
КОЙ Е „КРЪСТНИКЪТ“ – ЛЮБО ИЛИ ЛИЧО?
„Искаме да знаем имената на кукловодите! Трябва най-после да разкажеш кои в действителност са те!“ След изненадващия успех на трите ми книги: „Зад завесата на соца“, „Зад завесата на прехода“ и „Зад завесата на демокрацията“, заваляха покани за срещи с читатели: студенти и преподаватели от Университета в Русе, симпатични членове на читалището в Асеновград, любознателни пенсионери от дружеството „Приятели на книгата“ в Смолян, зрители и слушатели на кабелни телевизии и малки радиа. Паралелната власт, главна тема и на трите книги, очевидно палеше здраво въображението на феновете. И съвсем обяснимо, най-честият въпрос, който почти постоянно всички те задаваха, беше за кукловодите на прехода. Но отговорът на този въпрос и за мен е твърде сложен – дали изобщо би имало куклен театър, ако марионетките си знаеха кукловодите? Но желанието на читателя е закон, ще направя плах опит да задоволя любопитството му.
Един ден по мобилния телефон се обади приятелят ми Любомир Шопов. (Докато пишех тази книга, Любо – достоен мъж – потегли към вечните ловни полета. Светъл да е пътят му, ще го помня с уважение, респект и благодарност.) Във времената на соца той беше като „Двуликият Янус“ – дипломат от кариерата, посланик с най-висок ранг и в същото време ключов играч на външнополитическото разузнаване. Още по-интересното е, че Любо беше син на генерал Григор Шопов. А пък генералът, макар винаги да се е стремял да остава в сянка, беше „силният човек“ на „специалните служби“, несменяем първи заместник на шест министри на вътрешните работи. Затова съвсем не е случаен и прякорът му. Наричаха го зад гърба му „Червения Гешев“. (Любопитно е, че по време на антифашистката съпротива като нелегален член на бойни групи Григор Шопов е бил задържан и разпитван от суперполицая Никола Гешев; съвсем не го е намирал за толкова голям професионалист.)
Бил доста дълго време покрай баща си, Любо знаеше твърде много за онези, а пък и за сегашните времена. Той имаше и твърде интересни, много добре информирани приятели в България, в Русия, във Великобритания и къде ли не още. Веднъж дори се изпусна, че от време на време се среща с Бобков, един от всемогъщите шефове на КГБ. Именно заради контактите му бях доста заинтригуван от думите, че към моите три книги има специален интерес от хора в Лондон. В деня, в който той ми се обади, имах доста работа. Но Любо толкова твърдо и разпалено настояваше да се видим и да му занеса по един екземпляр от всяка книга, като преди това го надпиша на анонимен получател, че накрая се предадох и си определихме среща.
В дъждовен, мрачен, вече късен следобед се срещнахме на „Попа“ (паметника на Патриарх Евтимий в сърцето на София). Наложи се обаче известно време да почакаме негови приятели, които се появиха не след дълго. Те бяха интересна двойка. Единият, който вървеше напред, беше спретнат, облечен спортно, но елегантно, в маркови дрехи, слаб, по-скоро нисък, енергичен, културен и добре възпитан мъж. Макар и удивително запазен, видимата му възраст беше между шейсет и седем-десет години. На пръв поглед той все пак беше съвсем обикновен, дори трудно забележим в пъстрата тълпа около паметника. Но дали пък не си внушавах, излъчваше сдържана и невидима сила, силата, която дават големите пари и властта. На няколко крачки го следваше, като епрекъснато внимателно се оглеждаше на всички страни, огромен мъжага, който през всичките два часа на срещата не отрони нито дума. Съвсем очевидно беше, че той бе професионален охранител.
