КАЛИФОРНИЯ, КАЛИФОРНИЯ… Пътни бележки от Ангел Колев

СУТРИН наместо слънцето, търся с поглед Голдън гейт бридж. Емблемата на Сан Франциско. Поне за мен, човека от Източния бряг. Промушил ли се е през мъглата, която почти целогодишно овива като пъшкул града всяка сутрин, значи всичко е наред; стига си се овивал в топлите завивки, скачай и се стягай за деня, светликът ще ви топли и днес. И не се стряскай, ако мъглата само за минути отново се спусне от високото на другия бряг, където се издига Тамалпаис, полевия лагер на облаците и мъглите, често и на дъжда. Тя също толкова бързо ще отскочи към хоризонта, ще се стаи някъде там, в наситеното зелено на горите и пред очите ви отново ще се усмихне измито и светещо разноцветното лице на града. Синьо, жълто, червено… Къщичките се редуват, гиздави, пременени за пред хората; шпалир от двете страни на живописните улички, искрящи с цветовете си гердани. Но ти без дрешка не излизай, дори и да е лято.

ОТ ВИСОКОТО над плажа Бейкъри, някъде близо до водата на залива в началото едва забележимо, но после постепенно – постепенно все по отчетливо започват да се открояват два силуета. Като под въздействието на проявител във ваничката с парчето хартия за чернобяла фотография. Отместиш ли поглед встрани, те потъват обратно в лепкавата сутрешна мъгла. Спреш ли да въртиш глава, да се се оглеждаш наоколо и се върнеш на предишната гледка, двете фигури отново се появяват, макар и неясно. После пак-изчезват и пак се появяват. Спускаме се към водата и нагазваме в твърдия пясък на дълбоката безлюдна в ранния утринен час плажна ивица.  Приближаваме се към двамата. Мъж и жена, дебело облечени, главите им са овити в пъстри вълнени шалове, лицата им само очи и нос. Не ни поглеждат дори, мълчат, не откъсват погледи от водата. Пред тях, на няколко разкрача са побити метални стойки, които държат дългопръти въдици. Рибари. Потръпваме. Ветровито е и влажно, макар че влагата при водата се чувства по-слабо, бризът я издухва към залива.

Рев на корабна сирена ракъсва изтънялата пелена на мъглата, която много скоро ще ми заприлича на пухкав дреп. След миг големият съд се провира под плещите на моста надкрачил най-дълбокото на залива и безшумно плавно потъва зад кедровата гора на нашия беяг в Пресидио.

Който не е пресякъл залива, крачейки по моста, той не е бил в Сан Франциско, казват местните. Пешегодците са с фотоапарати, не бтрзат, често спират и запечатват гледките от двата бряга – градскара част и отвъдната, където по хълмистия бряг е приютил малките градчета-сателити. Саусалито, Белведер… Шумна смесена групичка момичета и момчета на доста пресиран английски ни молят да ги снимаме. Заговаряме ги. Бразилци. Веднага отварям дума за футбол, една от девойките е с фанелка на бразилския национален отбор. И всеки по своя път.

Под нас е заливът, заслепява с “огледалата” си, после изведнъж помръква, изглежда уморен, без настроение, сигурно от разлятото мляко, мъглата тази сутрин е гъста.

ПЪРВАТА НИ СПИРКА ГЛЕН ЕЛЪН. След “покръстването”, пресекли сме залива по моста на паркинга ни чака колата на нашия водач, българин който от години живее в Сан Франциско. Във винарната край шосето опитваме прочутите вина с марката на Робърт Мондави от масивите на Сонома, отлежали в тъмните прохладни помещения на неговата винарска династия. Срещу нас, на скеле до стената са строени бъчвите с изписани години на прозводство. Червени и бели вина. Млад мъж разлива в малки чашки за импровизирана дегустация от посетителите. Обръщаме по няколко шата от отбраните марки. Е, купуваме си по една бутилка, такова нещо не се подминава с празни ръце.

Отсреща, през улицата съзираме малка антикварна книжарница с познати заглавия. Предимство тук имат книгите на местната знаменитост Джек Лондон. Само на няколко мили има отбивка вляво към имението с фамилната му ферма, самият писател казва в едно интервю, че фермер. Последно изкачване по хълмистия път и се спускаме към открилата се пред нас “лунна долина.” В картата ни това място е отбелязано като Джек Лондон вилидж.

