Когато попаднеш в капана на живота или се заредят низ от капани, не мисля, че Бог може да те спаси, единствено те спасява късметът. А липсата на късмет може да те натресе в такъв капан, че само вечният покой може да те спаси. Разбира се, някой ще каже, че всичко е в божиите ръце, късметът също. Дългият живот, смъртта изневиделица, желаното дете, нежеланото дете… всичко е там, в божиите ръце. Боя се, че по този начин се оправдава Бог. Защото според мен той държи на постулата „каквото стане”. Ако стане е добре, ако не стане пак е добре. Хората искат поне надежда. А той ту я дава, ту не я дава. По-скоро не я дава. Но всеки знае себе си, както казал един турски султан. Да, всеки знае себе си, сам избира в какво да вярва и в какво да не вярва. Аз вярвам, че ако имаш късмет, освен божията воля, има и други изходи.

          В един прекрасен летен ден паднах на тротоара. Спънах се и паднах. Но кой не се е спъвал, кой не е падал. Ставаш, поизтърсваш се и тръгваш отново. Това се и опитах да направя. Но около мен се суетяха две млади привлекателни жени, които ми попречиха да тръгна. По-късно разбрах, че тези жени бяха моите жрици на спасението. Около тях се въртеше един як мъж, който успешно им помагаше да ме удържат. Предполагам, че причината да бъде там не бях аз, а тези непредвидени  същества в моя живот. Накрая мирясах и седнах на бордюра. Купиха ми бутилка вода и забелязаха, че не мога да я отворя с лявата си ръка.

          – Той не може да си отвори бутилката – извика едната жрица, – той е много зле…

          Другата извади телефона си и набра спешна помощ.

          Това тласна съдбата ми към добро, а имената на жриците никога не научих.

          Потрес!

          Мъжът, който плуваше, яздеше кон, караше велосипед, катереше се из планини, караше ски, свиреше на китара, не прекаляваше с храната и пиенето, честно казано, имаше неизтощима потентност, но му липсваха други качества, за да я осъществи. Оказа се, че този мъж през годините се е обзавел не с едно, а с две тежки заболявания, като едното подлежи на неизбежна операция. Иначе, както биха казали моите приятели моряците, ако не предприема нужните действия, горя!

          Да-а, и този мъж бях аз, на шестдесет и пет години, и досега не бях стъпвал в болница.

          Но бедите ми започнаха, когато се прибрах вкъщи. Нужни бяха грижи, денонощни грижи, за да оцелея. Хирургът ми прошепна поверително, че съм бил на ръба. Още в болницата ми казаха, че жена ми трябва да си вземе отпуск, да се научи да бие инжекции, да сменя превръзки, да готви специална храна, да мине курс по рехабилитация, да следи редовно да си вземам лекарствата, като начало да ме разхожда из апартамента, а по-късно и до най-близката градинка…

          Да, ама аз нямах жена. Имах, но от година вече нямам. Защо нямам? Ей сега ще се разбере.

          Тя се казваше Родена. Да, не Рожена, не Розена дори, а Родена. Шантавите й родители са го измислили. Не че моите са по-свестни, щото пък те са ме нарекли Лилян, представяте ли си, това женско име, което идва от лилия. Но за това по-късно.

          Историята с Родена беше унизителна, всичко гадно, което можеш да си помислиш. Работеше в издателство и то доста успешно. Бе завършила немска филология, преведе един сборник разкази и два нашумели романа. Получи награда. За късо време се издигна до поста главен редактор. Според Родена собственикът на издателството нищо не разбирал от книги, но това не му попречило да й „посегне”. Тя не го изчакала да завърши и го зашлевила. Разбира се, той веднага я уволни. Намерил си друга особа, която била съгласна с горните условия.

                   Родена за кратко време си намери работа в международно радио в Германия. Държеше да се разведем, трябвало да бъда свободен, тя също… Животът бил непредвидим. Разведохме се цивилизовано и деликатно, без много шум. Децата ни, син и дъщеря, бяха вече големи, имаха си собствени деца, живееха в столицата и уверено вървяха по своя житейски път.

