Книжен четвъртък с Георги Цанков

В разгара на лятото сме, но не знам дали ни е до летни четива. Във въздуха има натрупано огромно напрежение и никой не може да каже как и кога ще се взриви. Единственото спасение е държавата на високата духовност. И аз отново ще се опитам да ви отведа там, макар че някои от разсъжденията ми тази седмица вероятно ще ви се сторят доста спорни. Но тези текстове в никакъв случай не са рекламни – и без това в интернет има толкова много сайтове, в които знайни и незнайни читатели упражняват перата си и ни призовават да четем откровена плява. Не искам да бъда като тях – ако след години погледна отново написаното, не би трябвало да се срамувам от него. Затова започвам отново с любимото ми издателство „Жанет 45“, но този път съм избрал поетична книга, която никак не е по вкуса ми.

Говоря за „Развалини“ от Тома Марков. Автор на седем стихосбирки, на няколко томчета с проза, Марков се самовъзприема като „съвършен професионалист“. В няколко интервюта повтаря, че Любомир Левчев е гений. Някъде срещнах твърдението му, че поетът и белетристът Александър Томов не бил никакъв писател – пък за мене поетичната книга на Томов „Луминисцентни балади“ е сред значимите събития в застойните времена ( наскоро прекрасната поетеса Рада Александрова припомни чудесен стих от нея ), а поредиците му за епохата на корупция, както и философските му исторически романи няма как да бъдат заобикаляни. Но… всеки с вкусовете си.

Преди доста години Тома Марков създаде течението „бърза литература“. Точната дата е 17 декември 2004 година, а от редиците му израснаха страхотни таланти, като Елена Алексиева, Момчил Николов, прекрасния поет Стефан Иванов, спорният, но интересен белетрист Радослав Парушев. Целта им беше да „променят чипа“ на литературата ни, да проникнат в драматичното всекидневие и да скандализират еснафските вкусове и представи за културата. Успяха не само някои от тях, но и други – толкова много са скъсалите с фалшивата романтика на „звездите са мои“, че имената им едва ли трябва да бъдат припомняни – всички четем Алек Попов, Милен Русков, Георги Господинов, Теодора Димова, Керана Ангелова, Здравка Евтимова… Няма да ги изброявам. Тома Марков обаче, като че ли започна да се възприема като българския аватар на Чарлз Буковски и влезе в кожата на „крокодила гений“.

Очерта кръг от себеподобни – Калин Терзийски, Ангел Константинов, Любен Дилов – син и всички те се нахвърлиха на неизвестно как и кога „предалия“ ги Мартин Карбовски. Кой знае защо си мислеха, че някой се интересува от всичко това. Добре поне, че виждаха духовен водач в лицето на непрежалимия свръхталантлив художник Кольо Карамфилов, а самият Марков се изживяваше като поета Макаронов. Запомнил съм чудесната му поема „Последната София“ и финала й – „със сърцето си сега дълбая кратери по дъното на твойто разнебитено сърце“. Но съм запомнил и безнадеждно остарели негови книги, като „Крокодилът гений“, в която луната е „старо зеленясало сирене“, „самолетите крякат като жаби“, от всяка втора страница избликват псувни, а пък „прозата е педераска работа“, каквото и да означава това.

Българският ъндърграунд не се случи, тъй като беше безнадежно остарял и „откровения“ като „Недялко яде лайна в НДК“ на Карбовски или „Майка“ на Марков са просто куриози на „растежа“. В Новата книга „Развалини“ има много силни текстове, но аз ги възприемам повече като „диагноза“, отколкото като „естетика“. „Във въздуха витае / силен аромат на страх / на загниване и още / на гниене на плътта / духа и разпиляването / на енергията животинска“ или човешкият живот е „най-отвратително жив и / все пак по-мъртъв от всякога / и нека отвратителният въздух / на тази нужна смърт подхрани / твоята ненужна кръв….“, и т.н, и т.н. Театрално, бих казал – фарсово представление. „Хей смърт / не съм ти обещавал нищо“ – опитайте се да сравните тези подражаващи на виденията на Лъвкрафт провиквания и ги сравнете с поетичните изповеди на Румен Леонидов, на Валентина Радинска, на Георги Борисов, на Иван Здравков… Стиховете на истинските поети не се зъбят театрално, а отекват в сърцата ни. „Защо ти е физика / като няма тъга“, пита Марков, но най-точният му отговор е самата „Физика на тъгата“, в която от развалините на стария свят се ражда нова човечност, непосилна за автора за когото „целият свят е сцена и ние сме сценични работници“ – истинските сценични работници умеят да се промъкват в зажаднелите ни за простори и свобода души.

