КЛЮЧАРЯТ НА ЗАЛИВА

Неговото море не e единственото, но е безгранично и опира в душевните му заливи. Всяко живо вълнение прелива в бунтовни платна, издува ги и ги превръща в цветни пиратски фрегати, които непрекъснато отвличат Светилото на света и недопускат Луната
да се спусне над сребърното си отражение. Но вместо във вечен мрак, това море се къпе във вечната светлина. То не може да се види с просто око, ако ти липсва зрението на третото. Приливите
и отливите му изобразяват шепота на рибите и немотата на мъртвите рибари.

От кипящата пяна на вълните му излизат светещи същества, оживяват пеещите пясъци, глухите скали ръмжат. В поднебесното му обиталище намират пристан акапелни поети и пищни поетеси, плачещи пияници, ашлаци и гамени, случайни гости, гостуващи
на Господ, разярени разрушители на реда, близнаци на съвършенството и събратя на несъвършените, всички са алчно влюбени в душата на това невидимо море, което не става
за къпане. Нищо, че в него се изливат топли минерални извори, отвесни небесните реки и развихрени подземни течения. За някои яснозрящи това е духохранилище, обитавано от незрящ художник, довел свещената си слепота до девето сетиво. За други просторите на прорицанията му достигат до плача на майката планета, убивана от безмозъчните ѝ синове. За трети тайната
на Ключаря на залива е обречена от заобикалящото го мнозинство, от мнозинството на звероподобните. За тях не съществуват невидимите същности. Не вярват в нищо, което
не могат да пипнат. Смятат, че морето с копринени очи не е истинско. Нито, че е вечно и бездънно. А това солено безбрежие
е откровение  на Божието възхищение. И е особен олтар в храма та мистериите –  безлунния му портал не е заключен, ако знаеш къде е ключето към твоето Аз, в него се влиза само с неомърсени намерения и простосмъртни помисли.

Инак бреговете му са достъпни за всеки, за всеки, който иска да бъде крайбрежен. Достатъчно е да се самовгледаш с далекогледа в собствените висини и дълбини. И там да постоиш смирен и насъщен. И повече никога няма да питаи: какво иска да ни каже то? Отговорът е: нищо. Защото извисението не е говорител на Нищото. А е инструмент на пеещото мълчание, достигнало до изразителната неизказаност. Защото е отвъд празничното пустословие, отвъд простосмъртните послания. И няма нужда от словесен посредник. Предпчита да диша чрез свободата на общението… То е духовната спойка между зеленото камъче и червената глина, между белия пясък и синята вода, между вертикалните небеса и плоската земя. В него плуват мълчаливите молитви на потопените светилища. Там горят разноцветните фенери на светогласието.

Денем дишат спящите сънища, преди да тръгнат на работа. Тук гнезди птицата на светлината, тази пролука в простотата. Тук ликуват различните светове – керемидено, небесно, свидно сиво, божествено бяло. Картините на това море нямат морски фабули. Те са безименни. Понякога носят номера, за ориентация на бъдещите удавници, чиито компаси са избухнали от светлина, но не са загубили праведната посока. …Когато достигна до нас  вестта, че Ключарят си е заминал завинаги и е отнесъл залива със себе си, и любимото му море е потънало в небето, звероподобните тръгнаха да изгарят самотните му видения… Но малцина повярваха в гибелта на съновидните му изображения.

Повечето се превърнаха в неземни птици, които и досега яснооките хора виждат как летят към хартиените ни хоризонти, как прелитат над мъртвите дворянски гнезда, където беззвучно цвили Червеният архангел на бъдещето. Архангелът възвестява на всички, че това не е краят, че няма край, че полетът продължава
и никога няма да спре, че от безкрая се задава мнозинството
на утрешните души, на приливните деца, на следващите пазачи
на залива…И предводител им е белият гълъб със сини очи.