроение.“

Направо си пейте песента на Заю от „Ну погоди“: …а мне все ровно…

7. „Намерете самотен остров“: И веднага по американски ни казват кой е той: „остров Лънди във Великобритания. Там няма Интернет и нито едно коледно дръвче.“

Мога само да добавя, ако видите случайно елхичка веднага я изкоренявате и яростно я мачкате с крака, но това едва ли ще се случи. Щом CNN   каже нещо, значи две мнения по въпроса няма . На остров Лънди няма коледни дръвчета!

8. „Центъра на Лондон. / Не съм сбъркала – пише го. / – „ атмосферата и самият празник са пост – апокалиптични. Почти нищо не работи, няма тълпи, с които да се блъскате по улиците и може да разглеждате града. Липсата на отворена газ – станция дори би затвърдила усещането за липса на празник у вас.“

Ето, тук в т. 8 е разковничето на американската загриженост и ще я напиша с главни букви:  „ДА ЗАТВЪРДИ УСЕЩАНЕТО ЗА ЛИПСА НА ПРАЗНИК У ВАС.“

9. „Потънете в дълбините на природата“.

Хората / не американците /, ходят в природата, за да изкачват върхове, да зърнат хоризонта, да приветстват слънцето, да измерят с поглед височината, а CNN ни препоръчва да „потънем в дълбините“. То от друга страна, като те погне Коледа, знае ли се, дали няма да потънеш някъде?

10. Няма такава препоръка. Липсва. До тук е стигнала американската коледна помощ за празника. Останала е по неизвестни причини недовършена и ако се нареди до десетте Божи заповеди, ще куца. Ако питаха мен, тази  препоръка щеше да звучи така:

11. ПРАЗНУВАЙТЕ КОЛЕДА ПО ВСЯКО ВРЕМЕ НА ГОДИНАТА, КОГАТО ВИ Е УДОБНО И ЩОМ ВИ ХРУМНЕ – например през август.

Ще ви разкажа за една моя августовска Коледа във Виена, по точно някъде около Виена. Заедно с австрийските ми приятели бяхме „потънали в дълбините“ на виенската гора,  в един ресторант, който предлагаше еленско месо със сладко от червени боровинки. Беше краят на август и ужасно горещо. През деня, от един фломаркт / пазар на стари вещи в Баден /, си бях купила на безценица, ценни за мен книги и една брошка за едно евро. Тя представляваше сребърна елхичка, обсипана с камъни аквамарин, които много харесвам. Бях я пъхнала в чантата ми, но вечерта в ресторанта бръкнах за нещо в нея и иглата ме убоде доста неприятно. За да избегна следващо убождане си закачих брошката  на блузата. Келнерът, млад и симпатичен австриец, докато ни предлагаше разни вкусотии, все гледаше коледната елха на ревера ми.Когато дойде ред за десерта – овощни кнедли, които обожавам, той ни каза, че в този сезон ги приготвят само с кайсии, а не със сини сливи, което е класика.

– Със сливи ги предлагаме по Коледа, госпожо. Заповядайте тогава и ще ги опитат. – каза австриецът учтиво.

– Жалко, ние днес празнуваме Коледа и затова съм си сложила тази брошка – овърнах аз и показах бижуто ми.

Момчето ме попита учтиво от къде съм. Сподели учуден, че  едно цяло лято, преди години е бил на Черно море  точно през август, но не е разбрал, че нашата Коледа е тогава. Усмихна се и изчезна. След като се навечеряхме и дойде време за десерта, първо от уредбата  прозвуча познатият хит Happy New Year. Гарсонът се появи с голям поднос, пълен с кнедли със сини сливи. Каза, че шефът е наредил да ги приготвят по изключение и че са подарък от заведението. Хората  около нас  се чудеха защо е тази коледна песен насред лято и защо на масата ни запалиха червена свещ. Бяха ми повярвали, ей така на вересия, че е Коледа, някаква там балканска Коледа, не тяхна, но все пак Коледа. Австрийските ми приятели не издадоха с нищо, че се бях пошегувала. От съседните маси хората вдигнаха чаши за наздравица. Happy New Year продължаваше да се върти. Още малко и щях да си повярвам, че  наистина е Коледа. Когато си тръгвахме от ресторанта, до входа се бяха наредили няколко келнера и собственикът, които ни поздравиха още веднъж  със стискане на ръка и лек поклон с главата, наследство от времето на Франц Йозеф. И ми стана едно хубаво, като да беше истински празник.