  • Това са нрави на варвари и аз никога няма да стъпя в тази страна, пълна с варвари – каза на тръгване. – А ти ми прости – допълни и ме прегърна.

  • Разбирам те – отроних и се разплаках. Родена беше овладяна жена, но и тя се просълзи.

Родена не удържа на думата си.                                                              Още първата година ни покани с децата в Германия, разведе ни,   запозна ни с новите си приятели. Бяхме истински щастливи и дълго си споделяхме преживяното.

  • Не мога да живея без вас – каза на тръгване. – Ще ви привикам тук или ще се върна…

Докато не се изсипа тази градушка върху мен. Градушка ли, гръм ли, не знам, но трябваше да се спасявам.

                   Обадих се на нашата семейна приятелка Митра. Тя беше медицинска сестра и сигурно щеше да свърши работа. Беше около четиридесетгодишна с миловидно мише лице, стройно тяло, с тънки, но красиви крака. Не че беше моментът да описвам привлекателни жени, но все е нещо.

          Митра се появи в апартамента още същия ден, когато й се обадих. По-късно разбрах, защо толкова бързо се е съгласила.

          Тя се държеше много добре с нашето семейство, канеше ни на гости, ходехме заедно до морето, мислехме, че ни е истинска приятелка.

          Също като Родена, бе завършила немска гимназия. Бях забравил, че с изключение на Родена, всички, които бяха завършили немска гимназия, носеха в ученическата си чанта маршалския жезъл.

          Някъде прочетох, че Митра е божество на слънцето и светлината. Какво ти слънце, каква светлина, пълна тъмница и живо мракобесие.

          Ставането беше в шест. Замъкваше ме под душа и пускаше студената вода. След операцията бях станал адски зиморничав, треперех като новородено мокро агне в студена кошара. Но Митра нямаше милост. Бях чел, че така обливали затворниците  в концлагерите, само че направо с маркучи, разлика никаква. След моя студен душ Митра си вземаше горещ душ, за който аз само можех да мечтая. Все пак, след душа ме завиваше в хавлия. Караше ме да закусвам с нейните отвратителни безвкусни каши, протестирах, но тя не ме оставяше, докато не погълна последната лъжичка. След това ме извеждаше на разходка в кварталната градинка. Обикаляхме час-два, плетях крака, залитах, но Митра ме държеше здраво, нито веднъж не паднах. Зимата още не бе свършила, когато Митра ме изведе до морето. Морската вода беше около десетина градуса. Настояваше да се събуя, да запретна крачолите си до коленете и да крача в студената вода. Както винаги, тя ме подкрепяше и стъпваше бодро до мен, обута с маратонки. Както отиваше, сигурно скоро щеше да ме пусне в басейн с бучки лед. Забравих да кажа, че тя беше върл поклонник на студотерапията, бе завършила специален курс и казваше, че е излекувала не един пациент.

          Децата все пак идваха да ме видят. Митра се държеше необичайно любезно тях, сготвяше нещо вкусно, купуваше вино. Аз, разбира се, си ядях моите каши, но тези срещи минаваха добре, дори бих казал задушевно. Тя приказваше с тях, вмъкваше се неусетно и деликатно в разговорите и децата мислеха, че всичко е наред, радваха се, че съм попаднал на такава грижовна болногледачка. Не смеех да споделя моите тегоби с този демон в рокля. Ако им кажех, че това е моят внезапен концлагер, те щяха да се притеснят. Животът при тях щеше да ми вземе повече години, отколкото самата болест. Затова си траех, да не ги обременявам и, както бях свикнал винаги, реших да се справям сам. Родена също беше спокойна. Бях сигурен, че е ако й дам знак, тутакси ще изприпка насам. Но аз не исках да я превръщам в мъченица.

  • Няма да се отървеш от мен – каза ми веднъж моята грижовница, което ме срази.

          Никога! Никога, никога, никога, няма да се измъкна от нейната мъртва хватка.

