ЙОСИФ БРОДСКИ
Избрани поетични творби в превод на Асен Сираков
2018
FECI QUOD POTUI FACIANT MELIORA POTENTES*
Посвещавам на Петър Велчев,
моят първи учител в художествения превод
Скъпи читатели, приятели и ценители,
Тази книга с избрани стихотворни творби на Йосиф Бродски е материализиран резултат на многогодишните ми усилия и терзания да пресъздам точно, красиво и адекватно на български език поне част от стихотворното творчество на един от най-големите поети на 20-ти век. Подборката не е на принципа „което става”, а избрани , естествено субективно, онези творби, които приковаха вниманието ми, останаха в съзнанието ми, доставиха ми несравнимо естетическо удоволствие. Разбира се, 39 превода от близо 800 поетични творби, са нищожна част, но биха дали – смело мога да кажа – доста добра представа на читателя за поета-нобелист Йосиф Бродски.
Какво е художественият превод?
Авторът пише, тоест „семантизира” своите мисли, чувства, послания, знания и т.н. Читателят чете, тоест „пресемантизира” спрямо своята лична „камбанария” написаното. Когато е на един език – всичко е ясно. Но, когато авторът и читателят са носители на различни езици, между тези две споменати „семантизации” се появява още една, междинна, преводаческа.
Няма превод, който да е тъждествен на оригинала, защото всеки превод е компромис (както и прочитът, между другото!)
Да, компромис, но качеството на избора в този компромис в крайна сметка определя и качеството на превода, а за да може човек да направи качествен избор са нужни…
Не съм привърженик на шеговития, но неверен (според мен) популярен израз, че преводът бил като жената: когато е верен, не е хубав, а когато е хубав, не е верен. Както и, че „уви, има непреводими неща”. Бих казал, че няма непреводими неща. Има непреведени неща. Също така съм дълбоко убеден, че художественият превод, в рамките на споменатия компромис, може да бъде и хубав, и верен.
И все пак какво е преводът и какво е нужно за качествения художествен превод?
Освен някаква грамотност (която, уви, с времето става все пó незадължителна), безукорно и дълбоко владеене както на езика на оригинала, така и на езика на превода. За качествения художествен превод се изискват още талант, специфични умения, както и професионални и общи знания и познания.
Мнозина от превеждащите не зачитаха (и продължават да не зачитат) по някое от тези изисквания. Някои – повечето, а някои – дори всичките! Бих добавил още, че съществуваше и за жалост продължава да съществува схващане, че е напълно редовно и естествено, да се превежда от построчник (или подстрочник, както предпочитат някои). Нещо повече – дори да се извършва превод от друг превод на оригинала (най-често от руски; по същество „от построчник” е също „превод от превода”, макар последният да претендира за „точност”).
Няма да давам примери, но забележима част от художествените преводи от времето на „соца”, бяха именно преводи от руски, съответно на английски, френски, немски и пр. автори.
Защо го пиша? Защото по правило за това „не се пише” – кой има нужда от конфликти? – ала ми се струва, че трябва да се знае, защото малцина го знаят. Разбира се, по споменатото време художественият превод се смяташе за „притурка” към масовата култура и допълнителен елемент в идеологическото възпитание. От тази гледна точка и приблизителният превод бе в реда на нещата, стига да отговаря на определени, поставени от партията и правителството, изисквания. Високи критерии си поставяха малцина и, слава Богу, че имаше и такива!
Няма да се спирам върху преводите – ей така – за „престиж”, и любимата за мнозина родни преводачи „авторизация” (без дори да са чували например за руската школа на Лозински, прилагаща подобен подход в превода). Ще спомена само, че да „хванеш” в процеса на превода някоя авторова мисъл, тема, философия, да я „префасонираш”, „задълбочиш”, „доразвиеш”, да я „пипнеш” – както обичат да се изразяват някои – т.е. да я авторизираш, беше и все е още е доста примамливо за мнозина преводачи. В крайна сметка в паметта на незнаещия оригиналния език читател ще остане именно преводът, при това здраво свързан с името на преводача (който е велик!) Тук, естествено, нямат място онези случаи, в които поради невежество, скудоумие или „немощ” преводът се е отклонил от оригинала в далечна произволна смислова или стилистична посока.
Сложих това заглавие на своя увод, защото съм убеден, че никой няма право да се смята за последна инстанция.
Инак, мога да уверя всички, че съм се стремил преводите ми да бъдат издържани във възможно най-добрите традиции на българския художествен превод, за което има достатъчно достойни образци.
От преводача
––––––––––––
* Feci quod potui faciant meliora potentes (лат.) – Направих каквото можах, да направи повече, който може. Фраза, с която римските консули са завършвали отчетната си реч и са предавали пълномощията на своите приемници.
ПОКЛОННИЦИ
„За стотен път мечти и чувства
като поклонници към теб вървят” У. Шекспир
Покрай капища и позорища,
покрай храмове, кръчми,
покрай бляскави гробища,
покрай тържища злъчни,
край човешката мъка
покрай Рим, покрай Мека,
под слънцето синьо и знойно
поклонници бродят безбройни.
Сакат до гърбав пролазва,
и гладни, голи и боси
в очите им слънце залязва,
в сърцата си изгрева носят.
Зад тях пустините пеят,
и мълнии някъде бляскат,
звезди над главите им греят
и птиците им прокряскват:
светът ще остане все същият,
да, ще остане все същият.
