Божидар Бакалове роден през един слънчев Ноемврийски ден на 1962 година в Първа Градска Болница, град София, по това време столица на Народна Република България. Това драматично събитие изиграва огромна роля в по нататъшния му живот. Произхожда от заможно, малокултурно и ниско образовано лекарско семейство. На двегодишна възраст отива в град Лом за да живее при баба си и дядо си, докато алчните му родители трупат богатство в новоосвободената , социалистическа Гвинея. В град Лом той се сблъсква с анимационни филми като “Породица Кременко” по югославската телевизия и рок предаването “Метроном” по румънското радио. Тежко травмиран от тези изпитания се завръща в София, където попада в 40-то училище”Асен Киселинчев”. Благодарение на това успява да опознае в детайли такива шедьоври на литературата като “Джемалие иска да се учи” и “Овчарчето Калитко”. Широко ширещата се корупция е основната причина да завърши гимназия и някои други форми на образование, сред които и родната казарма. Някъде през този период развива нездрава привързаност към творчеството на Христо Ботев, Алеко Константинов, Емилиян Станев, Кингсли Еймис, Гогол, Булгаков, Хашек, Джон Кенеди Тоол и още редица други некадърници. Подобно на Майор Михов, Мрази Модерната Музика. Прекланя се пред постиженията на Франк Запа, Хисарският Поп и Муслим Магомаев.
През 1988 започва експерименти с пациенти, които продължават и до днес с променлив успех. От 2002 година заживява на гърба на американските данъкоплатци, като успешно претендира, че упражнява високо квалифицирана трудова дейност.
В свободните си от лентяйство и коменсализъм* (Забележка: в буквален превод -”сътрапезничество”, форма на паразитизъм, при която паразитът на причинява вреда ха гостоприемника, а само използва хранителните му ресурси) часове се опитва да напише книга ,както и някой и друг разказ.
Всичко това е заблуда, поддържана с големи усилия от прекрасната му и измъчена съпруга и чудесният му, изтормозен син.
Как се гради История или Скачай Момко!
История се прави много трудно, за разлика от глупости, които се правят значително по-лесно. Разликата в трудността е от порядъка на тази между ваденето на корен квадратен и ваденето на кръгъл корен. Тази разлика е описана за първи път в произведението “Краставицата“ на румънския просветител Мирча Кришан в края на 60-те години на миналия век.
Беше края на Април 2020 и по нищо не личеше, че аз ще влезна в Историята.
Пролетта беше студена, Пандемията беше само на два – три месеца и всички в болницата бяхме оклюмали и неестествено сериозни.
Не достигаха маски и други еднократни предпазни средства, затова трябваше да се облечем в пълно бойно снаряжение , да прегледаме всички болни на един път и после да се изпокрием в кабинетите, за да пишем това, което едно време се наричаше
“ декурсус” – описание на състоянието на болния и плана за лечение, да назначаваме лекарства и изследвания и да проверяваме резултати. По-експедитивните от нас успяваха да свършат с прегледите до към 12.30 – 1 часа.
Този ден бяхме заедно в кабинета със Кавалериста. Той е висок, слаб, има угрижен вид и винаги си похапва здраво на обяд, докато коментира оживено въпиющите несправедливости на които го подлага този суров свят – работа, две дъщери и прочие. Освен това тогава е времето, когато той може да гледа спортни новини, или поне гледаше, преди Пандемията да преустанови всички прояви.
Затова не е за учудване, че някъде към 1 ч. се срещнахме пред кабинета.
Този път Кавалериста е по-раздразнен от обикновено:
– Знаеш ли, Бацилио ми се обади и иска всички лекари и фелдшери да се съберем пред този кабинет. Щял да ни каже нещо много важно. Аз съм дежурен и затова се обърна към мен. Сега трябва да текствам на всички и кой знае кога ще ми остане време за обяд! Горчивият опит е научил Кавалериста, а и всички нас,че неочаквани съобщения в работно време означават нови неприятности и в никакъв случай не си заслужават да закъснееш с обяда.
