Книжен калейдоскоп с Георги Цанков

Ще започна с уговорка. Аз живея и мисля за епопеята „Биография на мъртвия век“ от почти четирийсет години – от 1983, когато варненското издателство „Георги Бакалов“, водено от Панко Анчев, публикува първия том от „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Не написах нито ред, тъй като откровено изразеното мнение по онова време не беше толерирано, а покрай възхищението ми от неповторимата организация на текста, от ироничния поглед към новата ни история и към нейните „строители“, от умението на автора да изрази трагизма на епохата по непознат за каноните на така наречения „социалистически реализъм“ начин, имах и вътрешни спорове за важни момента от съдбата на народа ни, които се задълбочиха след излизането на втория том през 1986 година. Често отварях книгите, за да откривам в тях все нови и нови дълбочини. По значимост ги поставях над измислените исторически романи, те „разговаряха“ на равна нога само с „Джем султан“ на Вера Мутафчиева и с „Цената за златото“ на Генчо Стоев. Разговаряха не като тематика, макар да оглеждаха от различни ракурси проблемите на властта, на реалния трагизъм в родната история. И също като Одисей на Тончо Жечев се противопоставяха на лотофагите, на забравилите или изтрилите от паметта си миналото безродници.

Минаха доста години, докато се случиха две много важни събития, които ме притеглиха като с магнит към творческата личност Симеон Янев. Имам безценен приятел, чийто дом е съкровищница на редки книги, а той с невероятно проникновение навлиза във вселените на историци, белетристи, поети, журналисти от миналото, за да ни дарява – книга след книга – наблюденията си за възрожденската приемственост в културата преди Освобождението и по време на Строителите. По образование е лекар, плавал десетилетия по корабите, името му е д-р Тони Зарев. Покрай заниманията ми с представянето на новите книги често посещавам борсите – и когато ме помоли, му купувам ( с известна отстъпка ) желаните от него книги. Така открих може би най-значимите издания в културния ни живот след „промяната“- трилогията „Балканският човек“ от Йордан Велчев и шестте тома на „Атлас на българската литература“, подготвени от малък колектив, но най-вече от невероятния ерудит и познавач на литературния, културния и обществения живот професор Симеон Янев (огромна е заслугата на издателство „Жанет 45“, което никога не може да спечели от подобни издания, но дарява духовна печалба на всички нас и на следващите поколения). Този „неръкотворен паметник“ едва ли може да бъде отминат от сериозни литератори, тъй като представя обективно и повече от „педантично“ всичко онова, което свързва автори, издания и събития с конкретна епоха – от времето на Паисий та до наши дни.

А от издателство „Захарий Стоянов“ получих „1876“ – „библията“ на Симеон Янев за Априлското въстание, която за мен е задължително въведение към „Биография на мъртвия век“. Учителят и писателят Петканов, той е и Биографът, с когото предстои да се запознаем, основен персонаж в епичния роман, често изпада в краен песимизъм. В един такъв момент му се казва: „Вие пишете себе си, вплетен в историята на вашия народ. Вие искате да посочите път на общността си, да й дадете някаква надежда и да я разтърсите в егоизма, който й предписват мнимите й благодетели.“ Да ви предупредя – решил съм да постъпя като професор Янев. „1876“ и „Биография на мъртвия век“ не са научни трудове, макар да са излезли изпод перото на един от най-ерудираните и новаторски мислещи български литературоведи. Затова и аз нямам намерение да пиша научна статия – с дълбокомислени отпратки под линия, с купища наукообразни термини, а ви предлагам есе, плод на свободно течащи мисли, възбудени от портретите в томовете и от постигнатите философски и исторически обобщения. Ако следваме предписанията на теоретиците, като започнем с ироничната дистанция и пародийността в прозата на Симеон Янев, преминем през удивителния паноптикум от трескавата изява на реални и на измислени персонажи и стигнем до категоричното разрушаване на всички възможни идеологически норми, книгите, които държим в ръцете си са идеалните постмодерни творения. Само че, както ще открием с изненада, авторът откровено се гаври и с шаблоните на постмодернизма, тъй че за него измислените литературни течения са без значение. И не му трябват, тъй като въздейства върху много пластове на съзнанието ни. Във встъплението към „1876“, неопределим жанрово скъпоценен камък с изразителното подзаглавие „За робското в робството и свободата в разлома“, Симеон Янев ни подшушва важни елементи от подхода си, който определя като „психография“. Да го чуем: „Психографията е начин да се реконструира някаква част от живота не по обичайния път откъм външната му събитийна и фактологична страна, а откъм психическата му преживяност. И тъй като психическата преживяност е най-индивидуалното у човека, тя обикновено разкрива не само неговия поглед към събитието, но и рефлексията му и самият човек в навичната му природа, в онтологичната му памет, в атавизмите му.“ Проникването в поведенческите модели, в качествата и възможностите на водачите на въстанието ни позволяват да открием в съвсем нова и неочаквана светлина образите на Бенковски, на Цанко Дюстабанов, на Петър Бонев, на Захарий Стоянов, а проникновените им портрети са ключове и към разнищване философията на „мъртвия век“.

