Ден Първи

            Сега си представи как в съня си чуваш шум от тропане по врата. Отваряш очи и поглеждаш часовника. Часът е 6:30. Още е тъмно. Сънен, ставаш по пижама. Жена ти се размърдва, но продължава да спи. Отваряш вратата на апартамента и не можеш да повярваш. Трима въоръжени полицаи с бронежилетки. Този най-отпред, едър мъж с оредяла коса се представя за капитан Стоянов и изстрелва в лицето ти: „Ако до пет минути не беше отворил щяхме да разбием вратата”. „Странен човек” – си мислиш – „защо и как би разбил вратата?” Казва ти че имат прокурорска заповед да те арестуват и ти показва някакъв лист, който бързо прибира в джоба си. Казваш си „да бъде волята ти Господи”, въпреки че си полагал Хипократова клетва и рядко си влизал в църква. Докато се обличаш жена ти сънена и разтреперена нещо говори с тях. Нещо от сорта „Нямате никакво право. Не може за публикация във вестник да арестувате човек”. Не ти слагат белезници, само те съпровождат до някаква модерна джипка и сядаш отзад между другите двама. Пристигате в полицейския участък и по стълбите се качвате на втория етаж. Там зад висок плот са застанали мъж и жена в униформи. Мъжът излиза и с равен глас иска да извадиш всичко от джобовете, и да свалиш колана си и връзките на обувките. Толкова си онемял, само някаква предателска мисъл ти минава: „Сигурно да не се самоубия”. Познал изумлението ти надзирателят само поучително казва: „Задължителна процедура”. После русата полицайка те повежда по коридора. Минаваш покрай пет килии и тя отваря вратата на последната след която е общата тоалетна. Влизаш вътре в някакъв сумрак ивиждаш двама души върху общ нар, легнали обърнати към стените. Лягаш по средата между двамата. Вратата хлопва и светлина се процежда само от прозорчето над горната част на вратата. Двамата се обръщат да те видят, но нищо не казват. И така в пълна тишина настъпва нощта. Опитваш се да заспиш върху твърдия хар, но цялата нощ ти минава в полусън.

                                                            Ден Втори

          Събужда те светлината от прозорчето. Не знаеш колко е часът и се оглеждаш за двамата съкилийници. С изненада откриваш, че човекът отдясно на теб е африканец. Поглежда те, но мълчи. Казваш му „Здравей, как се казваш?”

• Джонатан.

• А, от къде си?

• Аз от Либерия.

Е това минава даже изненадата ти. Както казва един твой приятел „да ти падне дъвката”. Казваш му твойто име и го питаш да разкаже за Либерия.

Замисля се и с прегракнал глас и трудно разбираем българо-английски започва:

• Наша страна от освободен американски роби. Мои грандпарентс идва от Америка. Всички говори английски. Американски президент Монро освобождава роби, затова наша столица Монровия.

• А, как живеят хората в Либерия?

• Преди много трудно. Имаше много милитари тейковерс.

• Преврати, нали?

• Да, последен Чарлз Тейлър.

• А, как попадна в България?

• Кога наша сега президент Елен Сърлийф получи Нобел прайз аз отива с нея в Норуей. Остава там и живя пет години и още някои наши. Много хубав страна. Работи прави хлеб във фабрика, бейкър. После идва в България с мой приятел, учи български и пак работи бейкър.

• А, за какво те арестуваха?

• Аз идва от работа и в подлез вижда количка с бебе и никой до количка. Гледа бебе и започва играе с него. Изведнъж стара жена тича и вика „Помощ, помощ, краде детето!” Дошла полиция и ме арестува. Аз кришчън, нищо лошо не прави на дете. Това е.

         Сигурно към обяд (в сумрачната килия разбираш само кога е ден и кога нощ), в долната част на вратата квадратна вратичка се отваря и през нея надзирателят вкарва една купа с рядък боб и един самун хляб. Разчупваш хляба и от кората правиш нещо като лъжици за тримата и един след друг всеки гребе безвкусната течност.

           После отново лежиш в пълно мълчание. Всеки се затворил в мислите си. Минава ти издайническата мисъл: „пази Боже сит да изяде обяда ти, а гладен да го остави”.

          Неусетно задрямваш и сънуваш че си куче и пазиш някаква градина. Идва огромен мъж и започва да я тъпче. Лаеш и от вика си се събуждаш.

Вече е тъмно.

                                                            Ден Трети

            Цяла сутрин Джонатан нещо мърмори на английски, а другият трети ден дума не е казал. Чуват се стъпки и вратата със скърцане се отваря. На светлината се вижда силуета на полицай.

• Айде Асане ставай – говори на мълчаливеца. – Ще те водим в съда. Бабата дето си я бил и ограбил те съди.

Оставате двамата с Джонатан. Не минава и час вратата пак се отваря и същия полицай с подигравка в гласа казва:

• Айде журналиста, свободен си.

• А, Джонатан? – питаш

• Засега остава.

Взимате си сбогом с Джонатан, „Гуд лък”, той само ти махва с ръка.

В коридора полицаят върви след теб и ти казва:

• Някакъв твой роднина, известен поет, отишъл при началството и той издал прокурорска заповед да те пуснем.

Взимаш си вещите и докато слизаш по стълбите си спомняш стихотворението на твоя роднина, писано в затвора, от което винаги те побиват тръпки:

„Искаш ли да си безгрешен?
Взимаш шепа гипс
Пълниш си устата
Чакаш да се втвърди
В ушите слагаш восък
Върху очите – лейкопласт
Носа защипваш с менгеме

            Сърцето?!
Сърцето атрофирало
изхвърляш на боклука

            На черепа –
прецизен кюретаж…”

Севделин Панев