Бях обещал, че няма да се занимавам с отрицание и ще прескачам книгите, които не бих ви препоръчал. Но има един случай, който съвестта не ми дава да премълча. Ще започна с цитат. Ще ми простите, но няма да е съвсем кратък: „Спях и сънувах президента Владимир Владимирович Путин, който летеше над страната и я прикриваше със своите неестествено големи каучукови люспести криле, защищаваше я от всички беди, несгоди, от интригите на изпадналите в немилост олигарси, от световния тероризъм и от падането на цените на нефта. Летеше високо в небето, изправил кръглата си глава с маска на прилеп срещу изпепеляващите лъчи на слънцето, което изгряваше някъде далеч над Япония. Крилете му се простираха над цяло Русия, от Мурманск до Владивосток. Разперени на десетки хиляди километра, те приличаха на мантия, която се спускаше покрай държавните граници. Аз стоях на балкона на Миша, един такъв съвсем мъничък в сравнение с президента и, вирнал глава, наблюдавах възхитено полета му. И стана така, че в този предутринен час аз и единствено аз видях как президентът охранява нашата родина. В това утро ние бяхме само двама. Аз и президентът Путин.“ Романът „Дуxless“ с представения като Батман Путин е издаден у нас през 2007 година от „Персей“ – превод Ива Николова. На българската корица четем: „Бестселър на Русия № 1“, а от бележката на гърба на книгата научаваме, че Сергей Минаев вече се превръща в световна знаменитост.

 

Срещнах някъде в нашата преса сравнения с Фредерик Бегбеде – рекламата за книгите на Минаев е доста креслива. През изминалите години се появиха още пет романа от този автор, а преди броени дни ни дариха с новия му обемен циничен опус „Видеоти“. Той е собственик на огромната верига ресторанти „Хляб и вино“, притежава винарски изби и е основател на „креативната агенция“ „Медия сапиенс“. Спокойно можем да го наречем Венета Райкова с панталон, ако обаче не съществуваха политическите внушения в книгите му. Книгата, която цитирах всъщност получава наградата за най-лош роман на годината „Полный Абзац“, а многобройните му политически изяви по телевизията са неизменно в защита на държавната политика. Минаев не е комунист, веднага трябва да подчертаем това, както всъщност не е комунист и самият Путин. Те проповядват имперското мислене , умело използват теоретичните открития на белогвардейски философи като Иван Илич и открито се възхищават от книгите на Солженицин. У нас обикновено картината на руския обществен живот се представя крайно опростено, но до голяма степен вина за това имаме и ние – нямаме представа от голямата съвременна руска литература, рисуваща потресаващо силно духовната нищета в териториите на бившия ни „Голям брат“. Едва преди месец прочетохме гениалния роман на Евгений Водолазкин „Лавър“, очакваме неговия откровено антикомунистически „Авиатор“, но почти нищо не сме чували за Юрий Мамлеев, за Евгений Попов, за Сергей Довлатов, за Татяна Толстая, за епичните творби на Дина Рубина и т.н. Затова пък, имаме богат избор от псевдороманите на Минаев, на Александър Бушков, на Андрей Воронин… Антигероят във „Видеоти“ е водещият на тв шоу Андрей Миркин. Той живее охолно и безпроблемно, горе-долу като познатите ни образи от книгите на Райкова. Но срещата с красива и независима учителка в държавно училище го преобразява. Истинска „педагогическа поема“ по макаренковски, но написана с циничния език на жълтата преса, изпълнена с пикантерии. За разлика от „Дуxless“ , разсъжденията са много по-малко, Минаев набляга на кратките и доста безсмислени диалози. А вътрешния монолог на Миркин се изчерпва с разсъждения от рода на : „Аз исках да се опитам да я обичам. Исках да се опитам. Защо трябваше позорно да се измъкна точно сега? Тя не беше като всички. Тя беше различна.“ Да, тя е различна, но пък романът „Видеоти“ няма нищо общо с голямата модерна руска литература, която – за огромно съжаление, не познаваме.

