Обичам живописта. За мен тя е антидот срещу скуката и безцелното пилеене на време. Когато рисувам, се оттеглям в сигурността на идеалния си интегритет, ставам абсолютен свидетел на самия себе си. Рисувам против празнотата и да се избавя от нея. Опитвам се да отида отвъд тази точка на отсъствие и самота. Докато рисувам, пребивавам в някаква мека зона на приютяване, в нещо като отдих сред светлината.
Среден художник съм – нито добър, нито посредствен. Луд съм по Чинкуеченто и по портретите на любимия ми кумир Пиеро дела Франческа. Затова реших да нарисувам пет портрета по негов маниер. Но те не излязоха особено сполучливи. Бяха лоши, липсваше им размах, непринуденост и изящество. Сметнах, че мога да ги сменя с истински автопортрет. Това изискваше упорит труд върху самия себе си, съставен от аскетичност и страдание. В мен пулсираха завършени вселени, но до външен израз на платното не стигах. Ликът ми излизаше деформиран и карикатурен – лик на неприспособленец, несбъднат гений на собствената си муза. Разочаровах се от себе си. Дълбоко в мен почувствах разкаяние и вина.
В такива моменти излизах. Живеех в тъжен южен квартал със затревени площи, тухлени блокове, всеки от които със своите храсти, бяла акация, сводести прозорци и кабелна телевизия. Струпването на много хора ме изнервя. Изпитвам клаустрофобия сред тях. Беше ясна, прозрачна синя сутрин. Скитах из улиците и се вглеждах в лицата на хората. Бях влюбен в парка, в София, в Борисовата градина. Краката ми сами ме отведоха към нея. Хлътнах в любимата ми алея до лятната къпалня „Мария Луиза”.
Тук гората бе свилена. Лятото безшумно се провлачваше по хълмовете като наметка. Обичах тази гледка, застиналите в своята жива вечност борове. Оттук се виждаха добре вечно нащърбените витошки небеса.
Тогава я забелязах – в дъното на алеята – летящата чиния. В примката на погледа ми от нея изскочиха трима. Те прорязаха студения аквамарин на небето с изящните си тела, потопиха се в него и изплуваха пред мен, заобиколени от студения айсберг на облаците. Бяха високи, стройни, префинени, слаби като фигурите на светците в църквите, изтъкани сякаш от светлина. Крехките им и елегантни тела бяха съчетани с чистота и мяра, с въздушна ефимерност. Без никаква плътност, те пристъпиха като привидения към мястото, което бях заел. Насочиха нещо към мен. Почувствах болка, сякаш пренареждаха лицето ми. Усетих, че силите ми секват, че земята под мен се люлее, върти се. Обгърна ме гореща бяла вълна. За миг изгубих съзнание. Когато повторно отворих очи, тримата се бяха върнали в летящата чиния и тя се разтвори в разжареното небе като в синя киселина, и после отлетя. Усетих тишината, обширна като пустиня. Приседнах на влажната пейка, докато в листата не блесна слънчевият нож на залеза и не започна да сече изсъхналите клони. Как съм се прибрал вкъщи, не помня.
-
Какво ти е? Какво е станало с теб? Виж се само в огледалото! – разтревожено ме посрещна жена ми.
Погледнах се в него. И едва не припаднах. Външно бях същият. Но нещо във физиономията ми се бе променило. То бе преобразено в ново лице. Бях смугъл и жилав, меланхоличен, с мършаво, неправилно, макар и симпатично лице, с блуждаещи очи, потънали дълбоко в орбитите си. А от огледалото ме гледаше друг лик, обвит в иконен ореол. Той сияеше, осветен от вътрешната светлина на залезното слънце, до розите, и бе нетърпимо хармоничен и красив. Усещах го като юмрук, който ме бе обгърнал отвън, държейки го непоносимо стегнат и нетърпимо нежен. Той жужеше и вибрираше в мен с хилядите си нишки. Усещах някаква излъчваща се дълбоко скрита в него мелодия. Красотата му бе заразна, тя разстилаше своята ефирност върху всичко, върху отекващата камбана на храм-паметника „Александър Невски”, върху ехото от редките стъпки на минувачите по звучния паваж на площад „Журналист”.