От всички страни сме затворени от невисоки, обрасли с ниски гори полегати хълмове, зелени вълни до хоризонта. Лятната къща на писателя. Някои са нетърпеливи веднага да се щракнат пред една неголяма и съвсем обикновена дървена къщица в традиционен за района непретенциозен безименен стил. Ниски, потъмнели от обилните дъждове летви затварят малко затревено дворче отпред с небрежно засадени от двете страни на тясна пътечка, която ни отвежда до дома на писателя.

Тук някога е кукуригал петел, по негово разписание. Навремени е подгонвал и по някоя и друга по вкуса кокошка. Пельова обич. Сега петел няма. И прасенца няма, основното занимание на фермера Джек. Завъждал е и крави, грижел се е и за телета.

Досами къщата, от едната страна на вратата е скована пейка, а пред нея църцори фонтанче в малко зидано кръгло шадраванче. Разперил буйна корона вековен дъб хвърля широка сянка, от нея лъха спокойствие и хладина.

Присядаме на стъплата отпред. Всеки с мислите си, никой дума не продумва, но почудата идва от това, че посетителите освен нас, са само едно младо семейство с дете. Зад къщата е някогашната конюшня с ездитните коне за стопанина – “морякът на кон”, жена му и гостите. Малко по-нататък, все  в това равно пространство са машинния парк и работилницата, а встрани е огромния обор, ктдето в две отделения са разпределяни животните.

Маршрутът ни отвежда в долния край на имението, зает на места от гъста и непроходима гора, разкъсана от полянки, изпръскани с полски цветя, някои познати и в нашите поля. Колкото повече се отдалечаваме от лятната къща в имението, пътеката все повече изтънява, дърветата протягат току над главите ни клони, плътно обвити с тънка копринена светла паяжина и дълговлакнест синкавозелен мъх.

ИЗВЕДНЪЖ ПРЕД НАС, без предупреждение се изправя изгърбената, изтърбушена след пожара, с избодени “очи’ в страшната нощ каменна къща. Уулф хаус, нарекъл я странника за всички в околноста. В ония години запокитеното далеч от хорската глъч имение, със заоблени гористи хълмове е било населявало с всякакъв дивеч, спохождано било и от вълчи глутници. Днес наоколо цари библейско спокойствие, огласяно от песента на птици-чародейки и ниските октави на дребни гургулици. Вълците са забравени отдавна и са сред забранения животински вид.

Писателят искал тази нестандартна каменна къща с двайсет и шест стаи и девет камини, да се издига на четири етажа и да остане на това място ‘“за вечни времена.” Тези думи той е записани в дневниците си. Няколко седмици, преди преселването му в мечтания дом, на 22 август 1913 г. пламъци изпепеляват почти завършената величествена за онези години постройка. Три години по-късно, той умира една нощ в съня си, неизвестно и до днес при какви обстоятелства. Както и до днес не могат да се открият и причините на странния пожар. Легендите се сменят една с друга, всяка една по-страшна, всичките обвити в злокобна тайнственост. Три години след неговата смърт, в памет на мъжа си жена му Шармин успява да построи далеч по-скромна от плановете на писателя  за “къща на неговите мечти” съвсем обикновена малка къщица, където се помещава скромна музейна сбирка, посветена на писателя.

Снимка в моряшка униформа на младия Джек, ситно изписани негови дневници, бинокъл, кожена чанта за през рамо, географски карти. На монитор се въртят кадри с негово участие от имението: разчесва кон, впряга двуколка, държи в ръцете си няколко новородени прасенца и им говори нещо, звук няма, крачи край лозовия масив.

На горния етаж е кабинета му, с оригиналното писалище, гостна, малка спалня. През 1960 г. цялото имение е дарено от единствения му наследник, племенника му Ъруин на щата Калифорния, превърнато по-късно в щатски музей.

СПИРАМЕ пред гроба на писателя. Висока могилка, семейна гробница в самото имение, където е погребана жена ми Шармин и още две други детски гробчета. Там, в ограденото място за вечен покой е побит и камък от опожарената къща, обрасъл целия с мъх. Това било желанието на писателя.

Към нас се приближават още трима туристи, семейството с момиче в тийнейджърска възраст. Мълчат. Никой не нарушава несравнимата тишина. Като ритуал. Тръгваме си едновременно. живеят наблизо, от ирландски произход, идват за първи път тук. Вдигат очудено вежди. Чак от България!..

