Кирил КАДИЙСКИ, ОЩЕ СЕДЕМ НОВИ СОНЕТА
ОСВИЕНЦИМ – XXI
Какви лица – горчиви плодове – зад мрежата
на райската градина, изоставена и от самия подъл Бог.
Изскача слънцето сред пушеци – уста на пещ все по-дълбока.
И ти! Нима на тоя свят дошъл си, за да мреш…
Или решил е Господ с Дявола да мери сили
и да направи от земята още по-злощастен ад?
О, да! Отдавна ние вече сме я омърсили,
зелени ангели се реят – пратениците на Сатаната!
Къде са войните, достойни днес за Илиада,
не сме дори пред избор: рая или ада,
животът ужасен пищи като заклещен плъх.
И ти, човеко, как със свойта одисея днес да бъдеш Омир;
ръка протегнал, чакаш примирен да ти допишат номера:
1606194720… и затаяваш – може би последен! – дъх…
УРОБОРОС – 1
Пронизващ леден дъжд. И стъклените таралежи
на уличните лампи нижат се един след друг…
Но кой, в подметките си жвакащи вглъбен, да забележи
къде отиват те, побегнали от всичко тук!
Светкавица се сгърчва – кой ли пак заби
страхлива челюст в нейната опашка змийска;
и ужас ме обзема – може би за показ ми се иска
и аз опашката си да захапя с кървави зъби.
И тръпна: ти, когото никой не успя по пътя стръмен
да те възпре – разбираш, че в човешката ни орис
не са случайни болки и беди. И вой. И кучи лай.
Все пак утеха е: като не можеш с трънен
венец – поне с безсмъртен уроборос
челото на живота си обречен увенчай!
УРОБОРОС – 2
Не сме ли с теб, не сме ли двете змии,
захапали опашките си… Два
безкрая, две обречени начала – да са все сами и
срещу съдбата възроптали… Същества
за друго място и за друго време!
Не сме ли с теб луната и слънцето – един до друг,
един до друг: вратът им в общ ярем е,
но заедно не ги е виждал никой тук.
Това, което в тоя свят за теб е краят,
за мен ще е начало, може би,
и моят край за теб ще е начало…
Жестоки сили с нас надменно си играят.
Но най-жестоко е да пееш с разкървАвени зъби,
когато всичко в бездната край теб се е смълчало.
АПОКАЛИПТИЧНО – I
Вън – кучи студ. Аз в тесния креват
се мятам… вече колко скъпи липси са
невъзвратими! Раят сред апокалипсиса
по-страшен е дори от Дантевия ад.
Ти с белия, аз с черния овен,
ти там – на звездната, аз тук – на долната, на овъглената
земя… О, не, не искам нищо друго аз, освен
за мен – единствено за мен! – да зейне с рик Геената.
Където и да си, ела – при мен ела,
нима ще чакам аз да ме завива зъзнещата старост;
не, по-добре е прах сред вятъра – просторен дом
за отлетелите… Ела, и нашите две жилави тела
сам Бог ли, Дяволът ли да ги трие с ярост,
да лумне огън – за поредния Содом!
АПОКАЛИПТИЧНО – II
Зърното в мравката
се скрива.
Борис Христов
Не! Мравката в зърното днес се крие… И земята пак премазва
и тоя, който я търкаля – мравешки Сизиф! – и всеки, дръзнал пръст
да сложи в раната… А макът – вечната кървяща язва
на красотата! Кой ще излекува, ще спаси от тлен самата
нетленна същност? И глад, и жажда се насищат лесно: с буца пръст
в устата! И зеленият език, езикът сочен на тревата
единствен казва истината. Кой не знае, че тия ниви изкласили,
откоси избуяли никнат само от едно:
от зъбите човешки, ръфали оскъдния живот със сетни сили.
Злощастен Валтасаров пир по обед, но
и нощ се спуска… Иде зима… В царството на нищетата
всевластна е смъртта. И никого не ще остави без закрила –
ни мравката преяла, ни щуреца, рухнал изтощен.
Нещата винаги си идват по местата – без нещата!
И както мравката в зърното (другаде къде ли би се скрила!)
и ти в земята ще замръкнеш някой ден.
АПОКАЛИПТИЧНО – III
Сънуваш: все по-често лудости, кошмари, ужаси
се сбъдват; а сънят щастлив – следи по пясъка – към теб върви
и приливът на утрото за кой ли път го трие. Храбър уж, а си
по-плах и от дете, прохождащо по гвоздеи от кървави треви.
И питаш се: защо, надвило мрака, утрото окървавено
не властва и в двубоя лют между добро и зло?
Не си целунал пак принцесата, убола се с вретено,
и, плувнал в пот, се будиш: Слава богу, само сън било…
О, не! Прибързано е всичко: и гневът злорад,
и радостта най-вече! Изгревът все още е феерия небесна,
но залезът за кой ли път със земни пламъци не блесна!…
И пак – Йоан Кръстител – слагаш на поднос от каменно възглаве
глава и оживял в съня – в живота, на смъртта блажена брат –
пак шепнеш: Слава богу, слава богу, то било наяве.
И някой ден ще дръзнеш да не се завърнеш вече в тоя свят.
ЛОРЕЛАЙ – XXI
Циганско лято. Облаци ли из къра, в небето ли рунни стада…
Слънцето е вече в храстите и уплашено джавка
като изгубила се от стопанина кляфка.
А и Господ се лута, повлякъл повода – реактивна следа.
Ужасна възраст. Хем си като обран евреин,
хем в небрано лозе. А наоколо лозя, лозя.
Любовта – Лорелай – отдавна вече е в Рейн.
И само псента ѝ като здрача наоколо пак се разля.
А аз съм все още оперен (оперетен?); ни моят романс
допят е, нито дописан е житейският ми роман с
продължения… Последната страница не е прелистена.
И се чудя какво съм – подмамен или подменен!
И нощем ако чуете, че нещо се мята и стене под мен,
да знаете – това не е голата истина!
