Случи се. Дойде и моят ред. Ковид-19 се засели трайно в мен. 39 градуса температура, болки по тялото като след сблъсък с влак, безсилие, задух, бодежи в гърдите и намаляваща сатурация. След 17 дни, с два антибиотика едновременно, ето я и двустранната бронхопневмония. Няма как, събирам багажа. Бельо, тоалетни принадлежности, лекарства… Пожелавам на жена ми и дъщеря ми Весела Коледа. Вземам сака и потеглям.
Вечните кибици от входа на блока пушат на топло пред асансьора. Именит художник, познат скулптор, известен хирург, неизвестна мутра, мьекаща селянка с куче и две въй-кащи продавачки. Без маски, разбира се. Зад гърба си чувам неодобрителното шушукане на мъжете, примесено с присмех. До изхода долавям женския разговор:
-
Въй, виж го тоз, пак е с маска и очила. Ей зарад таквиз шни чипьират сичките, казвам ти. Къде й тоз вирус? Лъжат ни! Народа лъжат! Подлудиха ни! Идин болен ни познавам. Шни чипьират, казвам ти! И теб ша та чипьират, ако са поддадеш! Във ваксинитье има нивидими чипове. Вкарват ти ги, начи, и ше знаят, нали, всичко за тьеб ша знаят, по сяко време. А осен туй, шти контролирт ДНК-то и когато ришат те, начи, можиш да умрьеш. Бил Гейтс е измислил всичко…
-
Всичко знам, прекъсва я другата. Точно тъй е. Щото зимята йе пренасьелена…
Абсолютно вярно. Пренаселена е. С идиоти и примитиви. Особно у нас. Бесен съм. Мога да ги натръшкам за секунди всичките. Приятелите ми знаят това. Но не бива. Коледа наближава и трябва да сме смирени и хрисими. От гнева и пневмонията въздухът не стига. Вдишваш донякъде и бодежите в двата лоба прекъсват опита и ти диктуват темпото и обема. Дишаш накъсано и плитко. На пресекулки. Когато и колкото нещото в теб ти позволи. Пулсът се учестява. Кислородът не достига до крайниците и мозъка. Главата се замайва. Отпадаш… Присядам в безсилието си върху сака на тротоара. И опитвам, опитвам да вдишвам… а зад мен чипирането продължава…
ВМА. Доц. Райничка Михайлова-Гарнизова може да лекува с присъствие. Тя е от хората родени за това и намерили себе си. Само дето името й не е на място. Защото не е Райничка. Раничка е! Една голяма Рана на примитивизма, невежеството и безумството ни. Но това е друго… Пристигат феите й. В скафандри, шлемове и маски. С най-усмихнатите, кървави очи на планетата. Бодат ме с абокати, точат кървища в колбите си, окичват ме с маркучи и банки, пускат кислорода…
На другото легло само очи. Две големи и тъжни, сини очи. Мъртвешки бледата жена, с пъхнати под завивките ръце и побеляла коса, се е сляла с белотата на чаршафите и възглавницата. Виждат се само очите й. И лек контур от бялата коса. Като ореол над нея. Мария Българова. Пенсионирана учителка с тежка, двустранна пневмония и усложнения. Говорът й е шепот с хриптене и кашлица. Снажда думите след дълги паузи и задъхвания. Но шепотът й е толкова благ, че приспива. А благородството й присъства повече от тленната й невидимост. Болката й е нейната внучка. Също Мария. Студент във Великобритания. Магистратура молекулярна биология. И по всичко личало, че май нямало да се върне тук. Това я убиваше повече от Ковида. На всичкото отгоре, сега там имало нов щам и малката Мария не можела да си дойде.
-
Видя ли я, ще оздравея. Сигурна съм в това… Ей така, дори само…от прозореца да е… трапчинките й да видя… и очичките, моите… да ми помаха с ръчичка… пък после… каквото стане. Но ние няма да се даваме… как ще умираш, когато… някой те обича и чака… Тя ще звънне довечера. Но моите ми дадоха…модерен телефон…без копчета. Не умея…да си служа…с него. Нали ще натиснеш копчето…
-
Всичко ще направя… госпожо. Бъде спокойна! Все й губех името и не знам защо мислено я наричах Рада. Заради белотата й, вероятно и подсъзнателната асоциация с бела Рада от народното творчество.
Стресът, умората и болежките си казват своето. Унасям се…
В реанимация съм. В бяла престилка и със слушалки. Пред мен наредени в стаята моите кибици от блока. Без маски, разбира се. Болни. Трябва им кислород. Дефибрилаторът е само един. Нуждаят се от инвазивна вентилация. Трябва да ги интубирам. От кого да започна? Може би от художника. Той ми е по-близък. Или хирурга, помагал ми е… По едно време сестрите донесоха апарати за всички, интубираха ги анестезиолози, аз трябваше само да натисна копчето. Да го направя ли? Те се задушаваха, а аз не можех да достигна бутона. Насилвах си ръката, а не можех да я помръдна…
-
Копчето… момче, натисни копчето! – вади ме от съня госпожа Рада, пардон, Мария. Звънеше внучката от Англия. Подадох телефона. На екрана се появи малката Мария. С най-същите очи на света. Ако размениш очите от телефона с очите от възглавницата, разлика нямаше да има. Последва дълъг, свещен миг на мълчание. И от четирите сини очи капеха сълзи. Едните се стичаха по възглавницата на пода в такт с капките от системата, вливащи се във вената й. Другите изтичаха от телефона и се стичаха по ръцете до под мишниците на старата майка.
-
Бабо, чуваш ли ме? Добре ли си?
-
Добре съм… миличка… кога си идваш?
-
Скоро, бабо, скоро, само да разрешат. Ти само се дръж. От летището право в болницата ще дойда. Купила съм ти толкова много подаръци за Коледа…
-
А…ще се завърнеш ли? Ще си останеш ли… тук… у нас… завинаги?
-
Да, бабо, ще се завърна. И ще си остана. Обещавам ти. Завинаги!
Безмълвие, хлипове, сълзи и рев. От четирите сини очи.
-
Ало, бабо, ало, чуваме ли се… ало…