Това се случи преди години, когато в Австрия живееха предимно европейци и показваха толерантност, без да им бъде налагана. С тази моя история искам да ми повярвате, че дори и „потънали в дълбините на природата“, дори и да сте на някакъв остров или до „леко течащата река Меконг“, важното е да не бягате от себе си, а да пътувате към себе си. Коледа е времето за това прекрасно пътуване!

                             ​​​​БЕЗКОЛЕДНА КОЛЕДА

    Обичам Коледа. Рожденият ми ден е само мой, а Рождество е за всички. Още щом започнат да пожълтяват листата по дърветата, усещам тихите и стъпки. Всяка капчица есенен дъжд и паднал на земята кестен ми нашепват, че тя наближава  и една скрита в мен радост се събужда.

   Тази година Коледа не беше коледна.Термометърът скочи като ужилен до 15 градуса. Цъфнаха сякаш напук и теменужките, а редно беше първи да са кокичетата. Коледно подредените витрини стояха някак екзотично и даже малко нелепо. На самата Коледа слънцето пекна като на Великден.Ни сняг, ни вятър, а бяхме на Балкана, в Копривщица. Разхождах се по калдъръмите, радвах се на изписаните възрожденски къщи, но не открих празнично настроение, нито коледна атмосфера. И хората се бяха изпокрили по домовете, вместо да се срещат по мегдана на раздумка, както правеха някога. Само местният луд седеше на стъпалото пред един затворен дюкян за сувенири и дълбаеше маниакално една дъска с джобно ножче. Пред него важно се разхождаха три котки и един оскубан петел сякаш се интересуваха, какво ще се пръкне от дървото. Всъщност бяха гладни и се надяваха на  трохи хляб от дрипавата торба на приятеля им.

   В кафето отсреща гореше камина. Наредените по дървената поличка медни джезвета и бурканчета с бялото сладко чакаха посетители. Но тази Коледа беше пуста. Малко по – нагоре на улицата беше отворил кепенца местният антиквар. Изтегнал се на припек, той търсеше отговори на въпросите си в един дебел вестник, със стара дата.

   Зарадвах се, че поне черквата е отворена. Познавах се с отчето от времето, когато на Коледа минаваше и благославяше трапезата в къщите. Тогава той канеше на празника в храма  църковен хор от бесарабски студенти по Богослов, които го огласяха с ангелските си гласове. Песнопението създаваше настроение и прикриваше мизерията на зле подържаната църква. Позлатените одежди на попа не компенсираха, а контрастираха на бедността и смирението. Той беше хубавец, в цветущо здраве, приятел на вечната младост и  руйното вино. Разказваха се какви ли не истории за него и местните булки. Нямаше значение дали са верни или измислени, важното  че черквата беше пълна с хора, които с присъствието си прикриваха донякъде олющените стенописи. Гореше високата чугунена печка, горяха и стотици свещи за живи и умрели. Сега там заварих само две  бабички, които си хортуваха за неща извън черковните дела и коледните празници. Обсъждаха ниските пенсии. Попът го нямаше. Сигурно някъде се беше запил. По свещниците догаряха само  четери-пет свещи. Що за празник си помислих ? Седнах на един стол и се  помолих за Коледа. Молих се да я има, да е снежна и свята, да е красива и магическа, да е като в детството – истинска, макар и измислена. Запалих свещица и излезнах навън. Слънцето ли беше виновно, че грееше, когато не му е времето  или снегът, който беше забравил, че е Коледа, но нещо се сви в гърлото ми. Циганче продаваше пред входа  сурвачки. Бяха грозни, направени по цигански. Разноцветни станиолови ленти увити около дрянова пръчка и със  залепени по нея всякакви изкуствени цветя. Боже, защо сме си занемарили празника и сме го оставили в ръцете на циганите !? Макар и  наричани вече роми, делата им са си цигански. Ето и сега ни радват по своему – с кич за два лева. Къде са истинските сурвачки като моята, която пазя от години? Тя е нагиздена с пуканки, кравайчета и шарена домашна вълна.