Кафенетата наоколо, както обикновено в този късен следобеден час, бяха претъпкани. Докато напразно се лутахме из съседните улици в търсене на свободни места, едва не се сблъскахме с кварталната мутра. Тази неочаквана среща ме убеди, че преценката ми за дребния господин е точна. В момента, когато се размина с него, без дори да го познава и изобщо някога да го е виждал, кварталният дребен бандит, иначе отвратително нагъл и агресивен, някак подсъзнателно, някак твърде сервилно се изпъна и се вкамени, само дето не отдаде чест. Накрая все пак успяхме да се настаним в едно малко, тихо кафене на къса пресечка на булевард „Патриарх Евтимий“. Поръчахме кафетата и содите, изчакахме момичето да ги донесе и преди още да съм го попитал каквото и да е било, моят нов познайник започна спокойно да разказва. Той редеше история след история от своите удивителни преживявания през времената на късния соц и на ранния преход. Не бих казал, че съзнателно се хвалеше, по-скоро, смятам, искаше да ми даде съвсем ясна, точна и обективна представа кой е, какъв е, с какво се е занимавал и каква тежест е имал и има както в нормалното общество, така и в „подземния свят“. Чудех се каква е целта на този странен човек и директно го попитах за това.
– Аз съм много богат сега, нито на мен, нито на децата ни липсва нещо. Но къде-къде по-щастлив се чувствах в онези времена. Видял съм само добро от социализма. Той ме изучи, той ми даде хляба в ръцете. Каква държава имахме тогава – модерна, мощна, хуманна, която се грижеше добре за всеки един от хората си. До къде я докарахме сега? Иска ми се някой, когото хората ще чуят, да разкаже истината. И за онова, но и за това време. И нека хората да сравняват. Затова реших да ти разкажа всичко, което може да те заинтересува.
Любо така и не ми представи моя събеседник до самия край на разговора. За мен обаче вече беше ясно, че ако в България действително има и е имало кукловоди, то в онзи прихлупен следобед аз съм слушал разказа на човек, който знае твърде много, ако не и всичко, за тях. Вечерта, вече в къщи, с помощта на визитната картичка, която на раздяла той все пак ми даде, и с любезното съдействие на чичко Гугъл разбрах, че това е бил легендарният М.Д.
Не се сетих да попитам събеседника ми, дали мога да цитирам името му, затова ще трябва да се задоволя с инициалите. Пък и за нашия разказ той ще има ролята на Вергилий, който просто ще ни разведе из дебрите на ада на Прехода.
Другият, тайнственият човек от Лондон, за когото бяха предназначени книгите и с когото успяхме да разменим само няколко нищо незначещи думи по мобифона, за мен и досега си остава енигма. Респектът и уважението, които явно демонстрираха Любо и М. само при споменаването му, ме караха да си мисля, че в невидимата йерархия, която съществува при „рицарите на плаща и кинжала“, той стои много високо, дори и над самите тях. Въпреки всичките ми усилия, за него не успях да разбера абсолютно нищо, дори имената му, докато за моя нов познат все пак понаучих някои неща.
Млад офицер от контраразузнаването, той ощепрез октомври 1992 г., след като по собствено желание е напуснал секретните служби, регистрира първата частна фирма в България за търговия с нефтени продукти. Нарича я Източноевропейска петролна компания (ИЕПК). Като се възползват успешно от направените по време на работата си в Службите вътрешни и международни контакти с банки и с делови партньори, както и от свободни „канали“, създадени през времената на соца, разузнавачът бизнесмен и колегите му дръзко и ловко си проправят път през джунглите на световния пазар на „черното злато“. Компанията им бързо добива впечатляваща финансова мощ, като търгува успешно с петрол, купуван в Ирак и другаде в Близкия и Средния изток и преработван в рафинерията „Арпехим“ на град Питещи в Румъния. Обемите постепенно ставали все по-големи, трябвали нови, сериозни пазари и освен в България и в северната ни съседка тя започнала да реализира количества и в бившите републики на разпадащата се Югославия, през Македония. Така ИЕПК ловко се възползвала както от югоембаргото, така и от забраните, налагани срещу иракския диктатор Саддам Хюсеин в рамките на Организацията на обединените нации.
– Правехме по над двадесет милиона долара оборот на месец – М. Д. съвсем спокойно съобщава тази главозамайваща цифра, сякаш идеше реч за дребна улична търговия с олио и зехтин в магазинче, разположено в квартален гараж. Дърпал конците на бизнеса от офиса на фирмата, скрит от завистливи очи в бившия младежкия хотел „Орбита“ в София. А пък там, като момчета за всичко, се въртели останалите на улицата след закриването на спортните школи бивши борчета и съкратени командоси като още никому неизвестните Младен Михалев-Маджо, Алексей Петров-Трактора, Златомир Димитров-Баретата, Стоил Славов-Телето и Румен Николов-Пашата. По-късно Маджо, Телето и Пашата, заедно с други бандити, ще основат могъщата трибуквена силова групировка СИК. И сред останалите им престъпни бизнеси ще фигурира и търговията с петрол. Там те сигурно, поне в началото, са прилагали хватките, които били виждали при батко си М. в Източноевропейската петролна компания.