В НИСКОТО вече две смели кошути, кротко пошипват тревица в безмълвието на местността. Едновременно като по команда вдигат очудени погледи. Сякащ питат какво правите вие точно на това място точно сега? Изучават неканените гости секунди и съвсем делово се връщат към предишната си делнина дейност.

Над главите ни едра птица, трудно е да определим каква, здраво разклаща короната на гъсто зашумен дъб. Свистенето на крилата и ни карат да се спогледяме озадачено. Бъзо отлита нанякъде. Едва ли би оставило траен спомен в съзнанието ни.  Притъмнява. От малък процеп между дърветата се вижда къс от все още дневното небе и едва забележимо изрязан върху него бледия кръг на Луната. Знам, че Слънцето е обагрило облаците над Залива в червено, но от тук това не се вижда и затова бързаме да заемем местата си в колата на Влади.

За секунда само ми се стори, че тропна врата. Неопределено от кой край точно за кратко се надигна гълчава. Хорска разправия. Някой ругае някого на висок глас. Като че ли дълбоко някъде изпод земята очуден глас простена: “Джек Лондон умрял…” Днес във винарната, докато опитвах виното някой като че ли каза. “Отровили го. Сипали му във виното…” Но никой наблизо до мен. Сънувал ли съм, или някой някога го е казал…” Тих ветрец, бриз, от океана. Съвсем близо зад хълмовете на селцето се на затихващи и засилващи се вълни до нас се донася елегична песен на окарина.

После провлачена, влачеща се по корем до безкрая тишина…

ЕДИНИЦАТА е пътя, който ще ни отведе в Монтърей. Панорамен, казва ми Благо вечерта, когато избирахме маршрута. Аз по-благ човек от него не съм срещал. Пък и името му такова, благо. Човек си идва с името.

Обадило му се един ден едно българче, студент от средния Запад и го попитало може ли да помогне с работа на първо време, нямало как да се издържа, а не му се прибирало в къщи. Смотолевил някакаво малко крайгранично градче в пиринския край. Ей, казал му Благо, хващай пътя за насам, влак, автобус, ако нямаш кола, пари ще ти пратя, ако са ти къси финансите и идвай. Като дойдеш ще говорим, няма да се надвикваме през девет планини. Още на другия ден Митето цъфнало пред вратата му. Леко объркан. Непознат човек. Влизай, рекъл му чичо Благо, поканил го направо в бейзмънта, посочил му един диван да седне и занареждал. Настанявай се тук, легото, хладилника, мивката, тоалетната, баня имаш горе на птрвия етаж, друг не я ползва, ние си имаме всичко на на втория етаж, в мастърбедрума. Ключ за външната врата ще ти дам веднага, почини си от пътя тия дни, от другата седмица тръгваш с мен на работа. Обновяваме две къщи, това е бизнеса ми, няколко души работници са във фирмата ми. Момчето мълчи, снишило се на дивана, какво да каже. не знаело какво да каже. Ето това е Благо.

От едната страна планина, тук таме сипеи, покрити с метална мрежа, пази пътя от срутвания, от другата – океана. Вечното движение, никога не съм го виждал спокоен, усмирен. Гонещи се към брега една подир друга, искрящи на слънцето зелено-сини вълни; Стопяват се на късия бряг, последвани от нови и нови вълни, като стена, които също се стопяват на сушата. Вековно единоборство…

Паркираме и без да се бавим се спускаме към улица “Консервна”. Онази, от романа на Стайнбек. “Празното място”, с няколко сякаш захвърлени от години със замлънали завинаги мотори пикапа. Дали някой ги е припалвал. Зад тях, на няколко крачки само изоставена, запокитена в отминалото време, килната на една страна като немощна старица, прегърбена, изнемощяла в очакване на края си последната оцеляла рибна фабрика. Безнадеждна. Ще рухне всеки миг. Изпочупените прозорци, покрити небрежно с нащърбен шпертплат дори не молят за помощ. Разкривени, покрити от ръжда, изгубили цвета на боята си, небоадисвани кой знае от кога, олющени, затръшнати до второт пришествие високи двукрили врати.

Улица Консервна е оживена, запазила автентичия си вид през годинитете, когато сирените са свиквали под знамената на рибните фабрики стотици работници не само от околността, хранили са техните семейства. Разлиствам страниците на романа.

