Има дни, когато човек губи вяра в смисъла на живота, особено ако лъжата и фалшът властват всесилни и ти не можеш да направиш нищо, за да стане светът по-добър. Тогава – за хора като мене – единственото спасение са книгите, защото в тях чувам гласовете на самотници, преодолели песимизма си и твърдо решени да отправят послание към своите ближни – читателите. Не е необходимо творците да са непременно дълбокомислени – има съвършени професионалисти, убедени, че ако доставят развлечение на обезверените, все пак са изпълнили дълга си. Разбира се, има и такива, които жестоко надценяват размислите си и се възприемат едва ли не като месии. Предпочитам откровените любимци на масите, преследващи финансовия си интерес, но не с цената на цинизма и на пълното безмислие. Ето затова посланията на Дан Браун, например в романа му „Ад“, съвсем не са за подценяване – там става дума както за интересно разчитане на шедьовъра на Данте, така и за свръхважната тема за пренаселеността на нашата планета. Вярно е, че за особена художествена стойност въобще не можем да говорим, но развлечението в световните бестселъри в най-добрите случаи е поднесено с размах и с богато въображение. Някои от най-големите писатели признават, че са се учили от Реймънд Чандлър, от Агата Кристи, от Дашиъл Хамет… Естествено, няма как да се учиш от Венета Райкова или от Мария Лалева, тъй като те се опитват да опаковат „жълтите новини“ в целофан и се получава … едно неприятно нищо. Но няма как да се учиш и от някои „интелектуалци“ с претенции, скриващи зад енигматични фрази духовната си нищета. Признавам откровено, че категорично захвърлям подобни претенциозни опуси и с удоволствие ги премълчавам в текстовете си. На прекалено високомерните критици бих желал да припомня, че – например – сюжетите на поредиците булевардни любовни романчета, поднасяни от Сандра Браун, Нора Робъртс, Даниел Стийл и други подобни на тях писателки всъщност биват подготвяни от сериозен кръг психолози и социолози, които изследват проблемите на всекидневието и предлагат най-горещите теми, а опитните графомани ги разработват максимално разбираемо, за да стигнат до съзнанието на масите. Винаги съм бил убеден, че на стругарят не са необходими романите на Кафка, а след тежкия труд биха погълнали криминалета за почивка. Затова и не се гнуся от бестселърите, стига да са написани „почтено“, което за мене ще рече – да не проповядват човеконенавистни тези, да не се опияняват от престъпленията и от гаврите с личното ни достойнство.
Дългото ми предисловие всъщност естествено ме доведе до дилогията „Тракийският код“ и „Възкресение“ от Владимир Сълов, предложение на „Жанет 45“. Авторът е професор и доктор по информатика в Икономическия университет – Варна и е луд по пътешествията и по изследването на древните мистични учения, като особено го интересуват тракийските светилища и връзката им с митични цивилизации. С други думи, той е от кръвната група на Дан Браун, Стив Бери, Жозе Родригес душ Сантош. Или, ако се върнем на родна земя – на Радко Пенев, Буряна Дукова… „Тракийският код“ излезе от печат през 2018 г. Заедно с главен асистент Милев, привлекателната Ива Колева и младият им приятел Борко тръгваме от Перперикон, обикаляме немалко тайнствени кътчета из България, за да стигнем до Кайро и Рен дьо Шато, накрая да се върнем в светилището в Родопите Белинташ. Търсенето на връзки между атлантите, египтяните и траките е доста интересно, ритъмът на пътешествието е забързан, но в съзнанието ни остава усещането за вторичност. Няма го размаха на големите разказвачи на истории за древни загадки и световни конспирации. Също както и при другите български автори, за които споменах. Не, книгите им в никакъв случай не са за изхвърляне, дори трябва да бъдат адмирирани, но и не можем да си затваряме очите за слабостите им. Така е и с най-новият том на Сълов „Възкресение“ – героите са същите, но тук обсъжданият артефакт е изключително значим – това е „Изумруденият скрижал“ на Хермес Трисмегист, най-известния езотеричен трактат, в който е описана дори вълновата природа на нещата ( а- бе – то на съвременната физика ). За Хермес и за неговото послание към потомците са изписани стотици книги, на него са посветили безсънни нощи мислители като Нютън и Дюй, а тайните общества го превръщат в първоучител за мистериите си. Сълов и героите му също търсят обяснение на феномена „Изумруден скрижал“. Но на места обясненията са книжни, прекалено лековати, дори несъстоятелни. Връзките между окултното и нацистите също са доста изтъркани от множество изследвания, а свързването на древното учение със света на траките намираме – далеч по-задълбочено разработено – и в трудовете на Александър Фол и на Иван Маразов. Каквито и кусури да откриваме в дилогията, трябва да признаем смелостта на Владимир Сълов да предлага занимателни приключенски романи, посветени на изключително важни теми от митологията и езотериката. Затова, въпреки забележките ми, не само не отхвърлям четивата, но и ги препоръчвам, особено на младите хора, които си падат по тайните на нашата планета.