  • Нещо повече – продължи тя, – без мен ти няма да живееш дълго. Но дори и с мен годините ти са преброени. Ако искаш да спечелиш няколко години живот, трябва да се ожениш за мен.

          Как не умрях.

          Митра не спираше.

          Още в ученическите й години майка й казвала, че от нея нищо не става, предричала, че ще пропадне и винаги ще стои в началото на стълбата. Сочела за пример нейни съученички, които уверено покорявали върховете по успешния си житейски път. Право в очите й казвала, че е човек второ качество. Митра постоянно й доказвала, че е права. Не успяла да стане лекар, а медицинска сестра. Каквото и да си говорим, това си е второразрядна професия. Не сполучила да се ожени, останала си стара мома, ето ти още едно доказателство, че е бездарна и посредствена. И стигнала дотук да отглежда старци.

          И досега не можела да разбере защо сме я приели в нашето семейство. Чувствала се като прислужница сред аристократи. Влюбила се във всички, дори и в Родена, децата, но аз съм бил нейния Бог. По-точно Бог и Демон едновременно. Да, Демон въпреки ангелското ми лице. Постоянно се въртяла около мене, искала все да е наблизо, да седнем заедно, а когато случайно ме докосвала, пламвала цялата и се чудела как да се прикрие. Но аз, нейният обожаван мъж, не съм я забелязвал. Мишле да била,  щял съм да я видя. Затова сега трябвало да си платя. Нищо нямало да ми струва, бил съм благороден и винаги ще направя едно благодеяние на една неудачница. Защо ли? Макар да не била сигурна, мислела, че поне малко ще натрие носа на майка си. Дори знаела какво ще й каже: „Е и, оженила си се за старец!“ По-важното било, че ще избяга от нея и докато не отлетя, ще живее с мене. Това била сделката, иначе щяла да изчезне още утре. А замине ли, щял съм да се гътна много бързо. Едва ли ще намеря друга като нея. Имала приятелка, която можела да уреди брака по всяко време.

          Две фрази се врязаха в рехавия ми мозък и как не ми донесоха трета болест, не знам. Първата беше: „Няма да се отървеш от мен”. Другата: „Докато не отлетя, ще живее с мене”.

          И така, аз се ожених за Митра. Не ми излизаше от главата мисълта, че няма да се отърва от нея и докато не отлетя, ще живее с мене. От друга страна, не само не се гътнах, ами започнах да се възстановявам. Но мисълта за вездесъщата Митра дълбоко се загнезди в мен. Трябваше да намеря изход. Не исках да живея с нея, дори да съкратя живота си. Бях свободолюбив до смърт и не можех да допусна някой да влиза в живота ми с взлом.

          Да, знам, че тази история малко прилича на „Мизъри” от Стивън Кинг. Ами да прилича! Щото една история, ако не прилича на нещо, може на нищо да не прилича. При това „малко прилича”.

          Бях още доста зле, но в отсъствието на Митра успях да отида до най-близкия ключар и го помолих да смени ключалката. Може да умра, но не исках да живея с Митра. Когато се върна, тя звъня, звъня, но аз не отварях. След около час чух отново шум около вратата. После разбрах, че Митра е намерила същия ключар, който смени ключалката. Показала му брачното свидетелство и той се съгласил да извърши услугата. Така че Митра имаше ключ от новата ключалка. Явно отърване нямаше.

***

          Да, ако не съм казал досега, аз плавах. Когато пресичахме Атлантика надлъж или нашир, винаги спирахме в Лас Палмас, за да заредим гориво. Стояхме два-три дни, докато чакаме и аз всяка вечер ходех в един вертеп, който се казваше „Капан за омари”. Там се запознах с Елвис, грамаден негър, който само с вида си подсказваше, че трябва да го избягваш, за да си нямаш разправии. Той ме хареса, после разбрах защо, и ми разказа историята си. Произхождал от заможен африкански род и родителите му решили, кой знае защо, да следва право в Лас Палмас. Той започнал, но единственото, което научил бил испанския език. В бара, ако така може да се нарече, попаднал още в началото. Харесало му това оживление, момичетата в дълги рокли. Да, собственицата на бара, мадам Бинош, държала на елегантността и не допускала долнопробни клиенти. По-късно Елвис разбрал, че не случайно е попаднал в „Капан за омари”. Точно тук щракнал поредният житейски капан. Започнал да идва всяка вечер и нямало как да не бъде забелязан. Първо, с грамадната си фигура, с мекия си басов глас, ако щеш и с африканската си свенливост. Мадам Бинош харесала Елвис и, макар да била жена в късния си разцвет, той я приел в обятията си. Когато разбрала, че си пада по млади момчета, тя го заразяла, но не го махнала от вертепа.