Сънувах ли? Ощипах бузата си. Болеше. Не сънувах.
Може би беше само сензорен трик? Опитах се да се преборя с него, но то непрекъснато нахално ме гледаше от огледалото. Бе като окъпан във ведра светлина, с благороден профил, излят като по класически идеал, просветен от лека ведрост и хармония. Този нов лик ме изместваше, завладяваше ме. Бях манипулиран, измислен от него.
Не бях на себе си. Чувствах голота и изкорененост. Самолюбието ми бе уязвено, изтерзано до жлъч. Космосът ми се беше разпаднал, а реалността ми – разрушена. Нападна ме чувството за болезнена празнота.
Не излизах никъде, не нарушавах с нищо крайно чувствителната ми, сдържана моя усамотеност. Изкупвах с нея цената на несъхранената си невинност. Това за мен се превръщаше все повече в изгнание. Изпадах все по-дълбоко в меланхолия и безизходност. Тъгувах безутешно по старото си лице. Тази тъга щеше да ме разкъса. Стабилната ми идентичност започна да се проблематизира и да контрастира със света от преди. Азът ми бе сгърчен и парализиран. Животът бе наоколо, около мен, но сякаш ми бе отказан. Той ми се струваше враждебен и лишен от всякакви стимули.
Но най-вече се чувствах засегнат и неизлечимо обиден. Как да свикна с това красиво лице, което ме компрометираше, обвиняваше и изобличаваше. Тримата ме бяха ограбили, експериментирали вероломно с мен.
Но защо с мен, защо с моето тяло? Може би защото бях увлечен по красотата и съвършенството и защото бях убеден, че животът без изкуство, което да му придава смисъл, би бил непоносим. Или поведението им можех да отдам на вътрешната си неувереност и несръчност като художник, на душевната си ранимост и психическа неуравновесеност. За мен това си оставаше загадка.
А сега се пригответе за най-страшното.
Аз съм картина. Те дойдоха отвън и ме нарисуваха, за да ми демонстрират как се рисува.
Ние винаги сме си представяли извънземните всякак – хуманоидни или нехуманоидни, приличащи на нас или не. Но никога не сме допускали, че те могат да бъдат велики художници, рисуващи направо върху живата и нежива материя. Както се оказа именно с мен. В следващите дни ненавиждах ангелските черти на лика ми, който те ми бяха нарисували. Единственото, за което можех да мисля, беше как да възстановя предишното си образ. Отчаянието ме заслепи. Затърках лицето си с хавлия, сапунисвах го, само и само да отмия това нахално хармонично изражение. Намазах се дори с крем „Нивеа”, пръсках се с одеколон и парфюм, трих се с гъба, направих си пилинг-маска с медицински въглен и с хума. Но лицето ми си оставаше все така застинало като в красива акварелна рисунка. То все така жужеше и вибрираше нежно, излъчващо дълбоко скритата в него мелодия.
Положението ставаше непоносимо.
Лицето ми, нарисувано от тях, придобиваше все повече власт над мен. Тази неумолима и неуморима светлина не мирясваше и не спираше, докато не го превзе изцяло и не въдвори чистота и хармония в него. Но мен не беше ме напуснала надеждата, че мога да върна предишното си, макар и неугледно лице – това ми шепнеше угасващият проблясък на разума. Животът изведнъж придоби смисъл: трябваше да се боря, да се съпротивлявам. Реших да рисувам. Но след първия порив ме обзе униние и творческа анемия. Професионалният ми имидж страдаше, зацикляйки на нулата. Захвърлих четката и боите. Почувствах се гневен и самотен. Потънах в собствената си плътна и тъмна вълна от непроницаема меланхолия.