БАКАЛИЯТА на Ли Чун, лъснатите макар и дървени фенери, които се палят всяка вечер, парен локомотив от старата железница, макар и изстинал от десетилетия, не е забравил тежките си въздишки от миналия век. Мечото знаме със застоялия, прокиснал, изпълнен с милиарди прашинки, светещи от слънцето вече не отварят врати, но помнят и се вълнуват със заключените завинаги /ли?/ любовни премеждия в славния в миналото публичен дом.

И точно в този момент, сигурно го има в сценария, макар и да няма сценарий от долния край на малкото площадче, сякаш изпод земята изниква дребната фигура на Док от Западната биологична. Като ни наближава се взира в лицата ни, сякаш търси познатите ни герои, събира четата за лов на жаби в Кармелското блато. Или за друга още по-шумна и весела беля, която по-важното е, че е зачената с най-добри чувства към изстрадалото човечество. Усещам препечения вкус на халба “Стари кецове за тенис” в бирарията, която опира с дворчето си в залива. Няколко двойки тюлени се припичат върху потопените във водата дървени скари, сковани и поставени там за техен уют. Над пътя, срещу заведението, което обедно време е препълнено от посетители, предимно туристи е паметника на Джон Стайнбек, летописецът на Монтърей, роден недалеч от тук, на север по единицата, откъдето дойдохме, в малкото градче Салинас.

В Кармел изпращаме Слънцето. Стръмните, покрити с неравни заоблени, излъскани камъни улички се разплитат лудешки към океана. Проблясва с жилавата си виеща се снага и реката, която изтича от голямото блато над градчето. От там се разнася канонадата на жабешкия хор, която за миг само заглъхва от неустановена от науката причина, после отново се въззема към отрупания със звезди необятен небесен купол. Картини от романа. Мракът усилва чувството за тайственост. Фенерите разбиват мрака, притискат го, изтласкват го към крайните квартали; мъждива светлина се опитва да открадне късчета от ниските постройки, с малки приказни дворчета на жителите в живописното градче. Бризът откъм океана се засилва, потръпваме леко от хладината, а между приятелските все пак тласъци на вятъра дочуваме съветите на Доктора: “Човек не трябва да живее безсмислено. А да бъде полезен на хората…” Всеки за себе си.

ИТАЛИАНСКИЯТ КВАРТАЛ е същинска Италия, и точно толкова Италия, както е и в Ню Йорк и във Филаделфия. В други италиански квартали не съм стъпвал, макар и да знам, че без тях не минава никой от големите градове. Привечер. Гълчава до Бога, тротоарите са препълни, хора са насядали на изнесени навън масички, всеки с питие пред себе си, чашите се изпразват бързо и също толкова бързо се заменят от чевръстите мъже в черни сетрета, бели ризи и папионки, униформата на сервиращия персонал. Мезетата не са задължителни, но и те надничат от големи плоски чинии по средата на масите-четворки; раци, скариди, срамежливи миди, които с едно око поглеждат през открехнатите черупки.

За секунда само да се спрем, за да се изчакаме, че няма как да се движим накуп в пренаситеното пространство за пешаци, към нас веднага се спуска човекът с папионка, кима с усмивка, кани да утолим жаждата си, да се насладим на “специалитета за деня” и обявява вкусотията на английски и на италиански. Отговаряме му на италиански и това го вдъхновява.

Влизаме във Везивио. Един от най-прочутите барове във Фриско. Катя, Кевън и аз. Катя е от София, Кевън е чикагец, живеят в центъра на Сан Франциско, имат син  Марти, десетокласник и много добър хокеист в уилищния “Сайбърс”; бързо и технично ляво крило. От апартамента им до италианския квартал са двайсетина минути пеш, с кола в часовете пик с паркирането също толкова.

Везувио е наистина знаменит бар! Тук са отсядали писателите бунтари в най-бунтарското десетилетие на Америка. Петдесетте години. Джек Керуак и компания са съставлявали шумните компании, които не си тръгвали докато не изпият всичкото пиене на бара. Това ни го казва Кевън с предизвикателна усмивка. Аха, сещай се! Почти всяка вечер са отсясали през седмиците, когато са взимали почивка от лудешкото препускане с какъвто транспорт им попадне по пътя от Източния до Западния бряг, споделяйки приятелски с всеки от безкрайните си неочаквани срещи, лудостите, неудачите, измамните победи. Разказвайки ги десетки пъти пак и пак, от начало до край тук, в бара, техния бряг, преди да се завърнат с нови и нови идеи и мечти на пътя межди двата окена, техния бунт срещи ръждясалото общество. Тяхна съдба.