Томас Ман нарича безсмъртната си четирилогия „Йосиф и неговите братя“ „хумористична история на човечеството“. Или както проникновено отбелязва професор Исак Паси: „Гласът на преданието – тържествено-патетичен, епично-възвишен – се слива с гласа на съвременността – търсещо-критичен, свободен, а понякога и насмешлив.“ Тази характеристика идеално пасва и на четирилогията „Биография на мъртвия век“, с уточнението, че в нея гласа на съвременността става все по-насмешлив, докато го осъзнаем и като трагичен вик за свобода и за духовност.

Професор Николай Аретов има блестяща статия за хумористичните истории на България, в която анализира текстовете на Христо Бръзицов, на Райко Алексиев, на Николай Генчев, на политическия емигрант Георги Константинов и на Иван Кулеков. Едно от най-важните стъпала на Симеон Янев към създаването на епоса е научната му монография „Пародийното в литературата“, издание на „Наука и изкуство“, 1989 година. Напомня ни за „ироничното пре-трансформиране на художествената система“, формулирано от Юрий Тинянов, довело до узаконяването на състоянието на „суматоха“ и в литературата, и в критиката. Много точно са ни поднесени различията между сатирата и пародията: докато сатирикът дава „директна и недвусмислена оценка“ на тревожещите го явления, то пародистът „се преструва, че не противоречи ( противоречейки му ) на онова, към което се отнася“. Всъщност, няма да се простирам нашироко върху новаторските открития в това изследване, за целите на есето ми е достатъчно казаното дотук: по-лесно ще проникнем в структурата на „Биография на мъртвия век“, ако следваме внимателно „акробатиките“ на пародиста. Той е впрегнал в услуга на целите си енциклопедичните познания на учения и на литератора Симеон Янев, но ги е предоставил на разположение на романиста, който така ще ги вплете в лабиринта на фабулата, че ирония, историзъм и трагизъм ще предизвикат търсената „суматоха“, а нишката на Ариадна трябва сами да открием, след като се разправим с изскачащите от страниците зловещи „минотаври“.

Историята, към която ни предстои да се присъединим, изисква да навлезем в нея с внимание, несравнимо с закачливия ни танц сред лековатите четива. Разбира се, можем и просто да следим не особено забавните приключения на героите, но истинска наслада ще получим, ако сме подготвени поне по някои от основните теми, а именно: новата история на България, емблематичните образи в литературата ни, езотеричните и философски лутания от Просвещението до Модернизма, класическите и съвременните исторически школи, и най-сетне, ако сме готови да влезем с автора в оживен диспут – диалог по проблемите на психографията. Предупреждавам, че никак не е лесно да плуваме в свои води срещу ерудит, пребродил вселената на философските и на окултните системи, опознал митовете и демитологизациите в народопсихологията и в културата, притежаващ таланта на могъщ ироник и чувствителността на неподкупен патриот ( колкото и тази дума да ви изглежда „съмнителна“ в наши дни! ).

