Когато попаднеш в капана на живота или се заредят низ от капани, не мисля, че Бог може да те спаси, единствено те спасява късметът. А липсата на късмет може да те натресе в такъв капан, че само вечният покой може да те спаси. Разбира се, някой ще каже, че всичко е в божиите ръце, късметът също. Дългият живот, смъртта изневиделица, желаното дете, нежеланото дете… всичко е там, в божиите ръце. Боя се, че по този начин се оправдава Бог. Защото според мен той държи на постулата „каквото стане”. Ако стане е добре, ако не стане пак е добре. Хората искат поне надежда. А той ту я дава, ту не я дава. По-скоро не я дава. Но всеки знае себе си, както казал един турски султан. Да, всеки знае себе си, сам избира в какво да вярва и в какво да не вярва. Аз вярвам, че ако имаш късмет, освен божията воля, има и други изходи.
В един прекрасен летен ден паднах на тротоара. Спънах се и паднах. Но кой не се е спъвал, кой не е падал. Ставаш, поизтърсваш се и тръгваш отново. Това се и опитах да направя. Но около мен се суетяха две млади привлекателни жени, които ми попречиха да тръгна. По-късно разбрах, че тези жени бяха моите жрици на спасението. Около тях се въртеше един як мъж, който успешно им помагаше да ме удържат. Предполагам, че причината да бъде там не бях аз, а тези непредвидени същества в моя живот. Накрая мирясах и седнах на бордюра. Купиха ми бутилка вода и забелязаха, че не мога да я отворя с лявата си ръка.
– Той не може да си отвори бутилката – извика едната жрица, – той е много зле…
Другата извади телефона си и набра спешна помощ.
Това тласна съдбата ми към добро, а имената на жриците никога не научих.
Потрес!
Мъжът, който плуваше, яздеше кон, караше велосипед, катереше се из планини, караше ски, свиреше на китара, не прекаляваше с храната и пиенето, честно казано, имаше неизтощима потентност, но му липсваха други качества, за да я осъществи. Оказа се, че този мъж през годините се е обзавел не с едно, а с две тежки заболявания, като едното подлежи на неизбежна операция. Иначе, както биха казали моите приятели моряците, ако не предприема нужните действия, горя!
Да-а, и този мъж бях аз, на шестдесет и пет години, и досега не бях стъпвал в болница.
Но бедите ми започнаха, когато се прибрах вкъщи. Нужни бяха грижи, денонощни грижи, за да оцелея. Хирургът ми прошепна поверително, че съм бил на ръба. Още в болницата ми казаха, че жена ми трябва да си вземе отпуск, да се научи да бие инжекции, да сменя превръзки, да готви специална храна, да мине курс по рехабилитация, да следи редовно да си вземам лекарствата, като начало да ме разхожда из апартамента, а по-късно и до най-близката градинка…
Да, ама аз нямах жена. Имах, но от година вече нямам. Защо нямам? Ей сега ще се разбере.
Тя се казваше Родена. Да, не Рожена, не Розена дори, а Родена. Шантавите й родители са го измислили. Не че моите са по-свестни, щото пък те са ме нарекли Лилян, представяте ли си, това женско име, което идва от лилия. Но за това по-късно.
Историята с Родена беше унизителна, всичко гадно, което можеш да си помислиш. Работеше в издателство и то доста успешно. Бе завършила немска филология, преведе един сборник разкази и два нашумели романа. Получи награда. За късо време се издигна до поста главен редактор. Според Родена собственикът на издателството нищо не разбирал от книги, но това не му попречило да й „посегне”. Тя не го изчакала да завърши и го зашлевила. Разбира се, той веднага я уволни. Намерил си друга особа, която била съгласна с горните условия.
Родена за кратко време си намери работа в международно радио в Германия. Държеше да се разведем, трябвало да бъда свободен, тя също… Животът бил непредвидим. Разведохме се цивилизовано и деликатно, без много шум. Децата ни, син и дъщеря, бяха вече големи, имаха си собствени деца, живееха в столицата и уверено вървяха по своя житейски път.