          Та! Да си дойдем на думата. Да, аз се казвах Лилян, това едно на ръка, в ученическите години момчетата ми подвикваха: Лили, Лили… Бях рус, синеок, свенлив и нерешителен. Може би, това е харесало на Елвис, черпеше ме в бара, но аз нямах нищо общо с неговите намерения. Тогава си имах момиче, което винаги ме посрещаше на кея, награбвах Родена още в канижела, отключвах с трепереща ръка каютата и незабавно я просвах на койката.

          – Уморяваш ме – казваше в един момент, но аз исках още.

          Спирах, щадях я, обичах я.

          Колкото и да е чудно, в свободното си време Елвис правеше картички. Как с тези огромни ръчища поставя малките изящни орнаменти, как рисува, умът ми не стигаше. Елвис не печелеше от това. Раздаваше картичките на момичетата в бара, на приятели, на редовни посетители. Сигурно имаше и други познати по света като мен, защото аз редовно получавах картички от него, а също и негови снимки. Странно беше нашето приятелство с него. Да, той не получи от мен това, което желаеше, но сякаш, за да не ме обиди, да не си помисля, че само това е искал, той поддържаше нашата близост. Вярвах му и го смятах за истински приятел. Бях сигурен, че ще ми помогне при нужда.

          – Каква е тази горила? – попита веднъж Митра, която надничаше навсякъде и нищо не можеше да стане без нейно знание.

          – Приятел – казах небрежно.

          В този момент аз не знаех какво ще се случи и каква ще бъде ролята на Елвис в тази история.

          Както вече казах, не се гътнах, прииждаха сили, които, надявах се, ще ми помогнат да оправя объркания си живот. Все още имах нужда от грижите на Митра, да не говорим, че бях женен за нея.

           В главата ми се зароди пъклен план. Мислех се за добър човек и не очаквах, че някой може да разгори такъв огън за мъст у мен. В моя замисъл силно миришеше на извратеност, едновременно с това имаше нещо романтично и жестоко. Но когато е на чужд гръб, можеш да погледнеш на това дори като на игра. Особено ако не държиш на човека, който участва в театъра. Напротив, ти искаш да се отървеш от него. Все едно, пишеш книга и измисляш поредния сюжетен ход. Само че не го измисляш, то си е в живота, истинско е. Не си автор, който дърпа конците на измислени герои, ти си Бог на действието, ти ще щракнеш капана, в който жертвата неминуемо ще попадне. Изкусително е поне веднъж в живота си да имаш шанса да бъдеш Бог, ти да владееш живота, ти да предопределяш съдбите, ти да казваш какво да стане.

          Когато укрепнах още малко, предложих на Митра да направим круиз с кораб. Митра беше във възторг, каза, че това ще бъде изпитание за мен, а и проверка докъде сме стигнали със здравето ми. Разбира се, тя ще продължи да се грижи за мен и на кораба. Круизът включваше Канарските острови и по-точно Лас Палмас. Разбира се, бяхме в една каюта, в края на краищата, нали бяхме брачна двойка.

          Когато пристигнахме в Лас Палмас, още първата вечер я заведох в „Капан за омари”. Елвис ме прегърна, завлече ме на неговата маса, а Митра остана на бара.

          – Става – каза по едно време той.

          Още не бях измислил съвсем позорното си дело.

          – Кое, какво „става”? – попитах.

          – Тази жена няма да остане без клиенти.

          Може би в този момент се роди напълно пъкленият замисъл.

