Тези работи на поета са от последната му
изложба „Парковете на Марс“.
Текстовете са в чест на юбилейния му каталог, 2021,
(без „Парковете“, които ще се появат
в отделно издание.)
Румен Леонидов
МОРЕТО
Названието би трябвало да не е „Морето“, а в множествено число – „Моретата“ на един съзерцател. Този съзерцател се казва Иван Шишков, който измерва солените водоеми през необичайния си поглед на живописец.
Какво му е необичайното? Всичко. На първо място моретата му са толкова разноцветни, колкото видове цветове има в палитрата, без да броим нюансите.
Това, че небето прелива във всяко море, както и обратно, е очаквано, но когато различно оцветената суша – земя, пръст, ниви, поляни, горички и загатнати лесове преливат в небето, прекрачвайки тънката морска линия, това вече не е само игра на калейдоскопични перли. Това е безмълвната среща на световете. Откакто свят светува. И кълбото се върти около себе си.
Проблемът в разгадаването на тези художествени внушения е тяхната абсолютна индиректност. Седиш, зяпаш, окото ти пламне, душата ти трепне, и отминеш. Върнеш се, пак позяпаш, пак като циганин на шарено се радваш, но не знаеш защо. Няма болка, няма мрак, добре. Но от какво ти става благо на душата, от какво? Зрителната хармония не те задължава да мислиш, да се замисляш. Тя идва да те отвее като прецъфтяло глухарче и да те разпръсне като цветен прашец над живота и над смъртта. Това небивало изобилие хем на сдържана радост, хем на смълчана самотност е изражение на неизразимото поведение на Шишо.
Показаните неща, колкото природни, толкова и материални витражи на духа са съзнателно наситени с едри и по-дребни силни цветни петна. Обаче зад първичната колоритна експресивност между рамките стои на един крак замислената чапла на слънчевото съзерцание, тишината на тъгата и нямото възхищение от белия свят.
В крайна сметка това е типична за Шишо експозиция – от замислени пейзажи, сини дървета и жълто небе. В тази приказна приказка има място и за всеки от нас. Стига да опознаем езика на този сказ.
ХОРИЗОНТИ
Хоризонтите при Шишо са гърбави, хълмисти, по-скоро назъбени, отхапани. Но са дълбоки, без да декларират това. Бих казал, че са били отвесни, но сетне начупени на диагонали, че те не са героите в картините му, които стоят на първи план. На аванс сцената му е вече очовечената природа. Дърветата сазелено небесно стадо, къщурките са килнати над земята като светци от православните икони, някъде се мяркат подобия на женски силуети, всъщност само намек за родилките на красотите. Черното е рядка птица, по-скоро тъмно, мрачно синя, погледната отблизо, инак отдалеко гарваново антрацитно петно, с дъх на петролно зелено.
Посивелите ни души избликват във възторг при вида на ослепителното златисто, моравата морава, изведена в загадъчно лилаво, и светлина, светлина, светлина… Тази магия е неописуема с думи, а само с метафори. Или с новоизмислени словца като Светловъртеж и Цветопад. Те думат, сборуват, казват, говорят и събират повече значения в себе си, защото зрителят получава световъртеж от цветовете, които са нахвърляни в изящно изобилие.
Всяка творба е отражение на душата на Шишо – светла, разноцветна, спокойна, красива. Всяка картина е дълбок прозорец за обратно виждане – истинска загадка е откъде се появяват тези гледки, възможно ли е да не съществуват в природното пространство, а само в надсъзнанието на маестрото?
Инак самотата на хоризонтите е очевадна, те са отвъд погледа ни на наблюдатели и само въображението ни се надява, че все още съществуват. Защото в близък план плуват на едно място силуетите на обезлюдени клекнали къшли, забравени от Бога църквици, клюмнали подобия на стобори, живот замръкнал и премълчан, на доизживяване, но напомнящ за спокойствието, което ни е нужно. Защото около застиналото битие бликат петната на земята, ту зелена, ту керемидена, ту „размесена с подробности на значимото около нас“.
Когато Шишо подреди първата си изложба и видяхме какво е направил, всинца се удивихме. Следващите потвърдиха, че се е появил изключително интересен майстор на колорита… Рядкост са онези рисувачи, които разгръщат фронта на собствената си художественост, но той го направи. И продължава да прави. Отдавна намери себе си, откри оригинала. Вече го виждаме още по-извисен и магичен. Още по-интересен. Развиващ се в перспектива. Вече очовечава и себе си през природата. Прозор четата към Шишовия свят през деня греят, а нощем сияят с особена светлост.
Все по-самотни ставаме в света и светът става все по-самотен.
Но духовният мир на Иван Шишков ни събира в общ дух, в общност, която ни връща към радостта от живия живот.
