+++
Любима моя, яростна река, задъхана, безкрайна автострада. Как тръпнат твойте сгради по брега, обвеяни с бензинова прохлада. Като неотразим, стоманен нож града разсичаш с твоите неони и плуват в твоята безсънна нощ огромните ти тежки камиони. Шумът от твойте сребърни вълни наоколо пространството оглася, от твойто дъно леките коли като внезапни мълнии пробляскват. А ти течеш, разкъсала нощта и едновременно под мен оставаш, и с тътен всички столици в света с душата ми съединяваш.

 

+++
Отново есенна мъгла обгръща пътеката, посипана с чакъл, а ти вървиш край мъничките къщи и свети скръбно уличният стълб. И всичко ти изглежда непознато, стените, будката, площадът тих – невидима промъква се луната, като в самотен пушкиновски стих. Ти нямаш спомени. Вървиш отвъден, вървиш, когато вече всичко спи, с това, което сигурно ще бъдеш след месеци, години може би. Душата ти от радост е обзета. Ах, ти не подозираш, че вървиш… Вървиш с предчувствието, за което след месеци и след години ще скърбиш.

+++
Пътеката край въжената фабрика отново е обгърната от здрач и пак децата с анцузи си правят врати на нея и играят мач. А аз край тях понякога минавам, слязъл от веселия автобус и топката отбита им подавам, но се усещам непознат и чужд. А тъй желая със замах да хвърля от себе си проклетия кожух и бузите ми хладни да опърли отново витошкият вятър сух. А тъй ми се дощява да потичам с децата, както някога – крило, да вдигна топката и да извикам забравил себе си и всичко: – Гол! Но отминавам бавно по пътеката, усетил с недоверие и хлад, че ставам неусетно и полека самотен чужденец сред моя свят.
+++
Снегът пронизва тръпнещия мрак. На улицата силует изниква и докато очите ми привикнат, снегът следите му засипва пак. В такава нощ опипвам свойта плът и с часове си мисля за съдбата. Не за това, че съществува смърт, а заради студа и самотата. И се заглеждам в тръпнещия мрак. Отново силуетът се завръща. На фокус вземат го очите пак, примамват го към стихналата къща. Израства той, внезапен и голям и с тежките си стъпки ме подсеща, че най-самотният остава сам едва когато вече не усеща.

+++
Сега аз знам. Спокоен, неизпратен от тази малка къща ще си тръгна. В предверието ще нахлуе вятър, душата ми с усмивка ще изтръгне. Ще се превърнат тънките завеси в глухарчета и в музика красива, както на онзи филм от мойто детство с класическото име “Каста дива”. И в стаята ми ще настъпи есен. Картините ще вехнат неусетно със здрача и с годините. Унесени столовете от спомени ще светят. До онзи миг. Не виждате го вие, когато къщата ще се разтребва и някое момче ще ги открие, и отнесе завинаги със себе си.

+++
И някой ден ще се завърна – малък, щастлив, по детски мил и непохватен в софийските покрайнини, в квартала, от който тръгнах с утринния вятър по своя дълъг път. Ще се завърна в оная къща с пейката на двора, с тополите, със спомените в мрака, дори да знам, че вече няма хора, дори и никой в къщи да не чака, ще се завърна, пак ще се завърна и ще почукам плахо на вратата. С ръцете си безумно ще обгърна стените, вещите и тишината, и в тях присъствието ще целувам на майка ми. Ще бъда много малък, по-лек от въздуха. И ще дочувам как ехото повтаря: малък, малък… В миг ще забравя страшната умора и своя образ в хиляди предмети, в жени, в приятели, в различни хора. Ще бъда малък. Всичко в мен ще свети със светлина най-чиста, най-човечна, за да не може никой да ме съди и мойта смърт завинаги ще бъде измислена, нелепа и далечна. Ще се завърна. Пак ще бъде пролет. И ще звънят из стаята стъклата с познатото предчувствие за полет, но в други, в гласовете на децата. Тъй малък и щастлив – ще се събуя, ще се препъна и ще падна в здрача. Безсмислено ще бъде да заплача. Най-близките ми няма да ме чуят. И ще се люшне мъничката стая. Тогава ще се слее мойто тяло завинаги със своето начало и аз усмихнат ще избегна края.