Един ден в нейния офис, на четвъртия етаж в хотел „Орбита“, цъфнал и генерал Любен Гоцев, бивш заместник-началник на разузнаването, работещ главно под дипломатическо прикритие и съвсем доскоро министър на външните работи. Генералът беше една от най-мистериозните фигури на българския преход, защото именно него всички спрягаха за Капо ди тути капи („Глава на всички глави“ в превод от италиански). На Ботуша това название медиите и правораздавателните органи дават на най-влиятелния лидер на сицилианската и американската мафия. В България тя сякаш „по право“ принадлежеше на генерал Любен Гоцев, всички именно него го брояха за създател на силовите групировки и за кръстник на българската Коза ностра.
Генералът почина преди около два месеца, доживял спокойно в тези мътни, жестоки времена библейската възраст от деветдесет години. В последния му път дойдоха да го изпратят доста видни ченгета, а и прочути мутри. В България от едно време се спазва неписаното правило за мъртвите да се говори и пише „или добро, или нищо друго“. Само че това е само първата част от принципа, формулиран от Хилон, поет и политик на древна Спарта. Втората част, която свенливо се премълчава, е: „освен истината“. А истината за ролята на генерал Любен Гоцев в нашенския кален, бандитски преход е много трудно да бъде отсята сред планината от митове, легенди, манипулации, полуистините и откровените лъжи. Но аз ще се опитам да я поразровя. Защото без делата и втората, поинтересна част от живота на тайнствения генерал всеки разказ за болното време би бил както непълен, така и неточен.
А и в неговото постсоциалистическо битие на дипломат-разузнавач и консилиери (съветник на мафията) сякаш се оглежда цялата бясна престъпна вакханалия барабар с всичките ѝ зловещи подробности. Освен това си мисля, че със смъртта на Любен Гоцев се сложи край на един цял, твърде съществен етап от процеса на превръщането на България в може би първата държава в света, превзета изцяло от мафията.
Моят Любен ми разказа една малко известна история от самия край на времената на соца. Почти веднага след свалянето на Тодор Живков именно генерал Гоцев е помогнал на Андрей Луканов да извърши първата сериозна „чистка“ в секретните служби. Тогава са били безмилостно разкарани старите кадри, лоялни към „Първия“ и верни на неговия модел на социализма. Според това, което Григор Шопов разказал на Любо, Луканов съвсем основателно се страхувал, че разузнаването от дълго време е събирало и вече почти е събрало достатъчно доказателства за неговата главна, решаваща роля в „източването“ на парите на външнотърговските ни дружества. И ако той още малко бил закъснял да нанесе изпреварващ удар, срещу него много скоро е щяло да започне първо следствие, а след това и съдебен процес, много подобен на онзи за „Аферата Тексим“. Процесът, по който беше осъден и вкаран в затвора за ръководното му участие в холдинга „първият социалистически предприемач“ Георги Найденов, по прякор Гето.
Изпреварващата атака на Луканов била осъществена, като на Григор Шопов бил спретнат компромат, фалшиво обвинение, че е станал причина за несправедливо осъждане, последвано от самоубийство, на друг висш офицер от Държавна сигурност. Това бил лъжливият повод „Червения Гешев“ да бъде наказан дисциплинарно и след това и преждевременно изпратен в пенсия. Така са се отървали от него и от всичко, което знае, в силовото ведомство. На мястото му като първи заместник-министър на вътрешните работи в края на декември 1989 г. е назначен Любен Гоцев.
В едно от редките си интервюта пред пресата той твърди, че Григор Шопов му бил оставил „празна каса“ в кабинета. Това е твърде малко вероятно. Сигурен съм, че за трийсет години тази важна каса се е препълнила догоре с интересни документи за доста хора, притежаването на които сериозно е подсилило позициите в държавата и в „модерните“ времена на новия „силен човек“ във Вътрешното министерство, както и на неговия ментор Андрей Луканов.