Бацилио е един от специалистите по Инфекциозни болести. Той е от страната на инките, Перу, и като повечето латиноси, говори много и с апломб. Той има план, как ние двамата можем да се отървем от практикуването на медицина, което в последните години в САЩ се превърна в не само тежка, но и доста неприятна работа. Планът включва внасянето и разпространението на перуанската национална напитка “pisco“, но подробностите все още са в процес на разработка. Аз се издигнах много в очите му, като разбра че съм опитвал и харесвам този елексир, който се прави от местен сорт грозде и прилича на мускатова ракия, и ме удостои с титлата „Pisco Aficionado“ .
След малко всички се събрахме пред кабинета и зачакахме Бацилио.
Той се появи с потно чело и много развълнуван вид. По петите му вървеше една друга инфекционистка, и тя с необичайно делово изражение.
– Нека да излезем във вътрешния двор, на открито.
Още недоизрекъл, той бързо закрачи към изхода.
С мърморене и недоумяващи погледи неохотно го последвахме.
За моя изненада, навън беше доста приятно – температурата беше към 25 градуса и полъхваше топъл вятър. Дадох си сметка, че това е първият истински топъл ден.
Бацилио ни заведе пред две набързо сковани дървени стълбища, които напомняха на стълбите към ешафод. Мислех си за извратената мъдрост на управляващите, които навсякъде по света са изобретили тези издигнати платформи, за да може тълпата да се наслади с перверзен ужас на насилствената смърт на нарушилият закона и после да се изпълни с облекчение и благодарност, че този път на тях им се е разминало.
Силен порив на вятъра донесе облаци от прах и ме накара да извърна глава. Погледът ми попадна на моите колеги. Те ми се сториха подмладени – с разрошени коси и хирургически екипи – униформа, която не бяха обличали от студентските и специализантските години.
Използвах случая да изостана, за да говоря с Мораксела. Това е псевдонима на фелдшерката, която работи с инфекционистите и вижда пациентите преди тях, за да им ги представи на визитацията. (Moraxella catarrhalis е бактерия, причиняваща инфекции на дихателната система и средното ухо.)
-
Имам консултация за Вас, стая 412, Ричард Лъвското Сърце. Нищо особено, просто COVID положителен. – В тези ранни дни на Пандемията все още консултирахме всеки положителен пациент с инфекционистите.
-
Само, моля ти се не казвай, че понеже има температура и помрачено съзнание, трябва се направи лумбална пункция. (Лумбалната пункция е процедура, при която с помощта на дълга игла се взема течност от пространството между прешлените на гръбнака. Тя облива също и мозъка, така че с нейна помощ се диагностицират различни заболявания на Централната Нервна Система.)
-
Той е така надрусан, че едва ли е в състояние да подпише съгласие за процедурата.
Тук е мястото да разкажа, как този славен рицар бе попаднал в нашата болница. Седял си той пред 7 Eleven – веригата минимаркетии и кротичко си пийвал уиски от бутилка в хартиена кесия, разбира се – без маска. Животът си течал спокойно, докато един съвестен гражданин не го натопил на любимите си ченгета. Дошли те, и като видяли неугледната му вънкашност, запотено чело и кръвясали очи, веднага го завели в нашето отделение за спешна помощ, което е точно от другата страна на улицата. Ричард нямал никакви оплаквания, освен това, че му отнели бутилката. Като го приели, измерили му температурата и като установили, че е 37.5, тутакси го тествали за corona virus. Нещастието никога не идва само и той се оказал не само без бутилка, но и с corona virus.
Това се беше случило предния ден, а на мен се падна честта да го приема.
Оказа се, че той има дълга и славна кариера, с многобройни хоспитализации за алкохолна интоксикация и делир (вид помрачаване на съзнанието), декомпенсирана цироза (хронично увреждане на черния дроб, с необратими промени в чернодробната функция, повишаване на налягането във вените на храносмилателната система и натрупване на течност, наречена асцит), някое и друго надрусване и обостряне на ХОББ (хронична обструктивна белодробна болест, често наблюдавана при пушачи).