   Питам се какво опазва тук ЮНЕСКО? Къщите, калдъръма или традициите? Но последните вече ги няма. С малка надежда тръгнах към пазара. Няколко жени създаваха илюзията за коледен базар. Продаваха билки, домашно приготвени сладка от горски плодове и тиква, ръкавици и вълнени чорапи, плетени  както казваше баба ми от „ немай – къде“,  без желание и усет за красота,  нещо с което се е славила в миналото копривщенлийката, когато е изработвала гайтани за цалата османска  империя. Наоколо лежаха надиплени карета с българска бродерия, извадени от накой стар сандък, пожълтели и овехтяли от времето и мъката по стопанката, която отдавна е напуснала този сят, а тях оставила  да ги подмятат по пазара. Друго циганче предлагаше  същите сурвачки, но беше дигнало цената на два и петдесет. На сергията до него се имаше турски одеала с алени гюлове, бельо и гумени галоши. Не липсваше и традиционното  евтино вино в пластмасови бутилки за вода. Върхът на този коледен мол беше едно заклано и зверски разфасовано  прасе. Собственикът и той разфасован от живота и изпитото вино, приканваше хората да видят отрязаната свинска глава с изплезения език и се хвалеше, че такава сланина вече е рядкост. Свинята била порода “Бяла българка“, която е на изчезване, /понеже няма организация, подобна на гореспоменатата, за да я опази. – бел. е моя./ Местните хора цъкат с език, но нямат левчета да си купят от това изчезващо чудо. Ще си отидат и те един ден от таз дуния, без да са я опитали. А слънцето пече ли, пече……

   Кой е свързал Коледа с прасета и пуйки, аз не знам. Но има и още по – страшно: – седемте постни ястия. Тежко ти, ако не си смогнал да ги приготвиш за Бъдни вечер.: “Ама това е непростим грях. Трябва обезателно да са седем, иначе е на нещастие.“ Вместо да се радвам на празника, започвам да се притеснявам и да чакам коледното наказание и затова, че не съм постила, въпреки че повечето са го правили, за да отлабнат или пък постят фанатично само на святата вечеря. Спомням си за баба и за Коледите при нея. Тя не постеше, а беше вярваща. Вярваше в доброто начало на празника. От нея знам, че коледната софра трябва да е скромна, а не само постна: „ Бобец, ошаф, и Христова питка стигат – казваше тя. Ако наредим повече ястия, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни. Не върви да кажеш “постна трапеза“, а как хубаво звучи  – “постна софра“ Около софрата всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и тя свързва цялата рода. А царете – продължаваше баба – сядат на трапези. От едната страна седи господарят, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга. Нито едното, нито другото е българска дума, но софрата е по благочестиво, защото не обижда Господа. „  Ето, така баба ми си обясняваше светът около нея  и нямаше никакви противоречия. В бабините Коледи имаше винаги сняг, скромна и блага вечеря, жар в огнището, тихи разговори, подаръци, купени с малко пари, но с много любов и обезателно красиви, нови, ръкавички, изплетени от ръцете и. Юнеско това нито го знае, нито някога ще го усети за да го съхранява и опазва. И циганчетата не го усещат, затова ще продължават да навързват лъскавите станиоли по дряна и да го продават за два лева. И Коледа полека – лека ще стане празник за два лева. Ще пазаруваме скъпи и прескъпи подаръци, на трапезите ще подредим не седем, а седемнайсет постни ястия, повечето купени от супера. Колкото по – постно ще става на душите ни, толкова повече ще се сурвакаме с бездуховни лъскотии и ще търсим причината за липсващото коледно настроние в слънцето, което грее по никое време или ще се сърдим на синоптиците, че не са предвидили сняг, когато трябва. Ще снимаме и дебелата снага на “бялата българка“, докато още я има.

  Свечеряваше се, но аз продължих разходката си По продължение на цялата улица не видях комин да пуши. Във всяка къща останал да живее по един човек, я вдовец, я вдовица. Прозорците и те тъмни. Отвън къщите боядисани и нашарени, а душите на самотните стопани – надраскани. Децата им се запиляли по гурбет и чакат кога ще  наследят бащинията, за да я  продадът или просто са я оставили да се срути, проядена от времето и мъките на последния обитател.