-
Това са нрави на варвари и аз никога няма да стъпя в тази страна, пълна с варвари – каза на тръгване. – А ти ми прости – допълни и ме прегърна.
-
Разбирам те – отроних и се разплаках. Родена беше овладяна жена, но и тя се просълзи.
Родена не удържа на думата си. Още първата година ни покани с децата в Германия, разведе ни, запозна ни с новите си приятели. Бяхме истински щастливи и дълго си споделяхме преживяното.
-
Не мога да живея без вас – каза на тръгване. – Ще ви привикам тук или ще се върна…
Докато не се изсипа тази градушка върху мен. Градушка ли, гръм ли, не знам, но трябваше да се спасявам.
Обадих се на нашата семейна приятелка Митра. Тя беше медицинска сестра и сигурно щеше да свърши работа. Беше около четиридесетгодишна с миловидно мише лице, стройно тяло, с тънки, но красиви крака. Не че беше моментът да описвам привлекателни жени, но все е нещо.
Митра се появи в апартамента още същия ден, когато й се обадих. По-късно разбрах, защо толкова бързо се е съгласила.
Тя се държеше много добре с нашето семейство, канеше ни на гости, ходехме заедно до морето, мислехме, че ни е истинска приятелка.
Също като Родена, бе завършила немска гимназия. Бях забравил, че с изключение на Родена, всички, които бяха завършили немска гимназия, носеха в ученическата си чанта маршалския жезъл.
Някъде прочетох, че Митра е божество на слънцето и светлината. Какво ти слънце, каква светлина, пълна тъмница и живо мракобесие.
Ставането беше в шест. Замъкваше ме под душа и пускаше студената вода. След операцията бях станал адски зиморничав, треперех като новородено мокро агне в студена кошара. Но Митра нямаше милост. Бях чел, че така обливали затворниците в концлагерите, само че направо с маркучи, разлика никаква. След моя студен душ Митра си вземаше горещ душ, за който аз само можех да мечтая. Все пак, след душа ме завиваше в хавлия. Караше ме да закусвам с нейните отвратителни безвкусни каши, протестирах, но тя не ме оставяше, докато не погълна последната лъжичка. След това ме извеждаше на разходка в кварталната градинка. Обикаляхме час-два, плетях крака, залитах, но Митра ме държеше здраво, нито веднъж не паднах. Зимата още не бе свършила, когато Митра ме изведе до морето. Морската вода беше около десетина градуса. Настояваше да се събуя, да запретна крачолите си до коленете и да крача в студената вода. Както винаги, тя ме подкрепяше и стъпваше бодро до мен, обута с маратонки. Както отиваше, сигурно скоро щеше да ме пусне в басейн с бучки лед. Забравих да кажа, че тя беше върл поклонник на студотерапията, бе завършила специален курс и казваше, че е излекувала не един пациент.
Децата все пак идваха да ме видят. Митра се държеше необичайно любезно тях, сготвяше нещо вкусно, купуваше вино. Аз, разбира се, си ядях моите каши, но тези срещи минаваха добре, дори бих казал задушевно. Тя приказваше с тях, вмъкваше се неусетно и деликатно в разговорите и децата мислеха, че всичко е наред, радваха се, че съм попаднал на такава грижовна болногледачка. Не смеех да споделя моите тегоби с този демон в рокля. Ако им кажех, че това е моят внезапен концлагер, те щяха да се притеснят. Животът при тях щеше да ми вземе повече години, отколкото самата болест. Затова си траех, да не ги обременявам и, както бях свикнал винаги, реших да се справям сам. Родена също беше спокойна. Бях сигурен, че е ако й дам знак, тутакси ще изприпка насам. Но аз не исках да я превръщам в мъченица.
-
Няма да се отървеш от мен – каза ми веднъж моята грижовница, което ме срази.
Никога! Никога, никога, никога, няма да се измъкна от нейната мъртва хватка.
-
Нещо повече – продължи тя, – без мен ти няма да живееш дълго. Но дори и с мен годините ти са преброени. Ако искаш да спечелиш няколко години живот, трябва да се ожениш за мен.