Въпреки, че в „Биография на мъртвия век“ се наслагват множество „авторски гласове“, противно на твърденията на Роланд Бард, истинският автор нито за миг не ни изглежда изчезнал или предал Богу дух. Да, неговият учител-алкохолик, „отрепката“ ( по-нататък ще си изясним какво влага в това определение Янев! ) Петканов, въпреки някои подозрителни съвпадение с житейската и с творческата биография на професора-белетрист, всъщност е доста различен от него. Достатъчно е да кажем, че е зодия Водолей – „родените под знака на Водолея постоянно се стремят да изтекат от самите себе си“, т.е. да изпълнят повелята на Ролан Барт. Симеон Янев обаче е Рак – също като моят духовен учител и ментор в литературата Тончо Жечев, като самия мен, който, навлязъл в седмото десетилетие, съм все по-малко Стрелец и все по-близо до аксцедента си Рак. Ние сме традиционалисти и съм чувал, че притежаваме огромна вътрешна сила, която пазим в тайна, защото осъзнаваме, че ще останем неразбрани. Чувствителни сме и съпричастни, а влюбването ни е фойерверк, който променя същността на света. Доста от тези „качества“ ще открием и в пишещия „Петканчо“, който всъщност във всичките почти 1600 страници на епопеята си остава жива пародия на д-р Фауст, пред когото Мефистофелите се сменят.

В първия том Петканов се е заел с невероятно неблагодарна задача – да напише биография на Йордан Йовков, използвайте онзи отрязък от живота му, който преминава в българското посолство в Букурещ. Още в началните страници той ще огледа от другата страна „българския бряг на Дунав, който изглежда толкова висок, колкото го описва класическата българска литература“. И внимание, срещу Йовков ще се появи антагонист в лицето на новия български посланик в Румъния, изпратения в „трета глуха“ генерал Иван Фичев. Знаменитият военноначалник е потушил бунта на русофилите в Търново, завършва военната академия в Торонто, а след много превратности достига през 1910 г. до поста началник на Генералния щаб на Българската армия и води военните действия през Балканските войни. При атентат в Градското казино през 1915 г. загива дъщеря му Мара. Няколко месеца по-късно генералът се отдръпва в запас. През 1922 г. приема предложението на земеделското правителство и е назначен като пълномощен министър в Букурещ.

Симеон Янев няма никакво намерение да създава исторически летопис, макар да вкарва в повествованието един от „херолдите“ на патриотарството, автора на военни химни и апотеози Любомир Бобевски. Неговата художествена цел е съвсем различна. Бобевски е откровен циник, той е осъзнал, че писателят може да бъде успешен, ако следва повелите на конюнктурата. По онова време никой не е чувал за Йовков, но песните на Бобевски са гланцът на официалната идеология. Всъщност, запознатите с литературата от епохата са наясно, че старият писател е събирателен образ, защото еуфорията по време на войните е особено силна в текстовете на Вазов и на Кирил Христов. По важното в епопеята е другото: циникът-патриотар всъщност е „второ аз“ на съвременния Биограф на отминалото време. Бобевски си позволява да напомня на Петканов и нелицеприятни истини: „Вие принадлежите към най-реалистичната литература в света и сигурно имате основанията си. Вярвате в изграждането на нови хора, на новия човек, както казвате… Защо тогава се страхувате?.-.. Да приемем ли, че искрено работите за ония, от които се страхувате?“ „Еталонът на ураджийството“, както са наричали понякога Бобевски, едва ли се различава особено от заслужилия социалистически писател Руйников, който надрасква няколко реда за величието на Ян Хус и тутакси се сеща, че може да го обвинят в прослава на самозапалилия се Ян Палах!