Тази седмица – нали е лятна! – ще отдам преимущество на леките, „плажни“ литературни удоволствия! Само не ги бъркайте с „чалгата“ в книжарниците ни – няма да я откриете сред тези редове. Но преди да се отдадем на изкусните интриги, да се вгледаме в няколко европейски шедьовъра. Първият е в поредицата „Съвременна европейска проза“ на издателство „Колибри“ – това е крайно необикновеният роман „Кралицата мълчи“ от австрийката Лаура Фройденталер. Журналистка и преводачка, родена в Залцбург, белетристката получава Европейската награда за литература през 2019 г. Само по себе си, това отличие не е кой знае какво, тъй като ни е известно, че обикновено то се присъжда на „политически коректни“ автори. Само че Лаура не е от тях. Завършила е германистика и философия в Залцбург, с дебюта си е взела наградата на Фестивала в Шамбери, Франция – там не се церемонят с „приспособленците“ и дават признание само за реални заслуги. В чудесния превод на Жанина Драгостинова получаваме доста странна и трудна за представяне книга. Макар да се състои от съвсем кратки есеистични глави, романът не се чете и възприема особено лесно. Фройденталер е по-близка до Канети, отколкото до Бернхард, струва ми се, че е чела внимателно и психологическите новели на Цвайг. Нейната „кралица“ Фани, „дъщерята на фермата в долината“ , според баща й е причината за упадъка на фермата. Тя е живяла дълго и затова внучката й е оставила на нощното шкафче бележник, с молба да опише патилата си. Но животът на престарялата силна жена е толкова сложен, че повечето спомени сякаш са залостени дълбоко в подстъпите на съзнанието й – те се отприщват болезнено и постепенно пред нас лъсва нелицеприятната истина за епохата. Дори и в привидно камерното съществуване, нещастието бива привличано точно, когато човек се осмелява да повярва в сполуката. Тъжна и красива книга, която трудно се забравя.
За първи път към австрийската литература посяга издателство „Еднорог“. Представената от тях белетристка Фридрике Гьосвайнер също прави фурор с дебюта си. За романа „Тъжна свобода“ през ноември 2016 г. тя получава държавната литературна награда на Австрия за дебют. Книгата е преведена от Здравка Естатиева, а мотото в началото принадлежи на полския социолог Зигмунд Бауман и гласи: „Да бъдеш личност де юре означава да няма кого да виниш за тежкото си положение, да не търсиш причините за собствените си поражения другаде освен в своята леност и мудност и да не търсиш друго спасение, а да продължаваш да се опитваш все по-упорито.“ Мисля си, че „Тъжна свобода“ е много актуална за съвременния български читател творба, тъй като повдига проблема за външната и за вътрешната емиграция. Младата Хана твърдо решава да жертва всичко – включително и личното си благополучие – в името на мечтата да стане голяма журналистка в Берлин, но след като напуска родината си, открива, че желаното не е изпълнимо. В чуждия град, принудена да печели парите си като сервитьорка, Хана опознава ужаса от самотата и от „седмиците наред мълчание“. „Възможно ли е да започнем отначало?“, „Как да поправим грешките си?“, „Струва ли си да жертваме идеала в името на химерата?“, все въпроси, които неизбежно си задават хиляди млади хора по света. Такива са въпросите и на много от онези, които протестират днес пред Министерския съвет. Как да им отговорим? Може би романът „Тъжна свобода“ е едно прозорче към изстраданата истина.
