Васил Славов
„Как светеха студено портокалите по черните си клони…“
„Там някъде, на дъното на Самотата… Родина. – пишеш ти.
– Изгнание е тя! – и нищо повече!“
Х. Фотев
Виждам водорасловата разпиляност на косите ти и острия ти профил, Изгнанико. Сега, когато избикалям града ти от 13 левги, Христо. Преболеният ти, поразпилян от отсъствието ти град. Незакърпено остана след теб. Пренасели се липсата ти.
„Там някъде, на дъното на Самотата… Родина. – пишеш ти.
– Изгнание е тя! – и нищо повече!“
Казваха, че момчетата, родени в сенките на Витоша, губят солта на поезията,
на писаното за поезия. Казваха, че Витошките сенки втъмняват кортекса, лишават го
от слънце и вятър. Нека! Нека, лишени от слънце и вятър, си спомним за везаността
на стиха ти, за корделения ти стих. За внезапността на дните и момичетата ти, за този един, налудносамотен, вдимен от морски капки булевард и единствената спирка, която ти насели. И преосмисли. И превърна в солното чистилище на поезията. Да си спомним високата ти презрителност към слабозрящите в присторените си прозрения, към чиновниците от масата на прилива, които не можеха да хвърлят следобедните си мрежи към зарганите на времето. Раковината върху ухото ти бе ехото, строфата на морската скала.
„Единствено в бургаското пристанище, животът ме изпълва с възхищение.“
Колко страшно звучи това днес! Колко високо и колко провинциално. И колко верно! Намери „провинциите на човека“, вдухотвори ги, опитва се да преосмислиш спирките си, за да им вдъхнеш вечност. Защото прозря, че спирките нямат значение, че тръгването и завръщането са само срез, срезовете ни, залезните ни кървения и че пристаните са белите ни покровни пера. Ти бе скитник, намерил подслон, за колко – за един живот, който до края остана да флиртува с камертона, дал път на мелодията, на грака, на вятърното музициране! Ти бе по-голям от оправданията си. Ти бе по-висок от себе си.
И от пристанището си! И от града си! И от всички пристанища! И от всички Родини!
„О самота, –
– с кошмарните претенции на някаква родина, на отечество.“
Не можеше да имаш Отечество, Изгнанико! Като всеки голям Поет. Ти, създалият един от най-красивите библейски щрихи, като че ли с драската на Караваджо:
„Нищетата ни – над нея ний…
В любовно-съвършеното мълчание – семейството.
Ах, как растеше блясъка от чашата с вода…“
Не, творителю, ти не си Ахав, вероятно си болнаво-деликатният Одисей, солно нешлифован понякога, който тръгва за да се завърне в собственото си отрицание
и да съгради опрощението си. Колко демонни просеки проходи от там до пропадането
в адните полета „сред хора на чакалите, на падналите ангели“ в гротеска на „Равадиньоти“?! Но това бе много, много след това…
Не мога да приема голямата сладкарница с бамбуковобанални лампиони – до театъра… но приемам „израстването на самотата ти там“ и това свечеряване и „овехтяване на въздуха“, което като че ли изписва деликатната ти аура.
Спомням си, скромни Одисее, Изгнанико, за умението ти да вколориш строфата, да й дадеш триединството на дума, цвят, тон…
„как светеха студено портокалите по черните си клони“.
И пак рисуваш, рисуваш… вече не с библейския, а с широкия и слънчев медитериански жест.
Като братята си, светлите европейските поети, въздигнали смокините и падащите сенки, пренесли словото с маслинения дъх на най-красивата поезия, ти се луташ и падаш и боготвориш, крехък и чуплив, песъчлив като бреговете, откъдето се раждаха богините и златнокъдрокосите им рожби. И даде на този светъл хор грегорианско гугукане на делфините си…
„небето – ярколюспесто – ще падне във чашата ми като златна риба“ и това привързване на суша и море, което носеше в душата си:
„Хрилете ми изгаряха от въздуха и перките ми блъскаха дърветата…
и люспите ми падаха по пясъка хилядолетия преди сълзите ми…“
Накрая! Накрая красотата те пречупи! И се влюби в луната. И написа най-страшния стих:
„в една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти… ще ме поемеш ти от оня люспест, дъждовен и бургаски тротоар….“
И после пое надолу, надолу, към дърветата, към стиха посветен от теб на К. Павлов. Към тези дървета, разчетени от теб, които бяха символите на предците ти (никой още не знае че ти пишеш за дървета толкова, колкото и за морето, нали Христо?).
„О, старите говореха особено. Живееха, по-точно не живееха – безшумно съществуваха с дърветата…“
Радостен съм за това, че можах за миг да се върна до думите ти. На брега на пристанището ти.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
Позволи ми, да разчета стиха така. С усмивка. От през тези 13 или 13000 левги.
Убива ме такава пустота.
Все спомен за една далечна къща.
И пак, загубен в края на света,
сънувам че отново се завръщам.
Убива ме такава пустота.
Все спомен за една далечна къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове ще се възвръща.
Благодаря ти за тази среща.