Като го прегледах, той беше в отлично за диагнозите си здраве. Трябваше да го приема за поне 24 ч наблюдение, защото имаше температура.
Ричард е на 53 години, напреднала възраст за кръстоносец, но все още редовно участва в походи в Светите земи на Алкохола и Наркотиците.
Въпреки, че беше стопроцентов Италианец от Южна Филаделфия, вероятността прадедите му да са марширували през древния свят с римските легиони и да са се били под знамето на Гарибалди е доста малка. Сред специалистите по генеалогия преобладава мнението, че той произхожда от тези, които са ревяли “Хляб и зрелища” и са се прехласвали по гладиаторите.
Той е по-скоро нисък на ръст, със сивкаво жълтеникава кожа. Оплешивялата му глава е украсена с рядка, проскубана брада и кръвясали очи. Има космато, закръглено шкембенце, изпънато от поне 2 литра асцит.
Този ветеран поддържаше младежката си сила с мощен коктейл от бензодиазепини, габапентин, тразодон и сероквел (Медикаменти с действие върху Централната Нервна Система, някои – с много силен потенциал за привикване) , ако се вярва на неговите уверения, народните предания и епикризите от предишните му престои в болницата. На мен дозите ми се сториха прекалено високи дори за такъв исполин на лекарствената зависимост. Намалих ги наполовина и забравих за този левент.
Аз съм абсолютно сигурен, че във всяка американска болница има поне по един фармацевт, който много щателно проверява, какви лекарства получава пациента преди да постъпи и дали те са назначени в съответните дози докато е в болницата . Това е много полезен труд, сравним с този на счетоводителите, но както знаем, и те не са сред най-обичаните от колегите. Този ден една от най-ревностните в това отношение, беше дежурна в спешното отделение. Отгоре на всичко тя има и хипомания – лека форма на мания, която в повечето случаи не налага лечение, но се характеризира с повишена активност в най-различни форми, не задължително продуктивна – и може да изпрати между 15 и 20 средно дълги текст съобщения в минута.
В следващия половин час бях подложен на масивен обстрел с текстове, които съдържаха главно въпроси: “Дали по погрешка съм назначил по-ниски дози?” “Дали знам , че тя се е обадила в неговата аптека и оттам са потвърдили дозите?” “Дали съм запознат с риска пациентът да изпадне в абстинентен делир (помрачаване на съзнанието причинено от липсата на субстанцията, към която има привикване)?” “Кога ще назнача правилните дози?” “Защо не отговарям веднага на текстовете и?”
Между редовете се четеше обидата на съвестен служител, който се сблъсква с бездушието и безразличието към работата на своя некадърен, но упорит колега.
Беше в края на деня, бях изморен, нямах сили да се инатя и назначих дозите, които щяха да приспят и Гаргантюа.
Когато на сутринта отидох да го видя, Орлицата, неговата сестра за деня, ми каза:
-
Хич не си губи времето с него. Цяла сутрин само спи, а като се събуди, почва да ни псува. През нощта е бил толкова надрусан, че са се уплашили, че ще спре да диша.
За съжаление, нямаше как да послушам този уместен съвет, затова отворих врата на стаята му и влязох. Ричард се беше проснал напреко на леглото и хъркаше дълбоко. След неколкократни опити с амбициозно разтърсване, накрая успях да го събудя. Лъвското сърце отвори гуреливи очи, напсува света като цяло и се заоглежда за да види, какво го е извадило от сладкия сън.
Като видя, че е някакъв си доктор, той благосклонно ми рече:
-
Както виждаш – добре съм. Сега ме остави да поспя, че съм много изморен. Проклетите сестри не ме оставиха да спя цяла нощ. Непрекъснато искаха нещо – я да ми измерят температурата, я кръвното, а като им казах да ми избършат гъза, че се бях посрал, започнаха да мрънкат. Не е тръгнало на добре американското здравеопазване! – Заключи съдникът.