Напоследък не минава седмица без поредната книга на издателство „Кръг“. Какво да се прави, след като са толкова прецизни в избора си? Романът „Руж“ от Ричард Кършенбаум ни помага да преминем незабелязано от тежкото, сериозно произведение към развлечението. В тази „история за бизнес, красота и съперничество“ има по нещо и от двете противоположности. Авторът е водещ американски рекламен и маркетингов специалист, член е на борда на „Арт кънекшън“ – най-авторитетния създател на програми за изкуства в училищата в Ню Йорк. Едва 26-годишен създава първата си рекламна агенция и само за няколко години успява да я превърне в една от най-влиятелните агенции в САЩ, тъй като действа с нетрадиционни средства. Първата му книга „Разговор с днешния циничен потребител“ веднага става бестселър, а „Приказки от лудия свят на рекламата“ го превръщат в знаменитост и го сприятеляват с Брус Уилис и с други звезди от Холивуд. През декември 2012 г. е определен от списание „Готъм“ за един от 100 най-влиятелни нюйоркчани. Първият му роман „Руж“ се появи в края на миналата година и вече е в ръцете ни в превода на Надя Баева. Кършенбаум ни въвежда в „светая светих“ на козметичната индустрия и концентрира вниманието ни върху ярките портрети на две дами с неповторима индивидуалност. Изобретателката на спиралата за мигли, еврейката с мрачно минало Жозефин Хери, достига върховете на бизнеса и натрупва несметно богатство, а съперничката й, красавицата Констанс Гарднър, усъвършенства продажбите от врата на врата. Сблъсъкът на богините на висшето общество ни напомня превърнати в икони за масовия вкус героини от романите на Джаклин Сюзън и на Луис Бегшоу, но се отличава от тях по безпощадния реализъм на описанията. По-скоро Кършенбаум се съревновава с Артър Хейли – познава до съвършенство бляскавия и жесток свят на големите играчи. Ето защо, поглъщането на подобни книги, което според сензационна статистика, повече се извършва скришом от мъжете, отколкото от нежните им половинки, е своеобразно блаженство и бягство от тегобите на деня.
В чудесната библиотека „ Lux in tenebris“ на издателство „Интенс“, ненадминатия шедьовър в която беше „Невромантик“ от Уйлям Гибсън, най-новата предложение е „Прелестни и хищни“ от Лорънс Озбърн. Заглавието неизбежно ни напомня за „Красиви и прокълнати“ на Франсис Скот Фицджералд, но всъщност двата романа са несравними. Романтизмът от ерата на джаза на автора на „Нежна е нощта“ се сблъсква ребром с аморализма, дори – с диаболизма на Озбърн. Британският романист, възпитаник на Оксфорд и на Харвард, от десетилетия води номадски живот – непрестанно се мести от Полша във Франция, от Италия в Мароко, от САЩ в Мексико, от Тайланд в Турция, а напоследък живее в Банкок. Той нашумя в „Парижката книга на сънищата“, с доста спорното изследване за аутистите „Американското нормално“, с романът „Простеният“ – едно от литературните събития за 2012 година. „Прелестни и хищници“ се появява през лятото на 2017 г. и предизвиква сензация. Най-честите сравнения са с цикъла за мистър Рипли на Патриша Хайсмит, но аз намирам повече общо с незаслужено пренебрегваното криминале на Норман Мейлър „Мъжагите не танцуват“ и с шедьоврите на Реймънд Чандлър. Не случайно наследниците на Чандлър възлагат именно на Озбърн да продължи поредицата за знаменития детектив Филип Марлоу. Дори Лий Чаилд се впечатлява от майсторството на белетриста да създава шеметна интрига и да населява книгите си с запомнящи се, силни и безпринципни антигерои. Ако щях да ходя на море това лято, изборът на трилъри – категорично – щях да започна с „Прелестни и хищни“.