Нямаше изход. Бях се озовал в задънена улица. Криволичех из собствения си аз, мъчейки се да намеря някакъв метафизичен смисъл. Нямаше такъв. Ситуацията бе като лабиринт без изход. Умът ми трескаво се мяташе между различни варианти. Но повече чаках пасивно нещо отвън да се случи. Не се случваше нищо. Същата пустота, същата безпрогледност. Вън лампите в короните на липите се наливаха със светлина, а всичко в мен и около мен се разпадаше. Потапях се в непрозрачния конфитюр на самотата, за да изчезна, да се скрия от тях и да забравя. Но упоритото ми чувство ми внушаваше, че не сънувам и че те съществуват, скрити в моята дълбока, тъмна психика. Изпитвах ненавист, омраза към тях и страстно търсех изход от създалото се положение.
Жена ми се стремеше да ме извади от това състояние. Това произтичаше от собствената й невротична полза. Държеше се както преди, сякаш нищо не се бе случило. Бях й благодарен за този жест на съпричастие и внимание.
Обхвана ме вселенско безразличие и апатия. Освободеното безделно време, лишено от смисъл, се стовари като канара върху мен. Може би просто организмът ми се противеше и се мъчеше да се съвземе от преживения шок. Трябвало е да поживея в изолация и самота, за да се излекувам от травмиращата ме рана.
Посрещнах безмълвно това състояние. Две седмици се изолирах от всички, търкалях се на дивана, не вдигах телефона и не отговарях на никого. Струваше ми се, че животът ми е приключил. Трябваше да се стегна и да живея, но всичко изведнъж бе изгубило смисъл. Бях се озовал сред лепкава и потискаща тишина в самота и безвъздушно пространство. Чувствах се изгубен и чужд на самия себе си.
В кремавия ми кабинет се разлагаха часовете. Зад прозорците беше тихо. Тук протичаше шумният и скучен живот, този безкраен и безсмислен бяг, настръхнал друг път от проекти. Над главата ми кръжаха звездите в широки кръгове, но аз живеех в някаква вцепененост. Дните се нижеха монотонно и много рядко си давах сметка, че са минали толкова дни и седмици. Продължавах да лежа по гръб в задушаващия мрак на стаята, наблюдавайки в огледалото своя враждебен двойник, който бе най-опасният ми противник. Имах чувството, че някой друг се е настанил в дрехите ми, в костюма ми от антрацитен туид, сред бледата светлина на небето, отразявано от огледалото. То бе сиво. Улавях се все по-често, че все повече мисля за тях – извънземните. Най-остро усещах липсата им вечер, щом придрезгавее. Настръхвах от самота.
Все така лежах часове наред по гръб на леглото и наблюдавах как плуват неуморно в синевата над главата ми величествените звезди. Взирах се в тях и в позлатеното небе, което обгръщаше вселената като ръкавица. Следобед гледах съвършения диск на аленото слънце и вечната черта на хоризонта – тя ме мамеше към тях. Сводът над мен неочаквано бе станал оловносив, неподвижен, тежко притискаше главата ми като с нажежена маша, беше горещо и нямаше къде да се скриеш от него. А вечер съзерцавах синия сумрак и обсипаното с кехлибарени звезди небе, преследвах залеза и вдигах поглед към сапфирено-изумрудената ивица на ефира, надявайки се да стана свидетел на някакво повторно чудо. Дори ходих, подобно на отчужден воайор, на алеята в Борисовата градина, където ги бях срещнал, за да дебна дали няма да се появят отново. С часове съзерцавах разбития белтък на облаците сред млечнобелия цвят на пейзажа. Но онова нежно излъчване на присъствието им го нямаше, духовният бриз, който лъхаше от красивите им очи, също не се появи. Бях разочарован.
Но трябваше някак си сам да изляза от тази тъмница, в която се бях озовал. Не знаех как. Може би трябваше да постъпя като тях, да ги нарисувам – високи, стройни, изящни, слаби като фигурите на светците в църквите, изтъкани сякаш от светлина. Само така можех да изляза от картината.
Ето – ръката ми сама тръгва, като че задвижвана от чужда, извънземна сила. Чувствам, как става гъвкава като тръстика.
Започвам. Нанасям първия щрих…