Навлизаме в епохата не през обектива на Строителите, а през полифоничните гледни точки на персонажи, заемащи различни етажи от йерархията. Към всички тях авторът – не Петканов, а дълбоко законспирирания Симеон Янев – подхожда пародийно. Ще трябва да отделим „зърното“ от „плявата“ в демитологизираните образи на военния, за когото миналото е победни щурмове и покруса от жестоките катастрофи. Няма как той да не се отнася с неприязън към чиновника Йовков, тъй като лудичкият Люцкан на писателя гние в окопите, заедно със самия белетрист. В последните му химерични надежди ще се вплете една обречена любов, една „последна радост“. Всеки от героите на романа има своето виждане за миналото и между отделните разкази за трагедиите няма допирни точки. Особено сложен и противоречив е монологът на обявилия независимостта на България монарх, който обаче „мисли за миналото, за да се забавлява“. В реалния живот поданиците му са прости и вмирисани селяни, доморасли политикани, непохватни приспособленци и празни фатмашки глави, а „имперската“ му мечта да влезе триумфално в Цариград струва живота на хиляди Люцкани. Дали затова Бобевски лукаво пита Петканов: „Вие вярвате ли искрено, че някъде някога в нещо съществува справедливостта?“ 93 000 са убити, ранени и безследно изчезнали за един месец в Междусъюзническата война, бруталната действителност на Първата световна война, започнала като водевил и завършила като Черна чума, ни струва един милион мобилизирани, 90 000 убити и 100 000 ранени. А тракийските бежанци никога няма да се върнат по родните си домове. Внимателният читател ясно ще усети пристрастията на „преструващия се на мъртъв“ разказвач, но в отделните монолози – от Йовков и генерал Фичев, през Люцкан и появяващия се за миг съвсем млад Димитър Талев, та до Негово Величество – изникват невидимите на пръв поглед, но силни напрежения между личностите, въображаеми и реални, които „вкупом изграждат картината на времето“. Тя обаче би била абсолютно непълна без проекцията към съвременността, благодарение на която добиваме представа за „целостта, за единството“. Пародийните образи на съвременните Фауст и Мефистофел, както и тяхното обкръжение, над които кръжи усещането за непълноценност и нещастие правят събитията от миналото недовършени. Те са ключ към онова, което очаква и нацията, и нейните летописци, а отвратен от грозотата на заобикалящия го свят, безсмъртният Йовков изпраща надеждите и митологичните си представи в Антимовския хан и се опитва да долови „песента на колелетата“. Той се осланя на дълбоката си вяра, на магическото художествено възкресяване на загиналите във войната.

А Бобевски продължава да дълбае кървави рани в съзнанието на младия Петканов: Говоря ви за наивници по убеждение, които винаги се явяват там, където редът взема превес над хаоса и осъзнатия компромис – над импулсивния морал. Те, именно те най-много носят страдание на света, защото разкървавяват наново зараснали рани, изваждат току-що потулени кирливи ризи и наричат „със собствените им имена нещата, чиито собствени имена сме си внушили, че сме добре забравили вече.“ По-късно ще си дадем сметка, че именно това са „отрепките“, отритнатите от общността на приспособилите се. За тях важи правилото: „Не знам нищо по-противно от това чувство – да осъзнаваш не само вината на целия свят, но заедно с нея и своята собствена.“ Заради всичко това, ръкописът на Петканов, макар и писан от непоклатим идеалист, няма да срещне разбирането на силните на деня в обществото на уж равните. Сблъсъците с лицемерите, с въжеиграчите, с графоманите, според „политкоректните“ ( още в онези години е имало такива, и то с лопата да ги ринеш! ) е „безочие“, „нахална смелост“, изразяващи се в „подозрително и недостойно смесване на несъчетаеми герои и стилове“.