„САНТОРИНИ“
Сините видения на Иван Шишков оцветиха разноезичната арт на България. Тези вълшебности имат своя родина, наречена Санторини. Най-слънчевият пловдивски маестро Шишо откри изложба с най-новите си самооткрития. Той отдавна изнесе изкуството си извън пределите на страната ни, но непрекъснато мести и тялото си, мозъчната си кора и зрящите си зеници из пространства, различни от нашенските. И без да иска, престъпва в други времена, бъдещи и бивши, прекрачва границите на националната ни самота и лимеса на невидимите ни различия.
И ги приема като свои способности, свои рожби, свои свидни животи.
При цялата внезапност на тези визии усещаме непреходността – застинала в миг на великолепие, мълчание, на светлопис. И шепот на магичните енергии, трептения, видения, внушения, народени от Шишо, този странен древен трак.
Преди години най-неочаквано художникът Иван Шишков – Шишо премина тихо и много мълчаливо от прекрасната проза на плаката към празничната поезия на живописта. И го стори не като поет на събрани във времето скърби, а като поет на светлите състояния. Но той не е събирач на цветове, защото те сами кацат върху върха на четките му. Картините му предизвикват възхита, неосъзнато блаженство, пречистващи и причестяващи и на първи, и на втори план, носят осезаема Божията въздишка и лекотата на ангелското крило…
И през годините ангелът му вдъхновител се превърна и в ангел пътеводител. И го отведе в Санторини.
Шишо извежда нежно всичките си докосвания до призрачната душа на Санторини. Маестрото уж е обърнал гръб на колоритната си съкровищница и извисената си декоративност, но остава верен на приливите си на сетивност, на вълнуващата ни светлина, на сенките и светлосенките, на слънцата, които не виждаме, но чиито лъчи ни пронизват очите… Достатъчно е да замижиш седем минути пред всяка от тези картини, портали към необятността, за да прелетиш за миг седем хиляди години назад… И да видиш седем секунди от седемте си живота, ако си стара душа, разбира се…
Санторини отваря нова директория на Шишовите цветоотделки, синята му душа взима връх над българското трицветие, в което синьото е зелено, слънцето е бяло, а червеното е омръзнало розово.
Шишо, без да иска или може би нарочно, престъпва в други времена, бъдещи и бивши, прекрачва границата на националната ни самота, опитва се да стопи невидимите различия, за да осъзнаем собствената си неповторимост.
Вълшебно е да познаваш, да общуваш и да обичаш художник с такъв дух!
ШЕФШАУЕН, СИНИЯТ ГРАД НА МАРОКО
„Червеното пони“ отново посиня. В култовата галерия нахълта Синият град-шедьовър Шефшауен с пясъчните въздишки на ветровете от Мароко. Това е поредният цикъл на Иван Шишков – Шишо, демонстриращ вродения му изящен усет за съчетание на несъвместими цветове, топли и студени, живеещи в пеещите му пейзажи.
Има творци, които цял живот са затворени в своята, в родната природа. И възпроизвеждат себе си. Други като Шишо – живеят в няколко природи, те са с отворени сетива, търсят разликите, търсят риска, издирват себе си, пущат на воля душата си да броди в неизвестността, в незнайните гравитационни полета. Където ги очаква изненадата – възможността да се впишат изцяло в чуждото като в свое. И да преизразят екзотичното през вродената си природи.
Така му е тръгнало на Иван Шишков още от преди време, когато неочаквано разтърка очи и прогледна през слепоочията новите си вдъхновения. И видя, че времето не чака никого. Оттогава Шишо броди по света и светът броди у него и се случват състояния и картини, които се разлитат по различни кътчета на планетата.
Това са живите и мъртви природи, родени и живели преди нас и които ще останат след нас в словото, изразено с четка, с линии, които не съществуват и цветове, които не избеляват никога…
Да благодарим на новите благородници, на техни сиятелства – художниците. Шишо е един от тях, но и единствен, който успешно очовечава пейзажите си. Защото е част от тях. Макар на пръв поглед тази част да е невидима.
„НОРМАНДИЯ – КИБЕРВИЛ“
Изложбата „Нормандия – Кибервил“ е между най-впечатляващите и запомнящи се арт събития за 2020 година – тя ни препраща отвъд познатите отношения между реализма на пейзажа и внушенията на пейзажната мистика. Това са 25 работи, 25 самооткрития, изработени от майстора на колоритните визии и видения, 25 прозорчета от кулата на вдъхновението, 25 причини да заобичаме отново живота и да благодарим на Бог, че ни е допуснал до неземната красота на това късче земя.
Шишо изважда наяве всичките си докосвания до слънчева Нормандия и ги превръща в събития. В едно от предишните си земни проявления сигурно е бродил в тази част от планетарната ни цивилизация. Защото тихият възторг и вътрешен сподавен вик на възхита е споделен с изящни линии – душата ликува, духът я облита, цветовете и формите сами се избират и дефилират
заедно и поотделно. Това не са просто картини, това е материалният израз на 25 поетични състояния на подсъзнанието, ослепено при поредното си прераждане.