          Следващата вечер отново заведох Митра в бара. Корабът тръгваше в полунощ. Преди тръгването намерих личната карта на Митра и я сложих във вътрешния джоб на сакото си.

          С Елвис отново се усамотихме на неговата маса, а Митра отново беше на барплота, честно казано, наливаше се с добро уиски, което аз щедро и великодушно й предлагах. Беше с дълга рокля, няколко клиенти я набедиха за работничка, но тя гордо отказваше техните покани.

          – Тя остава тук – казах внезапно на Елвис.

          Интересното е, че той не се учуди.

          Закара ме с колата си до кораба, а Митра не забеляза, че излизаме от бара. Корабът тръгна без нея.

 ***

          Разбира се, че ме разпитваха. Упорито твърдях, че е останала по собственно желание и не е споделила това с мене. Митра естествено не беше казала на майка си къде отива. Майка й не се втурна да издирва дъщеря си. Не приличаше на други майки, които биха се тръшкали, вайкали, че са изгубили дъщеря си, готови земята да преровят, но да я намерят. Майката на Митра сякаш беше доволна, че се е отървала от нея.

          Елвис редовно ми пишеше. Никой не се сети да провери коресподенцията ми, тогава всичко щеше да изплува. След като разбрала, че Митра е без документи, мадам Бинош веднага я включила в списъка на работещите момичета. Митра нямала друг изход, съгласила се. При това да излезе момиче от вертепа било немислимо. По-лесно било мравка да преплува океан. Освен Елвис, около вертепа денонощно обикаляли още четири горили като него.

          Последните писма на Елвис бяха доста скептични. Митра се разболяла, залиняла, почти не се хранела. Клиентите не я харесвали, мадам Бинош се ядосвала, че напразно троши пари по нея. Била готова да й плати билета и да се върне там, откъдето е дошла. Но и това нямало как да стане без лична карта. Мадам Бинош изглеждала блага, но била коварна и жестока. Казала на Елвис, че има само един начин да се отърват от Митра. Да наемат рибарска лодка, да я закарат навътре в океана и да я хвърлят във водата. Останалото ще свършат рибите. На първо време Елвис успял да я разубеди. Да не говорим, че Митра изпрати молба за развод. Впрочем писмото беше изпратено от Елвис. Явно мадам Бинош беше забранила кореспонденцията на момичетата.  По-късно тази молба за развод свърши работа.

          Имах пореден късмет бързо да се запиша за същия круиз и след около две седмици корабът акостира в Лас Палмас. Още щом ме видя, Митра се разхълца като малко дете, държеше ме за ръката, гледаше ме предано и всеотдайно като изоставено куче, обичащо стопанина си до смърт. Очакваше спасение.

          Спасих я. Предварително бях уведомил организаторите на екскурзията, че ще вземем пасажер от Лас Палмас.

          Разделихме се на първото родно летище, където кацнахме. Повече не се видяхме.

ВМЕСТО БИОГРАФИЯ

Слово премиера 2 май 2024

Добре дошли!