“По пътя.”

“Върви и страдай за хората…” Високият кокалест старец, нарамил вързоп през рамо. “…Бог е малко плюшено мече.” Това вече е Дийн Мориарти, старшият в компанията. Казва го и след секунда е обърнал гръб; гордата му осанка, изрисувана на фона на прихлупените къщоцо в един от забравените хора и квартали на Ню Йорк, където е обиталището им в кратките престои, преди да обяздят пак своята бричка е очакване  всеки момент да се разпадне на пътя. По пътя.

Давай!

“Подземните”. “Пик”…Вик на Сал към злощастното човечество, който ще продъни небето. Дали са го чули?!..

Катя бързо прескача през прага на времето и пита за български автор, който наскоро е получил награда. Гледа към чичо Ачо, така ме нарича и днес, както в съседските ни години в София, врата до врата на четвъртия етаж.

И вече сме на тротоара, през улицата от бара, където сме си свършили работата и което не е много сигурно в този момент пред вратите на също токова знаменита стара книжарница, в която можеш да си купиш всичките известни книги.

Взимаме си от високите препълнени рафтове “Timecheltar” /“Времеубежище”/ на Георги Господинов, отличена с Букър същата година, “Швейк” по моя препоръка и  “In roud” /“По пътя.”/ на Керуак, за да я препрочетат. Катето в София пишеше приказки на пишещата машина на баща си журналист, да е била трети или четвърти клас. Америка, обаче и показала друг път.

Пътя.

Кевън, стиснал под мишница придобитите нови книги за домашната библиотека, излезли сме вече навън изведнъж заковава на място, вдига глава към отблясъците от витрините на магнетичния Везувио и с категоричен, нетърпящ възражение глас  отсич: ‘“Да пийнем още по едно! На път ни е…”

“Чикагооо!..”

Петък вечер.

Frjday nignt live! Duud!

ЛЮБЧО ме предупреждава, стори ми се с лека, едва забележима насмешка, бих казал дори снизходително, че сега койотите в квартала си гледат малките и може и да ми препречат пътя, като отивам толкова рано за кафе. Не кандисвам. Рано? Рано е три след полунощ като ставам в дните за риба с Донтлес в откририя Атлантик.

Връщам сервиза: „Няма как да не ми излязат на пътя, ние скиторещите тръгнем ли за някъде все изненади се сипят отгоре по пътя ни. Орисия…“ Той се чуди тази думичка орисия го препъва; след толкова години в Америка, някои думички съвсем са изтъняли в съзнанието, къса се нишката, не, не е преструвка. Естествен човек е. Чета го в очите му.

НЕБЕТО сутрин е в обичайния си миши цвят. Времето е прохладно, за връхна дреха, но аз вече знам от предишните ми спирки, че в тази част на Западния бряг е така целогодишно. Метнал съм на гърба едно леко яке и “натискам педали” по баира още първата сутрин, след като предната вечер пристигнах в града, известен още и като „огърлицата на Тихия океан.“ Сравняват го с Рио Де Жанейро. Така да е, но аз имам резерви към подобно сравнение, бил съм в Рио, друг е въздуха там, цъфтежа е друг, цветовете, миризмите и ритмите. Самбата по улиците и площадите в дните на карнавала! Пил съм го до насита, на живо!

Едно табло встрани от катерещата се малка с попукан асфалт уличка, ме спира за момент. Зачитам се. Как да се държим, ако насреща ни изскочи койота в търсене на храна за малките си. Викайте колкото ви глас държи, напъждайте я животинката се плаши от хората. /Кой не се плаши?/ Ако сте излезли с кучето си, дръжте го здраво на каишка. И още една препоръка – не оставяйте храна на койотите. Те са диви животни и трябва сами да се справят с потребностите си. Хм!

Следва леко спускане към като скачени съдове улички в квартала, тази с кафенета, ресторантчета, пицарии с масички на тротоара. Рафтове на открито предлагат плодове, зеленчуци, води и сокове. Грабвам кафе в хартиена чашка и поемам отново нагоре към Опърления хълм. Така е записан в картата. Сериозна височина. Включвам на първа балканска, спомням си малките “балканчета” навремето, доста бензин ще ми трябва за тази планинска височина, опърлена от силното калифорнийско слънце.