В Европа, като предчувствие за онова, което предстои да се случи, К. от „Процесът“ на Кафка , постепенно ще изгуби духовната си същност из коридорите на насилието, за да се раздели накрая и с главата си. В САЩ Гетсби ще се прости с величието на илюзиите си и ще стане жертва на трагичната „треска за злато“, обезсмъртена във филма на Чаплин. А в България ще оживее сякаш измъкналия се от приказките за Дракула кошмар на Антон Страшимиров полковник Гнойнишки, горд, че хората му са „разстреляли цяло Врачанско“. И тук е единственото ми категорично разминаване с представата за националната история на Симеон Янев. Не мога да го премълча, защото бих заприличал на някое от армията приспособими изчадия, препускащи из страниците на епопеята. Нека не бъда разбиран криво. Моят дядо, на когото съм кръстен, е убит без съд и присъда от шпицкомандите на генерал Русев. Бил е земеделец, офицер, приятел на Николай Петрини, а Николай Христозов в „По следите на безследно изчезналите“ описва съдбата му. Но в „Биография на мъртвия век“ откривам следните твърдения: „за около два месеца са унищожени близо четвърт милион души“, това е около Септемврийския метеж, а от „16 април до 31 юни 1925 са премахнати над 100 000 подривни елемента“. През 1972 год. издателството на Българската комунистическа партия поднася на читателите си албума-възпоменание „Звезди във вековете“. Общо загиналите от 9 юни 1923 до 9 септември 1944 г. анархисти, земеделци, комунисти и безпартийни, според комунистическата историогрфия, са 4 816 души, като комунистите и комсомолците са общо 3842-а, а в това число са включени и репресираните в СССР по време на чистките. Жертвите от Юнското и от Септемврийското въстание са 876, а поразените от така наречения „бял терор“ са 503. Репресиите в СССР са причина за кончината на 73-а българи. За сравнение, само при атентата в църквата „Св.Неделя“ са убити 150 души, а ранените са повече от 300. И още: в последната фаза на Втората световна война България мобилизира повече от 450 000 войници, от които 8337 са убити, 9155 се водят безследно изчезнали, а ранените са 22 958. Само в първите три месеца след септември 1944 г. комунистите избиват повече от 30 000 души. Ето затова виждам пробойна в осмислянето на „мъртвия век“ от Симеон Янев. Гласовете на протагонистите мълчат, само Бобевски промърморва нещо за „вашето собствено скрито аз“, а приведените обяснения на Велислава Дърева за атентата в храма „Света Неделя“ са недостоверни. Пропуснат е и моментът, когато коминтерновските вождове Димитров и Коларов се изнизват от страната ни като плъхове, които панически напускат потъващия кораб, обхванат от абсурден метеж.

Ето така, в „Биография на мъртвия век“ се намеси още един, непоканен глас, моят, при това отхвърлил иронията, напуснала го след като месеци наред сънува кървави кошмари, докато превежда томовете на „Черната книга на комунизма“. И намирам почти пълно съвпадение на собствените си представи за света, в който живеем в продължението на епопеята – „Биографии на отрепки“. За първи път четох 750-те страници през 2013 г. и, за да бъда напълно откровен, тогава не повярвах напълно на защитеното художествено твърдение на големия пътешественик и журналист Ришард Капушчински, наречен справедливо от Симеон Янев „космически наблюдател на земните работи“, че „нежните революции“, които преобърнаха сърцата ни и предизвикаха у едни експлозия от възторзи, а у други хищнически инстинкти, са били „уговорени“. Във продължението на хрониката за „мъртвото време“ вече може да се говори почти съвсем свободно, затова и жлъчната ирония нерядко отстъпва пред избухващия трагизъм. Изглежда на пръв поглед странно, че авторът отделя огромно внимание на Института за начални и основни преподаватели, преименуван на Институт за образователни стратегии, но постепенно осъзнаваме, че приютилите се там професори и доценти – Паунко Паунков, д-р Дунков, Кичеков и компания всъщност са едното колективно лице на „отрепките“. А защо не и микромодел на обществото, разтърсвано от уж положителни, а всъщност – разрушителни промени. Най-важното и същественото обаче е другото лице: срещата на окултиста евреин Елиас Цеви, на философа неокантианец Софрон и на стария ни познат, Биографа Петканов, който вече няма да се докосне до величества и до генерали, но ще мине през школата на поживелия в Белене бивш офицер и могъщ белетрист Йордан Вълчев, на блестящия преводач Стоян Бакърджиев, изселен в Пазарджик… Така се оформя лагера на „лудите“, внуците на Дон Кихот, на Хамлет, на княз Мишкин. „Дали нашата лудост не е в това, че още не сме полудели?“, пита от миналото Херман Брох в знаменития си роман „Сомнамбулите“.