Мислех си, че това събитие може да мине и без мен, но няма начин, налага се и аз да си полея нарцисите.
Честно казано, не очаквах такова приятелско нашествие. Иначе не се учудвам. Всеки е орисан от нещо, моята орисница ми е вменила да бъда интересен. Но за да не бъда безинтересен, нека цитирам  „Карлсон, който живее на покрива”: „Че съм умен – умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека.“ В случая „умен „ може да се  замени с „интересен” и всичко е наред. Така че, човек не може да избяга от съдбата си, особено ако истината е толкова явна и неоспорима. За щастие интересното, което ще кажа, ще бъде кратко.
Обичам играта, и в живота, и в писането, така че днес ще си поиграем на заглавия, а може и на първи изречения и финали.
Тази вечер представям две книги, така че ще започнем с тях.
Бруталното заглавие ,„Любов до повръщане” се появи случайно. Просто имаше късмет. В една книжарница видях книгата ”Любов” на любимата ми писателка Исабел Алиенде. Събрала е еротични откъси от различни свои книги. а аз имам цели еротични разкази, що да оставам назад.
Да не говорим, че книгата ми „Не ми вярвай, скъпа” е с подзаглавие „еротичен хепънинг”.
„Любов до повръщане” има и друг нюанс, понякога и от любовта ти идва до гуша. Повечето познавачи на любовните наслади го знаят, но си траят. Все пак нека всички да са наясно. Това е сборник с разкази от предишни мои книги. Не се плашете, в някои разкази еротиката е просто като сутрешен варненски бриз в хубаво време, друг път е като море, което бушува и трябва да имаш смелост да влезеш сред вълните.
„Още една натрапница” е вдъхновена от разказа на Борхес „Натрапницата”, но няма нищо общо с него. Познавам горди, дори надменни жени, които никога няма да си признаят, че се натрапват. Но животът е голям играч. Хвърля те в някаква яма, от която, на пръв поглед, измъкване няма. Всеки опит да се измъкнеш, те срива още по надолу. Изведнъж се сещаш да завъртиш лентата обратно. Разбираш, че в живота ти е имало добри мъже, които си подценявала, държала си се хладно и отблъскващо, дори жестоко. Осъзнаваш, че всъщност търсиш спасителя. И тогава, противно на  егоистичната си природа, се натрапваш. но как? Много важен въпрос и в други случаи. Ами как? Тихо, плахо и топло, и макар да се натрапваш, правиш го ненатрапчиво. Можеш да успееш, можеш и да не успееш. важното е, че след ямата си друга.
Държа да кажа, че „Още една натрапница” е една разнолика книга. Действието в отделните разкази се развива на различни места – в града, в селото, на брега на морето, на кораба, дори в Индия. Мислех да напиша две книги, едната, условно казано, градски разкази, другата селски. Но отгоре ми казаха, че ме изоставят. сиреч една книга ми стига. после пак щели да се обадят.
Сега ще си поиграем още малко на заглавия. Не се притеснявйте! Според биографа на Алексадър Дюма, Андре Мороа, писателят е имал 500-600 романа. Спокойно, аз имам само девет книги. при това последните две вече представих.                                                                                                Първата ми книга „Нон стоп” излезе, когато този израз не беше толкова популярен. За моряците, които описвах в тази книга, той беше символ на динамичен живот, на разюздан живот, на живот до грохване.                      С „Пясък от дъното” внушавах, че от дъното не е нужно да се вадят непременно бисери, може просто да се гмурнеш и да извадиш пясък.        С „Неми вярвай скъпа” исках да кажа, че не трябва да се вярва на автора, той си е един жив лъжец.
„Слаби ангели”, – не всеки ангел-хранител може да опази необузданите мъже.
 „Тъмната страна на жената” – тук стигнах до крайност, опитах се да опиша тъмното у жената , украсено от престижна професия, известен интелект и дори семейство.
 „Тъмната страна мъжа” е жест към мъжа, все пак и той има тъмна страна.                                                                                                            „Камък по блудницата” е протест към хората, най-вече към мъжете, които хвърлят камъни дори и към почтени жени, а не си дават сметка, че трябва да запазят камъните за тях. 

Играта продължава с първи изречения и финали.                                                                                                                                                                    Още като ученици моите деца се интересуваха как пиша и защо пиша. Рекох им, че е важно първото изречение и финала. Дъщеря ми каза,
че щом е така, тате, първо изречение, финал, а вътре каквото дойде. Разбира се и „вътре” е важно, но за мен първото изречение и финала
са много съществени.

С моя приятел Никола Радев, светла му памет, много сме говорили за заглавия, първи изречения и финали. Да, важни са, казваше той, но после започва ювелирната работа. Това значеше да се излъскват думите, да се бродира, за да стане разказа.

Уважаеми приятели, ето колко е лесно. Заглавие, първо изречение, финал и между тях думи, излъскани до блясък. Очаквам следваща премиера на някой от вас. Успех!

Атанас Стойчев

Предишна статия„Ахав“ на поета Васил Славов е вече при читателите
Следваща статияВасил Славов, из „Ахав“