Така или иначе още през януари 1990 г. Гоцев е повишен и в звание – става генерал-майор, и е поставен начело на работна група за реформи в МВР. С този акт, поне според мен, е сложено началото на разгрома на силовото ведомство. По-нататък разузнаването – политическото и военното, ще бъде почти напълно обезличено, като ще му бъде наложена категорична забрана да „работи“ по шпиони на САЩ, на държавите от Западна Европа и на Турция, като то ще бъде „засилено“ да действа само и почти единствено по „руското“ направление. На практика ще бъдат разбити научно-техническото, икономическото и финансовото разузнаване и контраразузнаване, а дългогодишните кадрови офицери в тях ще бъдат разгонени.
Такава „сеч“ не бе извършена в нито една от бившите социалистически държави. Дори в Румъния зловещата служба за сигурност „Секуритате“, ударната сила на диктатора Николае Чаушеску, изобщо не бе докосната.
(И това е станало със съгласието и на американците, и на руснаците.) Затова приятелят ми, журналистът Владо Береану, разказваше, че в северната ни съседка през първите години на Прехода не е била открадната нито една кола.
А тук, на освободените от професионалистите места постепенно биваха „намествани“ почти случайни хора, дори и полукриминални типове, послушно обслужващи „силните на деня“. По този начин, лека-полека, фатално беше разрушена самата имунна система на държавата и беше включен „зелен светофар“ за нейното подчиняване на чужди сили. (Хора, които доста добре познават силовото ведомството отвътре, твърдят, че там сега има значително повече американски „съветници“, отколкото са били руските във времената на соца.) Така отслабена, държавата се превърна и в прекалено лесна, апетитна плячка за разграбване от всякакви мутри и „бели якички“. И те необезпокоявано източиха банките и сложиха ръка върху почти цялата промишленост, върху хотелите, върху земята, върху всичко. С това бе поставено началото на пълното превземане на България от мафията.
Не мисля, че ролята на фактически екзекутор на службите за сигурност случайно е била възложена на Любен Гоцев. Злополучните „реформатори“, министър-председателят Андрей Луканов и президентът Петър Младeнов, доста добре са го познавали, защото почти по едно и също време тримата са следвали в Международния държавен институт за международни отношения (МГИМО) в Москва. Вярно е, че Луканов е бил сред „аристократите“, живеещи в частни квартири, а Гоцев – сред „плебеите“, обитаващи студентското общежитие. Вярно е също така, или поне това твърди М.Д., че Луканов винаги е демонстрирал снизходително и пренебрежително отношение към генерала.
А той пък от своя страна също отмъстително се е изказвал негативно за своя патрон. Но въпреки добре прикритата тиха взаимна неприязън, между тях все пак е съществувала и „топла връзка“.
Или по-скоро истината е, че в новите времена и двамата винаги са поставяли личните си интереси над партийните, държавните и обществените, затова и са си допадали. Но всичко това е сюжет за друг разказ, с който сигурно ще се заема някога.
След като успешно поставя началото на „прочистването“ на силовото ведомство, довършено от вицепрезидента Атанас Семерджиев, Любен Гоцев, чиито качества по достойнство са оценени от „червените“, е избран за шеф на щаба на БСП за участието ѝ в първите свободни парламентарни избори. Сигурно и той има съществена заслуга преименуваната лява партия изненадващо убедително да ги спечели, за разлика от изборните резултати във всички останали държави от бившия Съветски блок, където наследниците на компартиите губят почти катастрофално. И може би за награда премиерът Андрей Луканов прави генерала външен министър във второто си правителство, а след това го предлага и за посланик в Холандия.
И тук има нещо трудно обяснимо. Петър Бояджиев, дисидент, политически емигрант, агент на френското разузнаване, но и кандидат на БСП за премиер, който от време на време ми се обажда от Марсилия, където прекарва старините си, разказва любопитна история.
Луканов настоявал Гоцев да бъде изпратен като посланик в Хага, но Димитър Луджев, тогава вицепремиер, се уплашил. Затова отишъл да иска разрешение от американците. Те пък веднага го успокоили: „А, естествено е да нямаме нищо против, ние винаги много добре сме работили с господин Гоцев.“ Работил съм редом и съм наблюдавал от близо Любен Гоцев само един път. Това стана по време на неофициалното посещение на експрезидента на САЩ – Ричард Никсън, в България в края на юни 1982 г. За това гостуване подробно разказвам в началната част от четирилогията, в книгата „Зад завесата на соца“. Това бе първата визита на американски президент, макар и бивш, в нашата страна. По време на тази си европейска обиколка Никсън посети още Румъния, Чехословакия и Унгария. Аз отразявах посещението му в Добрич и Варна като репортер на Българската телеграфна агенция.