Aufklarung, или с други думи казано, Просвещението, е залегнало дълбоко в нравствения свят на Философа. За да се опитаме да си обясним онова, което се стоварва върху ни като тежко наследство от „мъртвия век“, трябва да се помъчим да си обясним уроците на историята. В началото още промените не са настъпили, а в атмосферата цари „такава огромна вълна от любов към човека, пред която и най-гръмовния патос на историята ще онемее“. Но Петканов търпи крах след крах. Получава вест, че е приет да преподава в престижен западен университет, обаче на границата свалят от влака него и семейството му. Неблагонадежден е, нали си спомняте, подозираха го още, докато пишеше съчинението за писателите, генералите и третите лица… Паметта е силно травмирана: от откровените репресии, през безумията на отиващия си строй – насилственото македонизиране на българите от югозападния край, опитите за интернационализиране на съзнанието на младите, налагането на фанатични догми в обучението и във всекидневния живот, а накрая – и раната в душата на изпратените на „екскурзия“, отнемането на имената… Партията е издигната над семейството и над рода. Но идват промените, за да осъзнаем постепенно, че нови пълчища тъмни сили се опитват да ни превърнат в „глобални човеци без корени“.

Затова са необходими тримата „отрепки“. Неотлъчно до тях е и циникът, приспособленецът Бобевски, за да ги сваля на земята, да им припомня максимата на Киркегор, че „само онзи, който се опитва да постигне абсурдното, може да реши невъзможното“. Симеон Янев вече не е просто ироничен летописец, той трескаво търси, заедно с нас, внимателните читатели някакъв изход. Биографът Петканов лети сред многохилядните бдения на хората, жадуващи промяна. Мисли си, че „не е възможно Господ от небесния свод да не е видял тия свещици“. И същевременно предусеща, че „народът, с който живее, и народът, чиято история чете, сякаш са два различни народа“. Отново в ушите ни звучи многославието: истините на Йордан Вълчев и на Стоян Бакарджиев, истините на Окултиста, на Философа и на Биографа, истините на академичните гарги, готови да следват сляпо конюнктурата. „Разбудени ликуват сетивата ни!“, викат едните, а другите усещат накъде духа вятъра. Първото бурно десетилетие на прехода е чудовищно: криминалната му природа уж е полускрита, а всъщност избухва в куфарчетата с банкноти, във финансовите пирамиди, в мафиотските престрелки, обезсмъртени в романите на Александър Томов и на Христо Калчев. Постепенно мръсните истини излизат на повърхността и младите, изгубили илюзиите си, потеглят към чужбина. Бързат натам и най-кадърните специалисти: лекари, техничари, компютърджии… Хора като Петканов трябва да потърсят убежище в „клиника за гранични състояния“, защото някогашния научен институт е открил „департамент за гувернантки“. Правителствата търсят удобни за тях формули за грабителска приватизация, опитват се да убедят народа, че всичко колективно е комунистическо – и като в шапка на зъл фокусник изчезват заводи, кооперативи, авиация, армията става за посмешище! И същевременно мислещите индивиди осъзнават уроците на татко Фройд: не съществува мъртво минало, а всичко погребано може застрашително да се появи отново и да бъде изстрадано повторно. Или както е рекъл Фокнър: „Миналото не е мъртво. То даже не е минало.“ Обикновено прекъсваме цитата дотук, а той продължава: „Аз съм уверен, че човек не трябва просто да търпи – той трябва да побеждава.“

И Биографът се опитва да излезе от мрачните стени на безкрайния лабиринт, из който го дебнат гладни на плът и за души минотаври. Той открива красавицата Енту, чието име означава „годеница на Бога“. Другото й прозвище е Дару – Завръщащата се. Тя знае повече от тримата „отрепки“, разкрива на писателя, че „човек е горно и долно ведно и е щастлив само когато се чувства така“. Сякаш дочувам мъдрия глас на Емилиян Станев и Енту е „второто аз“ на неговата „търновска царица“. Карл Густав Юнг нашепва на Петканов: „Ако тя е вашата анима, вие сте обсебен, а ако е femme inspiratrice – сте влюбен.“ „Енту беше жената, която ви чакаше две хиляди години“, ще му разкрие с горест в гласа Окултистът. Изглежда единствената надежда за душата в един „мъртъв век“ е любовта, но и тя се оказва илюзорна. Енту или Дару, както предпочитате, ще бъда жестоко убита от терористи в Ирак И на нашите герои не остава нищо друго, освен да се опитат да си спретнат Академия, в която да потърсят решение на фундаменталния въпрос на философията – предназначението на човека.