Отне ми не малко време да го склоня да ми разреши да го преслушам.
Докато се занимавах с тази безсмислена според него дейност, Ричард ме наблюдаваше с благосклонно снизхождение, както баща, който гледа как мъжката си рожба в момент, когато се опитва да вкара квадратно кубче в кръгъл отвор.
-
Не забравяй да затвориш плътно вратата и да кажеш на сестрата да ми донесе успокоителното. – Последните думи бяха неясно мърморене, и докато стигна до вратата, той мощно захърка.
Докато предупреждавах Мораксела да не препоръчва лумбална пункция за този славен воин, Бацилио вече беше готов за звездния си час.
-
Скъпи колеги, вие стоите пред тези стълби, които днес никой не използва. Но до преди няколко дни, по тях се качваха носачите, за да товарят труповете на починалите в хладилните камиони, защото те бяха толкова много, че нямаше място в моргата. Сега ситуацията е малко по-добра. Но днес, днес ние ще направим революционна крачка в борбата с пандемията! Днес, ние ще оставим следа в Историята. Днес ние ще изпишем първото лечение с Ремдесевир на един от нашите пациенти. Пандемията е страшна, но нищо не може да спре човешкия гений и изобретателност! Ние сме силни, ние сме умни, ние ще я победим! Да живее Човечеството, да живее Науката, да живее Медицината!
Бацилио не даваше никакви признаци , че тези лозунги ще свършат скоро. Имайки дълъг опит с пионерски, комсомолски и профсъюзни събрания, аз изключих слуховия си апарат и се заблеях в спомени. И кой знае защо, в съзнанието ми изплува един спомен от славната казарма, когато бях свидетел на не по-малко разпалена реч.
Беше горе-долу по същото време на годината и в поделението се очакваше поредната проверка. Тя би трябвало да е изненадваща, но като всичко при зрелия Социализъм, това беше само на теория. Всъщност се знаеше не само деня, но и по кое време горе-долу ще дойде поредният Генерал.
Като важно свидетелство за високата ни боева готовност беше прясното варосване на очертанията на плаца и стените на тоалетната. Тя беше продълговата постройка с плосък покрив, на който веднъж беше качена духовата музика на полка, за да ни свири, докато маршируваме. Нямам никакъв спомен с какво музикантите бяха разгневили строгият, но справедлив Началник щаб, но трябва да е било страшно предателство към боеспособността на това образцово поделение. Качването на големия тъпан и тубите беше гледка, която и до днес ме кара да се насълзявам от смях.
Пред тоалетната имаше внушителни табла с патриотични картини на военна тематика, зад които можеше да се крием, докато пушим. Понеже се считаше за проява на лош вкус да се хвърлят фасовете в кошчетата за боклук, по земята винаги имаше огромно количество от тях. Задачата за варосването беше възложена на един от най-големите кретени сред низшите офицери, а събирането на фасовете – на група новобранци, сред които и моя милост.
За варосването Лейтенантчето беше взел със себе си млад войник, който не се отличаваше с бистър ум, но беше надлежно дресиран от старите войници на безпрекословна изпълнителност.
Варницата се намираше точно зад тоалетната и представляваше една голяма яма, в която периодически се хвърляше негасена вар и се добавяше вода, за да се получи желания продукт – вар.
Нашата група от събирачи на фасове имаше отлична гледка към драмата, която се разигра пред варницата.
Лейтенантчето доведе новобранеца пред ямата с маршируване и после го накара да застане мирно с кофа във ръка. Последва прочувствена реч, известна с определението – политическо обезпечаване на бойната задача.