Слагам си ръката на сърцето и признавам, че не споделям всеобщото възхищение от могъщото въображение на Харлан Коубън. Романите му неизменно месеци наред не слизат от първите места в класациите на „Ню Йорк Таймс“, а рекламните му агенти го представят като „пристрастяващо четиво“ и „крал на виртуозните обрати“. Съгласен съм с всичко това, но винаги съм усещал в прозата му нещо нагласено, вторично, някакъв опит непременно да се хареса на публиката. Разбира се, съвсем справедливо е „Колибри“ да включва всичките му творби в поредицата си „Съвременни трилъри“ и ако погледнете каталозите на родните големи книжарски вериги, ще видите, че повечето заглавия са изчерпани. Скоро това ще се случи и с новия му бестселър „Бегълка“. Роден в еврейско семейство в Ню Джърси, Коубън наследява туристическата фирма на дядо си, но натрупва богатството си, след като заслужено печели наградите „Едгар“ и „Антъни“ – най-високите отличия за криминалета. Много от романите му са екранизирани, а особена популярност печели във Франция, където читателите обичат заплетените истории, в които има привкус на психологизъм. В това отношение аз предпочитам скандинавците, но – млъкни сърце! В превода на Васил Велчев четем за изчезването на пристрастено към наркотиците момиче, което се превръща в изтерзана жена, попаднала в жесток и крайно опасен свят. Наркотици, убийства, любов – в „Бегълка“ има от всичко, което ни кара безволево да обръщаме страниците до неочаквания край. Не ме оставя обаче усещането за съчинителство, за рутинно писане, което по известна степен убива изненадата и свежестта на възприятията.
Да се случи нещо подобно с Дейвид Балдачи е напълно възможно – неизбежно и той се поизтърква, след като всяка година трябва да сколаса с поредния „шедьовър“ – такива са железните закони на големия книжен бизнес. Тази година американският романист отпразнува на 5 август шейсетгодишнината си. Направи го с романа „Изкупление“( не че междувременно не успя да измайстори още две криминалета ).“Изкупление“ е петата книга от поредицата за Еймъс Декър и неговата партьорка от ФБР Алекс Джеймисън. Преди дни той завърши и продължението „Ходете по телата“ ( не знам дали ще го преведат точно така! ). Любимата ми негова книга е „Абсолютната власт“, както и незабравимия филм по този роман с Клинт Истууд и Джийн Хекмън. Известно е, че Балдачи се радва на признание по цял свят, а тиражите на книгите му надминават 150 милиона екземпляра. Пише бързо – в библиографията му ще откриете около 40 романа, защитил е докторати по политология и по право в престижни американски университети. В него кипи италианска кръв, от Тоскана, и това го прави доста различен от типичните американски съчинители на трилъри. В „Изкупление“ откриваме великолепно съчетание на адвокатското криминале с шеметния трилър и същевременно, историята на осъдения на доживотен затвор за четворно убийство Мерил Хокинс е доста необикновена. Някой застрелва стареца и Еймъс Декър трябва да разплете поредната загадка, а ние го следваме омагьосани, макар да осъзнаваме, че диалозите в романите на Балдачи започват да стават малко по-банални, а развръзките вече не са толкова впечатляващи. Но роман, който започва с думите: „В тази свежа и прохладна есенна вечер Еймъс Декър бе заобиколен от трупове. Но този път той не виждаше света в електриковосин цвят, както се случваше обикновено при срещата му с мъртъвци. И за това си имаше причина: тези хора бяха умрели отдавна.“, и завършва с характерното за филмите от поредицата „Терминатор“ обещание: „Но Еймъс Декър щеше да се върне. И затова си имаше причина“, не може да бъде зарязан по средата.
Завършвам с Шелби Махурин, красива млада индийка, натурализирана американка, чийто дебют „Змия и гълъб“ влезе в класациите на „Ню Йорк Таймс“ сред най-привлекателните фентъзи приказки за млади читатели. Тя вече е готова с продължението „Кръв и мед“, а дебютът й, отличен в „Амазон“, е поредното приключение на ловците на вещици, които се опитват да заловят красивата Луиз льо Блан, дъщерята на Господарката на вещиците. Разбира се жестокият капитан на ловците Рийд Дигори ще измени на правилото си „Не оставяй жива вещица“ и хлътва по чара на Луиз. Приятно книжле, поредното добре подбрано предложение на издателство „Ибис“, преведено съвестно от Боряна Даракчиева – с удоволствие бих го подарил на внучките си. Само ми е невъзможно да разбера как и защо сайтът „Аз чета“ обяви именно това детско фентъзи за „книга на месеца“. Никнещите като гъби сайтове за представяне на книги обикновено се водят от комерсиалния интерес и пращат по дяволите желанието ни да водим читателите към смислени и човечни творби. Нима заливащата държавата ни корупция е проникнала дълбоко и в книгоразпространението?! С духовността не бива да се правят компромиси! Моля ви, помагайте – важно е значимите произведения да стигат навреме до хората!