Какъв простор наоколо, вече от високото. Взел съм сулук и вече мога спокойно да се любувам на гледката далеч под нас.  Мъничките чисто бели, същински снежни преспи къщици се редуват с боядисани в ярки цветове, притиснати една в друга, ще се издушат; залива с корабите, с трептящите на слънцето /пробило е мъглата/ белоснежни ризки на платноходките, комините на производствените мощности на старите и новите постройки на  фабриките, част от местната промишленост. Утринният бриз плете въжета от излитащия дим, хвърля ласо към малките пухкави облачета. Там долу е и бригадата китайци, които замятат тежки въдици за тежка риба и многолюдни софри на пирс найн. Как само си приличат всички, не само по напевния език. Не ги виждам от тук, но сигурен, че са там, на рубежа,  клечат край водата, ден не пропускат в хубаво време, с кожата ги чувствам. Бил съм в задругара им, вече съм свой човек. Разпитват за рибата в нашия океан – Атлантика, вдъхновават се от разкази за риби. Възгласите им подскачат като стъклени топчета от врязлия се дълбоко в залива пирс.

От върха, обозначен с металната рамка кула и мигаща най-отгоре денем и нощем червена светлина, ориентир за вертолетите и малките лекокрили самолети се спуска дългокос „старец белобрад” /от един шлагер/. Запалил е фенера на добродушна си усмивка, в отговор му отвръщам с моята, също белобрада. Покрай него шари ситно дребно топчесто кученце, бляк енд уайт, ту спира, ту отново описва ситен бод, ту пък изведнъж се сърди някому и се опитва да го заклейми с пронизителен лай, да го сплаши, ей сега ще те разкъсам. Не напуска обхвата на каишката си, стопанинът е прочел предупреждението на общината за опасностите от койотите. Спираме на крачка един от друг. Кучето ме души усърдно, сприятеляваме се за секунди, вече сме свои, подскача край мен, катери се по крачолите, лигави ме. Дъръ-бъръ, породата и годините на домашния любимец, който е най-важния в семейството, идвал ли съм във Фриско преди, а-а, значи познаваш града, вери найс, от къде съм. Бългаия! Европа, Балканите! Усмивката му мигом вдига каратите. Чака да разкажеш, след всяка твоя дума кима удобрително.

Дръпвам решително нагоре, няколко виража ме очакват до върха. Тръгнеш ли към него, някакво вътрешно, необяснимо усещане, порив те теглят нагоре, нагоре.

Спирам на най-високата точка, леко примижал заради Слънцето. Прохладният ветрец от сутринта се е усилил. Поривите са по-чести, по силни; потръпваш, карат те да се приведеш, да скриеш лицето си; мястото е открито, не можеш да се скриеш.

Под теб е Градът, с цялата си шарения, с морския дъх и влагата, с миризмите, звуците, хората, китайците, велосипедите /най-популярното возило тук/, трамваите, надигащите вик клаксони от обедния трафик. Всичко това се запечатва в съзнанието, знаеш, че то ще остане дълго в теб, в паметта, в разказите ти.

“Фрискооо!..”

ВЕЧЕРТА, в ресторантчето край водата, на открито в приказното градче Суасолито с чайките и мачтите на яхтите му, на отвъдния бряг след исполина Голдън Гейт бридж, надкрачил залива, на първата отбивката вдясно ще се прекласваме по екзотичните морски блюда, отрупали масата ни, всичките до едно обединени от названието “дарове от Океана”. Лято е в Бей ерията, ама ние сме наметнали якета, някои дори са вдигнали яки. Предвечерният бриз е студен.

Верчето, жена му на Любо ме загръща: „Чичо Ачо, да не те простудим!“ Грижовна. От бебе израстна пред очите ми в София. Дама. С професия. Любо не и отстъпва в кариерата с компютрите. И двамата авторитети в работата си. Вървят напред, както самите го казват. Това е Америка. Христо, сина им, с името на дядо си отличник в мидъл скула; учредител на младежки кино-клуб още от сега, едва в шести клас е решил да прави кино в бъдеще. Ей го къде е Холивуд, трябва само да се спуснеш по „петицата“ на Юг и за няма и пет часа си в Меката на киното.

Семейство.

Попитали Марк Твен кога в живота му е било най-студено. Без да се замисля дори, той отвърнал: „Никога не съм мръзнал повече, отколкото през едно лято в Сан Франциско“.