-
Нашият славен полк е непреодолима преграда пред враговете, които искат да унищожат нашата славна Социалистическа Родина! Бойната ни мощ е толкова страховита, че коварните империалисти са изпратили не един, а цели два спътника, които да шпионират нашата готовност да ги сразим! Когато видят изтритите очертания на плаца, олющената боя на тоалетната, те ще повярват, че сме намалили нашата боеспособност и е дошъл часът да ни ударят! Но, ако заснемат прясно боядисаният плац, белосаната тоалетна, те ще се разтреперят и ще подвият страхливите си милитаристически опашки! Смрази врага, варосай плаца! Вземи вар и четка! Скачай момко!
Новобранецът, който беше полузадрямал, но отлично трениран да реагира моментално дори и на най-безумните команди, се изпъна и с лъвски скок се метна в ямата с вар!
Имах чувството, че гледам анимационен филм.
Когато осъзнахме, какво се е случило, всички излезнахме от ступора на смайването от идиотската реч и още по-идиотският плонж и се хвърлихме да спасяваме нещастника.
Новобранецът беше затънал до кръста, но самоотвержено държеше в ръка поверената му кофа.
Опръсканата му с вар кафява шаячна униформа и мургавото лице го оприличаваха на нещо средно между далматинец и картина на Джексън Полак.
Лейтенантчето съвсем се побърка, започна цветисто да псува, да издава противоречиви команди и да се вайка:
-
Разстреляйте го този безмозъчен нещастник! Отиде ми повишението! Няма нова звездичка на пагона, няма Военна Академия! Аз лично ще го застрелям! Измъкнете го веднага от варта, че ще се овъгли.
Някой беше донесъл една от четките с дълги дръжки, с които миехме тоалетната.
С нейна помощ, с общи усилия успяхме да измъкнем храбрия защитник на Родината.
През това време виковете и смехът бяха привлекли вниманието на дежурният офицер, който беше нормален човек и разглеждаше Българската Народна Армия като средство да си изкарва прехраната.
Когато видя нелепата фигура на новобранеца, покрит с вар и кофа в ръка, той се разсмя, но веднага взе нещата в свои ръце.
-
Бързо докарайте една водоноска! Кажете на лечебница да се приготви да го прегледат и лекуват! А ти, Лейтенант Кретилов, отивай да докладваш на Началник Щаба!
За тези, които не знаят, водоноската е цистерна на две колела и маркуч и има най-различни приложения, свързани с водопой, хранене и хигиена на войнишкия състав по време на война и учения. В мирно време, в нашия полк, се използваше главно за поливане на фъстъчената плантация на командира на артилерийския дивизион. След малко това съвършено оръжие беше докарано с гръм, трясък, свирене на гуми и пищене на спирачки. От ГАЗ-ката скочи ветеранът от Транспортния батальон Редник Гьов, сръчно размота маркуча и започна да полива нещастния новобранец. Силната струя почти го събори на земята, той се преви, но бързо се окопити. Мътна течност се стичаше на бели ручейчета по кафявата униформа а на лицето му сълзите се сливаха с пръските вода.
Варосването започна по график.
Побутване по ръката ме откъсна от спомените за тези героични дни и брутално ме върна към Пандемичната действителност. Мораксела ми тикаше в ръцете някакви листове.
-
Моля, погледнете внимателно! Това е списък на положителните пациенти с Covid
Уверете се, че някой от вашите не е пропуснат!
Възцарява се пауза, докато всички четем дългия списък.
След като мърморенето, че никой не липсва, Бацилио продължава:
-
Господ ни даде Ремдесевир, но засега, количествата са малки. Днес ще можем да го започнем само при един пациент.
Гласът му се извисява като Йерихонска тръба:
-
Но ние не сме Господ! Ние не можем да решаваме върху кого ще се изсипе Божията Благодат! Затова, ръководството реши, че ще има лотария. На когото от списъка се падне, на него ще дадем. Няма да има дискриминация по възраст, здравно състояния, социален статус, застраховка. Нека да бъде Божията Воля!
Всички се споглеждаме, кимаме с глави и се разотиваме.
След около час телефонът ми звъни – Бацилио.