    Бъдни вечер е. Събрали сме се около голяма дървена маса все приятели. В ъгъла гори камина. Още малко и пуйката ще е готова. Изведнъж вратата се отваря и влиза стопанинът на къщата, в която сме отседнали. Заедно с него влизат и десетина яки мъже  от ловната дружинка, с ловджийски дрехи и такъми по тях. Въодушовени са от лова, от виното и се присъединяват към нашата компания, жадни да разкажат за вълка, който днес са уцелили. Ние им предлагаме от пуйката, а те говорят за едно диво прасе, което не успяли да застрелят. Разговорът се завърта около това, кое е по – вкусно и здравословно: пуйката на масата или прасето в гората. Така естествено стигнахме до жълъдите и ползата от тях. Прасетата нямали стомашни проблеми понеже  се хранили с жълъди / това казвали американците, защото те знаят всичко. /Били полезни и за хората, най – вече за хемороидите. И като се завъртя един разговор на връх Коледа от печената пуйка до войнишките спомени и патилата от хемороидите. Намаше спиране. Всеки имаше какво да сподели на тази тема, в тази нощ. Забравиха за ловджииските истории и се вкопчиха за хемороидите. Като ги гледах как са угоени и пияни, ми приличаха на диви прасета, лишени от дажбата жълъди. И точно това ме накара да пиша за тази безколедна Коледа. Не знам, дали Господ  ни лиши от белотата на снега, за да се вгледаме  в сивотата на душата ни или ние сами си направихме празника един такъв – никакъв ?

   Излезнах да се разходя на чист въздух. Минах покрай  магазин за хранителни стоки. Беше вече затворен, но осветен отвътре. На тезгяха се издигаше камара от непродадени Христови питки. Баба не даваше троха да падне на земята от нея. Грехота било. Замислих се какво ще правят с тези, които не са стигнали тази вечер до някоя трапеза. Добре, че баба не е между живите. Тя ни учеше първия залък  да го поставим под възглавницата, за да сънуваме какъв знак ще ни прати Богородица от царството небесно. Точно на Бъдни вечер баба сънувала дядо, преди още да го познава и да я поиска за жена. Подарил и в съня сребърни гривни. Било на бедност, но  Господ и го показал през святата нощ и тя го приела макар и сиромах. Колко много коледни пожелания бяха заключени в магазина, като в склад за ненужни вещи. Оплакваме се, че понякога Господ ни забравя и не ни праща благословията си. А дали и той не се обижда, че сме оставили  в тази свята нощ,   гладни хора ? Стана ми мъчно за нераздадената божия благословия. Върнах се в къщи, отчупих комат от питката, завих в станиол десет лева, пъхнах ги в топлия хляб и потърсих лудия на мегдана. Намерих го в кафето, където пиеше чай с двама местни самотници. Оставих парчето питка до чашата му с чай и си тръгнах. Изведнъж се обърнах и го видях навън. Ронеше от нея и я споделяше с котките и петела. Те весело подскочаха около него. Не ми хареса, че дава от Христовата питка на животинките. После се сетих за фабричните питки в магазина, заключени с катинар. Тях нямяше да ги изядът дори и псетата, а Господ е отговорен за живота и храната на всяко живо същество.

   Прибирам се в притихналата къща. Всички са сити и спят. Пуйката е изядена, виното изпито и Коледа е оставена сама на себе си. Кандилото пред иконата все още мъжди. Тихо е. Тиха нощ, свята нощ. Дали ще минат коледарите?  Не се чуват нито смеховете им, нито стъпките им. Ще дойдат утре, след като се наспят, за да съберат пари за компютърни игри, които ще ги отвлекат от реалния свят и ще ги отведът в този на безумието: свят без празници, без мисли, свят, който постепенно  ни лишава от истинската Коледа. Останала сама в мрака на празника, говорих тихо на себе си: Боже, нека следващата Коледа бъде истинска, нека има сняг и ухание на хляб, нека има пуканки по сурвачките и Коледа да бъде коледна .

   Чу ме само пламъчето на кандилото, което трептеше с последни сили. После фитилът лекото изсъска и то угасна. Беше тихо и тъмно. Погледнах през прозореца. Зорница се опитваше да разкъса нощния мрак. Засия някаква тайнствена светлина. Излезнах навън и се вслушах в шепота на тишината. Откъм Балкана задуха ветрец. Зад високата копривщенска порта дочух стъпки и тих говор. Някой почука плахо и запя: „Ой, Коледо, мой Коледо, родило се боже чедо…„  Бяха коледарите! Песента им възвести Рождество!