Но край с лошото настроение, защото пристъпвам към един от моите литературни любимци – Милан Кундера. Четох с презрение за написания срещу него доста обемен донос, представящ го като морално и духовно пропаднал индивид. Явно, дори в родината му има зложелатели, които не могат да му простят световното естетическо и политическо значение на шедьоври като „Шегата“ , „Животът е другаде“, „Валс на тъгата“, „Непосилната лекота на битието“, „Безсмъртието“. Кундера е от онези космополити, които промениха света – той, заедно с Владимир Набоков, с Витолд Гомбрович, с Георги Марков, с Матей Вишняк, с Йосиф Бродски, със Светлана Алексиевич и още дузина избраници ни помогнаха да разберем мисията на свободното художествено слово, да съпреживеем световните катаклизми през очите на изящната литература. „Една среща“ е изповед на хуманиста Милан Кундера. В изящното издание на „Колибри“, отново превърнато в бижу от художника Стефан Касъров, и във великолепния пореден превод на Росица Ташева ще имаме възможност да се замислим за „комичното отсъствие на комическото“ в „Идиот“ на Достоевски, за „смъртта и целия този театър“ в гениалните открития на Луи-Фердинан Селин, за „романът и зачатието“ в преиздадения наскоро на български „магически фойерверк“ „Сто години самота“ от Маркес. Изключителното есе за непознатия все още у нас уникален мемоар на италианеца Курцио Малапарте „Кожата“ завършва с думи, които завинаги ще останат в съзнанието ми: „Моментът на свършващата война осветява една колкото банална, толкова и фундаментална истина, колкото вечна, толкова и забравена: сравнени с живите, мъртвите имат смазващо цифрово преимущество, не само мъртвите от края на войната, а мъртвите на всички времена, мъртвите на миналото, мъртвите на бъдещето; сигурни в своето надмощие, те ни се подиграват, подиграват се с островчето време, на което живеем, с миниатюрното време на новата Европа, с цялата му незначителност, с цялата му мимолетност…“ Мимолетност, която няма нищо общо с провинциалните фантазии за някаква „бърза литература“, мимолетност, която ще открием само в надвременните текстове.

И няколко думи за още едно откритие на „Колибри“ – чудесния биографичен роман „Математика за феите“ от мексиканския писател Франсиско Х. Хагенбек. Историята на необикновената дъщеря на лорд Байрон Ада си заслужава да бъде разказана, тъй като тя – също като великия си и скандален баща – изпреварва своята епоха. Неслучила на родители, тормозена от чудовищната си майка, Ада се задъхва сред фалшивия свят на английската аристокрация. Тя е жената, създала прототипа на компютъра. Сякаш живее два живота – съпруга на граф Лъвлейс, майка на три деца, но пребиваваща много повече време на планетата на волните фантазии. В доста отношения тя напомня за също толкова свободолюбивата и непокорна Мери Шели, тормозена от своенравния си съпруг, но създала във въображението си чудовището – мутант на бъдещето Франкенщайн. Ада също създава един вид чудовище, но и доказва, че математиката може да бъде красива като вълшебна приказка. Хагенбек е привлечен от образите на силни жени, чели сме ( също благодарение на „Колибри“ ) увлекателната биография на художничката Фрида Кало. Много са наградите, с които е удостоен – сред тях има испански, френски и латиноамерикански.

И сега идва ред на издателство „Бард“ с поредното му примамливо предложение. Този път не става дума за шеметен трилър или за нашумял бестселър, а за написано крайно увлекателно полемично историческо съчинение „100 грешки, които променят историята“ от Бил Фосет, превод – Владимир Германов (един от най-стабилните ни преводачи ). Бих започнал представянето на книгата от последната глава: „Тези, които не изучават историята са осъдени да повтаря грешките от миналото“ – тя е особено актуална за нас, българите, и най-вече в дните, когато трябва да си дадем ясна сметка на какво се дължат злочестините на България. Отговорите ще намерим в очерците „Сезам, отвори се!“ ( посветен на настъпилата в края на миналия век геополитическа промяна, която уж помете тоталитаризмите ), в „Изпускане на нервите“ ( за несполучливия опит на Кенеди да изпрати кубински борци за свобода в „Залива на прасетата“ ), в разказите за поуките от Втората световна война и от Виетнамския конфликт, но и в дебрите на по-старата история. Не само научаваме поразителни факти, но авторът ни помага и да мислим, да преценяваме значението на едно или на друго събитие. „Може дори да е окуражаващо – казва той, – че в миналото толкова много хора са грешали, и то често, но въпреки това сме оцелели и сме просперирали. Погледът към виещия се път, по който светът е достигнал там, където е, също е и поглед към нелогичното, често объркващо, но винаги интересно време, в което човек живее.“ Хубаво казано – и съвсем точно.