-
Хей, знаеш ли какво? На теб се падна честта да изпишеш първия Ремдесевир!
-Твоят пациент Ричард спечели лотарията. Сега ще разпечатам информираното съгласие, той и ние двамата ще го подпишем и ти ще можеш да го изпишеш!
Ремдесевирът не беше одобрен по това време от Комисията по Лекарства за тази индикация и всеки пациент трябваше да даде писмено съгласие. Аз се опитвам да убедя възбуденият ми колега, че Ричард е толкова дрогиран, че не може да вземе каквото и да е решение, свързано дори с минимална употреба на корови мозъчни клетки. Мозъчната кора се счита за мястото, където се осъществява най-висшата нервна дейност при гръбначните. Бацилио е непреклонен и не обръща никакво внимание на моите забележки, че пациентът не е в състояние да вземе каквото и да е решение, поради силното въздействие на дрогата…
-
В коя стая е пациента? Той е като малко дете, което всеки момент ще получи разрешение да разопакова дълго чакания подарък.
-
В 412, отговарям аз.
В този момент Орлицата, която пишеше нещо на компютъра, надига глава:
-
А-а, при Ричард ли отивате? Той преди малко ми се изпика на крака. Аз го помолих да не го прави, но той нарочно насочи струята към мен.
Орлицата е родена в Израел, работи като сестра от дълго време и през очите и са минали много неща, които за останалата част от човечеството биха били шокиращи.
След тази новина, ентусиазмът на отдадения на каузата Инфекционист като че ли спадна, но само за миг.
-
Нека да отидем и да говорим с него.
Навличаме предпазните дрехи, нахлузваме шлемовете и тръгваме да взимаме съгласие.
Аз много добре осъзнавам, че химикалките и на двамата ни са погребани под защитното облекло, а един рицар едва ли има средство за писане в бойното си снаряжение. Мълча коварно, защото искам да отложа това безсмислено упражнение.
Тъкмо се готвиме да почукаме, когато вратата внезапно се отваря и срещу нас изскача Лъвското сърце.
-
Къде ми е ебаният телефон, проклетници такива! Искам си телефона! –
Косата му е разчорлена, челото запотено, кървясалите му очи гледат “на челаф”.
-
Чакай Ричард, ще ти го намеря. Искам сега обаче да изслушаш какво ще ти каже този добър доктор.
След дълги кандърми успяваме да го склоним да изслуша тържествена тирада на Бацилио за Божията благодат, която ще го споходи.
-
А ще си получа ли телефона?
Аз го уверявам, че ако е имал телефон, ще го намеря и ще му го върна.
Отивам до сестринската станция и вземам един молив, който сестрите прежалват, като разбират за какво ще се използва.
Връщам се и Ричард Лъвското Сърце благосклонно дава писменото си съгласие да стане първият пациент в нашата болница, който ще получи това ново и революционно лекарство.
Той се прибира в стаята с вида на човек, свършил тежка, но благодатна работа, а аз започвам досадната операция по изписване на лекарство, което го няма в списъка на болничната аптека. След 20 минутни опити и неколкократни разговори с аптеката, всичко най-сетне е както трябва.
С облекчение се връщам към обичайните си задължения и забравям за момент за благородния рицар, лъвското му сърце и чудотворното лекарство.
Телефонът звъни след един час . Орлицата.
-
Той е напълно облечен и се готви да напусне. – Гласът и е равен и спокоен, няма и следа от облекчение, че “Пикаещият по Обувки” ще и се махне от главата.
-
Моля те, задръж го докато дойда. Напомни му за Божията благодат, която вече се спуска върху него.
Качвам се на етажа с максимална скорост. Орлицата ме чака пред отворената врата на стаята. От пръв поглед разбирам, че Рицарят е тръгнал отново по пътя на славата, без да благоволи да ме дочака.
-
Аз, разбира се, му казах за Божията Благословия, но той ми каза да си я завра отзад и напусна.