Цялата внезапност е застинала в миг на великолепие, мълчание и светлопис.
И ако се вслушаме, ще чуем, че душата ни започва да мълви нещо нечуто в нейните малки вътрешни църквички, влиза в хладната им тържественост и излиза стоплена от Светлината им. Получила се е златиста, небесна верижка от 25 халкички, подарък от Бога и дар от Него за нас.
* * *
Маестро Иван Шишков, известен с арт прозвището Шишо, е роден точно преди 70 години в Пловдив. Този град е духовната столица на България, той е един от най-старите и все още съществуващи селища в света, в чиито древни недра съжителстват седем културни пласта от седем епохи и цивилизации. Атмосферата на този град е неподражаема, някои го определят като Малката Барселона. От десетилетия Пловдив е известен със своите художници, поети, писатели, музиканти, признат е за магично място, в центъра на което е Старинният град.
Шишо е любимец на бохемските среди, критиката го определя като основател на арт движението лай-арт. Това шеговито понятие му лепнаха след първата самостоятелна изложба, разграбена за часове, а поводът бе, че при вида на новите му картини отделни неговите най-верни почитатели започнали да лаят и вият от възторг.
Насладата, която предизвиква живата живопис на Шишо е трудно обяснима – на практика това са жанрово еднакви поредици от жизнерадостни пейзажи, извадени от невидимите градини на художественото му зрение. Но магията му е толкова притегателна, че и почитателите на високите стилове одобрително клатят глави.
Маестро Шишков покори десетки галерии в България и Европа със своето топло, сърдечно и малко тъжно изкуство. А поредната изненада се нарича „Парковете на Марс“, изложба, създадена от космическата гравитация на един свободен дух, на когото Земята вече му е тясна.
КОГАТО ТЯЛОТО НЕ МОЖЕ ДА ПЪТУВА,
ДУХЪТ ЛЕТИ И СE ЛEКУВА…
Изложбата „Парковете на Марс“ е зачената по време на новата световна война, в която цялото градско население бе под домашен арест с право на индивидуално свиждане… По признанието на самия Иван Шишков невъзможността да се озарява извън родната ни природа и другите земни красоти, го е изстреляла извън Земята, извън нашата планета.
Този полет на духа не е странен за Шишо. Душата му на вечен пейзажоплавател и бродник из магичността ни е известна от предишните прекрасни изложби. Но сега той надмина себе си и заби тежката си котва в повърхността на марсианските хроники. Маестрото от силно впечатлителен художник, омайващ се от непознати за българския трудовак континентални кътчета, тук се e самоназначил за космически заселник. Блестяща авангардна идея, осъществена по класическите принципи на предишните му художествени зрелища. Но този път разликите са не само колоритно очевадни, но и различни смислови, ментални и многопластови като нови внушения.
Замислете се, защо това огнено сборище на визии от Червената планета е именувано „Парковете на Марс“? Не е ли по-логичното полетата или градините, дори пустините на Марс? Както знаем, от марсианците е останало само камъняк, сиви до смърт кратери, безлюдност, безцветие, безнадеждност.
Тази гледка е убийствена и точно тя е извадила Шишков от домашните пантофи и е полетял духом към мъртвилото на Марсовата гравитация. Жизнената и неизтребима енергия на този живописец го е тласнала към оцветяването, разцветяването и очовечаването на покойната планета. Това е хем индивидуален протест срещу нелоялната война против земляните, хем е опит за преселение със средствата на фантазията и философията, хем физическа намеса в космическия порядък.
Шишо не е фантаст, но според него, Парковете на Марс трябва да ни подскажат за наличието на невидими същности, които въпреки кретенските за нас кратери и прахотии, има къде свободно да се разхождат, облитат, разлистват и размножават.
Докато в малката като човешка длан родина, зелените паркове бяха зорлем обезлюдени, забранени за разходки, а за присядане на скамейките бяха раздавани тлъсти глоби.
Шишо е наситил с живот нови въздушни територии на своя талант. Това изригване е колкото предизвикано, толкова и естествено, защото е поредното му търсене и поредното му самооткритие.
Шишовата същност е разкрепостена, лайартна, непослушна, съпротивителна. Той не се слага на битието, а има дързостта да му предлага помощ. Вгледайте се в тези картини и ще осъзнаете, че почеркът му е различим, но усещането за неповторимост е друго – още по-магично, още по-цветно влюбено, още по-смислено в общия план и във фрагментите. Те ще са нашите малки телескопи, с които денем и нощем можем да търсим онази звезда, която Шишков преоткри за нас, арестуваните от вируса на световното безвремие.