Тогава изобщо не можех да си обясня какво търси злополучният герой от аферата „Уотъргейт“ у нас. Не можех да разбера също така защо, както по-късно стана ясно, американците твърдо са настоявали именно Любен Гоцев да бъде официалният придружител на Ричард Никсън, а Елена Поптодорова да бъде неговият преводач. По късно от коментарите и анализите за визитата в американската преса си съставих категоричното мнение, че на експрезидента е била възложена „разузнавателна“ мисия. Тя е била подготвителната част от политиката на президента Роналд Рейгън, насочена към диференциран подход срещу социалистическите страни и към търсене на пробойни в тяхното монолитно единство. Вероятно именно тогава американците са си набелязали и Гоцев като човек, който по-късно може лесно да бъде „насърчаван“ да работи усърдно за техните интереси.
Първият „син“ премиер Филип Димитров обаче се оказа стоманен идеологически кинжал. Той съвсем очевидно изобщо не е бил достатъчно прозорлив, за да си даде сметка, че е възможно както Луканов, така и Гоцев, и Поптодорова вече да са били готови да служат на повече господари. Все пак в защита на „Фил Кенеди“, както наричаха младия премиер феновете му, трябва да припомним, че на младини Любен Гоцев е завършил разузнавателната „Школа 101“ на КГБ в района на подмосковското село Челобитово, край „текстилния“ град Балашиха, на 15 километра от столицата. А пък първата любов ръжда не хваща.
Сигурно това е била една от причините неопитният министър-председател да нареди на наглеца, намърдал се като външен министър в правителството на СДС, Стоян Ганев, не само да отзове генерала от мисията в Хага, но и да го изхвърли от Министерството на външните работи, като го прати на „заслужен отдих“ в пенсия, както обичат да се изразяват подигравателно руснаците.
И така, на шейсет и две години, останал почти буквално „на улицата“, Любен Гоцев потропва на портите на Източноевропейската петролна компания. М.Д. твърди, че генералът се е появил в кабинета му, извадил навън хастара на празните си джобове, тъжно му ги показал и съкрушено отронил: „Погледни, останал съм без пукнат грош. Търся си работа.“ М. се смилил над закъсалия събрат разузнавач и го назначил за консултант.
„Вярвах, че той е човек от екстра класа, със силен интелект, с добро образование и висока обща култура и най-вече с непоклатим морал.“
Гоцев останал в ИЕПК година и половина, като ролята му била да помага на бизнеса с разнообразните си контакти и със съвети. Срещу бъдещите си услуги генералът получил кабинет в хотел „Орбита“, твърда заплата от 2500 долара, които за онова време съвсем не бяха сума за пренебрегване, и служебен мерцедес с платен бензин. Фирмата купила на малката му дъщеря жилище за 130 000 щатски долара, финансирала строежа на ви-лата му в село Рударци с още 60 000 долара и започнала да изпраща по 3000 долара всеки месец на голямата му дъщеря в Хюстън.
Работата обаче изобщо не потръгнала. „Гоцев нямаше работен контакт. Реалната полза за бизнеса от него беше никаква. Той правеше само разходи. В същото време си даваше вид на стожер, който управлява пионките“, твърди Тони Джунилов, изпълнителен директор на ИЕПК, цитиран в книгата „Любен Гоцев – човекът в сянка“ на журналистката Зоя Димитрова. Книга, за която М.Д. научил, че генералът се опитал да осуети издаването, а като не успял, изкупил почти целия тираж. Затова днес книгата много трудно може да бъде намерена и аз доста е озорих, докато я търсех.
М. добавя щрихи към бизнес портрета на генерала:
– Никога не съм ползвал връзките и възможностите на Гоцев както в петролния бизнес, така и във финансовата сфера, защото той такива изобщо нямаше. Хората от фирмата дори подозирали Гоцев, че за малко е щял да ги докара до фалит, като им е провалил сделка с петрол за пет милиона долара, разгласявайки я с писмо до в. „Ню Йорк Таймс“.
Следва