Така „биографията на мъртвия век“ се измъква от чисто националните одежди, за да ни отведе във трудно постижимия „въображаем свят, където не допускат всички“. Въображаемият свят, mundis imaginalis, всъщност е още неоткрития mundis rationalis. Рационалният свят, Кантовото Просвещение, е мечтата на Софрон Философа, но и той осъзнава, че не е задължително да познаваме Юнг и Кант, „за да знаем, че човешката душа не се отваря с един ключ, та бил той изпипан от ръката на Юнг или на Кант“. На твореца, на свободния човек му трябва Славейковия „сън за щастие“, който не е нищо друго освен „свобода от догмата на рациото“. И тук достигам до едно от най-важните открития на самия Симеон Янев, изречено посредством мятащите се сред капаните на безвремието герои: „За да има смисъл този свят, човекът трябва да има избор в едно знание отвъд знанието.“ Посредством тази максима, ни става напълно ясна връзката с първия том на епопеята и с ролята на Йовков в нея. Той, скромния чиновник в посолството ни в Букурещ, който често сънува кървави потоци, успява да намери хармонията между разума и душата в себе си, да се превърне в Жътваря, за да е близо до Създателя – Бог или до еволюиралия вселенски разум, както предпочитате!

Гениите във всички времена усвояват виртуозно изкуството да се превърнат в аутсайдери, да бъдат отрепки – „поради липса на търпение и желание да живеят в мир и в сговор с идиоти“. Достигналия до подобни откровения творец губи иронията си и почти унесено слуша лекциите на евреина Цеви, който разказва за преображенията на окултиста Парацелз, срещнал се с просветителя Еразъм – той, Парацелз, както и Нютон, както и Хамлет и останалите „отрепки“ са „мъченици на кауза, която никого не мъчи“ – това е тяхната орисия. Хора като тях размишляват над уроците на „психографията“ и откриват могъществото на родовата памет. Затова, без капка ирония, нареждам учения и белетриста Симеон Янев сред „отрепките“. Изкушавам се да мисля, че може би сред тях ще се намери местенце и за моя милост.

Само че „идиотите“ също не бездействат. „Последната причина за изчезването на народите е идиотизмът на прагматичните мислители или интелектуалци, които и когато изчезват, винаги си остават прагматици.“ Виждаме ги, стройните редици на „политкоректните“, жадни безмилостно да кастрират родовата памет и да разрушават митовете: Сталин, опитващ се да се намести на трона на Бог, или натрапниците на свръхновите технологии – „най-голямата победа на самотата в човешкостта“. Ето че Симеон Янев ни удря силен шамар с отрезвителните думи на Фридрих Ницше: „Който разрушава илюзията у себе си и у другите, него природата наказва като най-жесток тиранин.“ Това е нашата трагедия, проявявана болезнено през целия „мъртъв век“: десетилетия разрушаваме завоювани илюзии и налагаме други, после изтриваме и тях, а травматичните ни страдания стават все по-безутешни. Нищо успокояващо няма и в разсъжденията на Тройката за „балканския човек“, представен като „експериментално същество“: „принадлежи на християнството, но е преживял исляма, белгийската и нечия друга конституция, както и социалистическа или близка ней революция“. Приведени са какви ли не аргументи, за да се стигне до някаква реална представа за предназначението на човека. От родения преди триста години мистик Сабатей, прадядо на Цеви, който твърди, че е месия, до Хелмут Плеснер, един от основателите на философската антропология, представящ я като „базисната струна на човешкото битие“.