Последните три книги от тази седмица можем да възприемем и като плажно четиво – макар всяка от тях да притежава сериозни художествени качества. Не обичам трилърите с динамично действие, от които не запомняш нищо, освен препускането и труповете. Затова се радвам на „криминалтите“ открития на Боряна Джанабетска, прекрасна преводачка и стопанка на „Еднорог“. Само Акунин да беше открила, пак щеше да е достатъчно. Но тя доказа, че криминалето е значим жанр с романите на Дона Тарт и на Антъни Хоровиц, на Вал Макдърмит и на Артуро Перес – Реверте. Идва ред на Лиз Нюджънт и на романа „Стаено зло“ в превод на Мариана Димитрова. Ирландката е известна сценаристка, а трите й романа са световни бестселъри, тя е носител на наградата „Жена на годината“ за заслуги в областта на литературата. „Стаено зло“ ни показва скритото в измамно спокойното всекидневие напрежение, мощта на разрушението, избликнала от напрегнатите отношения между образцовата съпруга Лидия Фицсаймънс, уважавания съдия и неин съпруг Андрю и мрачните сенки, заплашващи да разрушат хармонията в щастливия им дом. Обичам модерните готически романи, особено когато образите са отлично индивидуализирани и драматичните събития не са самоцелни.

От съвсем друг тип е подаръкът на издателство „Кръг“. Матю Куърк е новият американски законодател на шпионския роман. Той следва и творчески доразвива традицията на Форсайт и на Лъдлъм, а за романа „Нощният агент“ е финалист за престижния приз „Едгар“ и носител на наградата за дебют на Международната организация на писателите на трилъри. Преводачката Майре Буюклиева отлично е пресъздала трескавия ритъм на тази проза, в която водещия доста скучен живот „на бюро“ агент на ФБР Питър Съдърланд внезапно се оказва оплетен в мрежа от руски шпиони, а конспирацията води направо до сърцето на Белия дом. Гледали сме немалко подобни сериали, но ако този бъде заснет, не се съмнявам, че историята на руския агент, достигнал почти до осъществяването на пъкления план да сблъска великите сили, ще прозвучи убедително. Е, Матю Кърк все пак не е Джон Льо Каре, но и без да достига до върховете на жанра, успява да спечели вниманието и симпатиите ни.

Същото отдавна е направил един от любимите автори на издателство „Хермес“, превеждания по цял свят Даниъл Силва. Роден в Детройт през 1960 година, завършил Държавния университет на Сан Франциско, магистър по международни отношения, продуцент в Си Ен Ен, журналист с огромен опит, работил в Персийския залив и навсякъде из Близкия изток, той става сензация през 2000 г., когато въображението му ражда колоритния израелски шпионин Габриел Леон, за когото вече е написал 19 романа, радващи се на огромен успех по всички континенти.

Преводачът Коста Сивов ни поднася най-пресния бестселър на Силва от 1919 г. – „Новото момиче“. Легендарният шеф на израелското разузнаване Леон продължава сражението си с финансираните от Саудитска Арабия джихадисти. В частно училище в Женева постъпва дъщерята на принцът на Саудитска Арабия Халид бин Мохамед. Въпреки отряда бодигардове, тя бива отвлечена и принцът няма друг изход, освен да се обърне за помощ към врага си, който може да се превърне в ценен съюзник. На карта е заложена съдбата на Близкия Изток, а и на света – Даниел Силва умее виртуозно да мести пешките по шахматната дъска на политическата сцена и така ни увлича, че няма начин да не го следваме до последната, разбира се – изненадваща страница. И да се готвим за следващото приключение.

Виждате, че съм пределно честен с вас, опитвам се да обгърна целия спектър на заслужаващите внимание нови книги и да не се ръководя от предубеждения към издатели или към автори. Ще се радвам, ако ме подкрепяте и споделяте прегледите ми, както и ако изразявате несъгласието си с някои от моите тези. Да се надяваме следващия четвъртък отново да се срещнем с интересни заглавия.