Нищо обаче не може да обори жестоката истина, че „няма невинни, когато изчезва един народ и когато умира една култура“. Глобалистите, които са използвали национализмите, за да дойдат на власт, сега се опитват да ги задушат. Те не понасят и космополитизма, защото интелигентният гражданин на света уважава и цени различията. Необходими са им униформеност, сивота и политкоректност. Дори Снежанка не може да иде при милите седем джуджета, тъй като ще разгневи общността на „малките хора“. „Властелинът на пръстените“ трябва да напълни Средното царство с безполови или с многополови същества, но категорично да се възпротиви на нормалното размножаване. В тази задушаваща атмосфера Философът не издържа и внезапно умира. Окултистът признава на Биографа Петканов, че магията и окултните атрибути са само остарял инвентар и започва да го подготвя за надвременните истини, които обясняват и трагедиите, и тайните на историята, и искрата на творчеството. „Човешкото невежество произлиза не толкова от нашето незнание, колкото от бягството ни пред Смъртта“, казва той и допълва: „Смирението е прозрение.“ Но за какво смирение всъщност става дума? Не, не за свеждане на глави пред лотофагите. Призванието ни на отрепки е „да се вика, да се крещи… както при Холокоста“. Защото „човекът е прозорецът на Бога към необята, който е създаден за него.“ Цербери като Ричард Докинс, Стивън Гулд и цялата глутница неодарвинисти със зъби и с нокти се борят да ни отнемат и последната надежда. За тях няма нищо по-опасно от максимата, че „само онзи, който се опитва да постигне абсурдното, може да реши невъзможното.“ В редиците на враговете на креационистите и на „отрепките“ се нарежда и паноптикумът от професори и доценти в яловия Институт за образователни стратегии.

Симеон Янев е безмилостен. За неговите несъвършени, но изпълнени с мечтания и с човещина „отрепки“ няма място във вледеняващия се и същевременно изпепеляващ хуманността свят. След Философа идва редът и на Окултиста. Елиас Леви ще си отиде на 24 април, в деня на Чернобил. Ядрената отрова още не се е разпръснала, а над света надвисва катастрофата от вируса „Чернобил“ – той мори компютрите, но унищожава и хората. Така още през 2013 г. „Биография на мъртвия век“ отива към трагичния си финал с мрачно пророчество, което съвсем скоро ще се сбъдне. Старецът се сбогува с приятеля си: „Пишете за шепата достойни хора със съвест и талант, които са изгубили битката, защото не са приели правилата.“ Петканов ще се огледа и ще осъзнае, че също няма място сред глутницата на лотофагите. Но другото му аз, творецът, който успява да свърже в едно епично и хармонично цяло надеждите и трагедиите на епохата, професор Симеон Янев ще остане. Той, циникът Бобевски и хуманистът Петканов в продължение на няколко десетилетия са съграждали роман, „който трябваше да отрече разрушението, отдавайки всекиму заслуженото и въазхвалявайки единственото нещо, което сред човешкия свят продължаваше да го удивлява – любовта“. Петканов ще прескочи перилото на балкона, за да последва Дъщерята на Бога или Завръщащата се в нейната вълшебна страна Синеер, другото име на Шамбала. След незабравимото пътуване през времена, пространства и разсъждения за предназначението на човека, в което особено се откроява тревогата за съдбата на нашата непрекъснато терзана, но непокорена земя, остава и внушението на преведената от Стоян Бакърджиев балада от Юлиуш Словацки „Моето завещание“:

Този, който е жив, нека днес не унива,

като факел да буди в народа тревога!

Ако трябва, на смърт и на смърт да отива

като камък в окопа, запратен от Бога.

Естествено, останаха неизказани грамада от проблеми, представени високохудожествено в тази достойно представяща пред света съвременната ни литература епопея, която бих сравнил с дълбочината на „Вълшебната планина“ от Томас Ман. Ето че е възможно „отрепки“, които се разминават в някои от политическите си представи, да поемат по следите на абсолюта, за да се опитат да решат невъзможното. Несъмнено накрая ще се озоват в отвъдното, в страната Синеер, но това няма да ги изплаши, защото ще затворят очи с мисъл за „единственото нещо, което сред абсурдния човешки свят продължава да ги удивява и възхищава“ – Любовта.