Ослепително снежен,
и съмнително нежен,
ще остане измамен,
но и вечен, и траен,
може би познаваем,
ала все пак безкраен.
И значи е чиста измама
да вярваш в Бог и съдбата…
и значи остават самозаблуди
и път под краката.
И залез ще има без спор
и изгрев ще има отново.
Войници ще станат на тор,
Поетите пък – на слово.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПОЕЗИЯТА
В памет на Федерико Гарсия Лорка
Съществува нещо като легенда,
че преди разстрела е видял
как се издига над главите на взвода
слънцето. И тогава изрекъл:
„И все пак слънцето изгрява…”
Възможно това е било начало
на стихотворение.
Да помниш пейзажи
през прозорец в женските стаи,
през прозорец в квартирите
на роднините,
през прозорец в кабинетите
на държавна сигурност.
Да помниш пейзажи
отвъд гробовете на единоверците.
Да запомниш,
Как бавно се спуска снегът,
когато от нас изискват любов.
Да запомниш небето
върху мокрия асфалт,
когато ни напомнят
за любов към ближния.
Да запомниш, как свличащите се
дъждовни потоци мътни
по стъклото изкривяват
пропорциите на сградите,
когато ни обясняват
какво сме длъжнида правим.
Да запомниш, как над земята ни
безприютна простира последните
свои прави ръце кръстът.
В лунна нощ да запомниш
дългата сянка, хвърлена от дърво
или човек. В лунна нощ да запомниш
тежките речни вълни, блестящи,
като гънки на изтъркан панталон.
А по изгрев да запомниш пътя бял,
от който кривва по нужда конвоят,
да запомниш, как слънцето изгрява
над чуждия тил на конвоя.
ПЕСНИЧКА
„Пролята сълза
от бъдното ще донеса,
за пръстен ще я нароча,
ще си го гледаш сама
ще си го слагаш на
безименния, впрочем.”
„Ах, те са омъжени, да!
с пръстени – златна ръжда,
седефени обечки.
Сълза пък си имам аз,
втечнен тюркоаз,
сутрин изсъхва и не личи.”
„Носи го – не пречи,
докато личи отдалече;
ще има пръстени още.
А пък ако не щеш
може да го изтървеш
в кладенеца нощем.”
РОЖДЕСТВЕН РОМАНС
На Евгений Рейн, с любов 1
В тъга необяснима плава
среднощно корабче – тъй ярко –
край кремълските тухли шава
от Александровския парк;
фенер просветва, сякаш мери –
то жълта роза е прозрачна –
над влюбените пасажери,
под минувачи.
В тъга необяснима плава
рой – лунатици и пияни –
и чужденец запечатлява
със скръбна камера града ни;
такси за към Ординка2 свърна,
с клиенти болни се завръща
и мъртъвци стоят прегърнали
богатски къщи.
В тъга необяснима плава
поет по столицата, мъченик,
стои до газената лавка
метач, печален, кръглолик,
ситнѝ по улица невзрачна
любовник стар, но още става,
и влакът нощен, новобрачен,
в тъга необяснима плава.
В мъгла в реката се терзае
плувец в премеждие случайно,
еврейско мъмрене блуждае
по стълби жълти и печални,
любов, през мъката поела,
новогодишно и в неделя,
красавица омайна плава
и обяснения не дава.
В очите хладна вечер плава,
Трептят снежинки по вагона,
и леден вятър вкоченява
ръцете ни безцеремонно,
разливат мед огньове вече,
ухае сладостно халвата,
колач разнася Бъдни вечер
тук, над главата.
Годината на рейд застава
пред градското море сурово,
в тъга необяснима плава –
животът почва ли отново?
Нима денят ще свети ясно,
нима ще има хляб и слава,
животът ще залитне вдясно,
залитайки наляво?
–––––––––––-
1 Евгений Борисович Рейн (1935), руски поет, белетрист и сценарист; Й. Бродски го е наричал „трагичен елегик”
2 Ординка (Орды́нка) – улица в централната част на Москва
ИНСТРУКЦИЯ ЗА ОПЕЧАЛЕНИЕТЕ
Не трябва да бъде твърде нещастен, а по-скоро потаен…
А. Ахматова
В града Иркутск си чаках автобуса,
и пих замръзнала вода в клозета,
с боклуци зеленясали закусих
на летището среднощно във бюфета.
И будех се от авиомотора,
танцувах валс по радиобучене,
засилвах се напред по коридора
и правех тъжен опит за летене.
Над облак от атлаз се възвисих,
за кой ли път в бездомно чувство тъна,
над тази чудна бездна си втълпих,
че всичкото е самота бездънна.
Горчив живот с инат и постоянство?
Чужбина и родина си приличат
тъй както с необятното пространство
пресечката задънена граничи.
ГОЛЯМА ЕЛЕГИЯ – НА ДЖОН ДЪН 1
Джон Дън заспа, и всичко сън обзе – картините, стените, пода, скрина, завесите, ръждивото резе,леглото, масата, свещта, килима.Заспа бельото, медният леген,светилникът, кристалът, порцеланастъклото, хлябът, ножът изтъпен, вратите, стъпалата. Нощ настана.Нощ: по ъглите и в очите, и в речта,сред папките, разхвърляните вещи,в дървата, и в машата, в пепелта,в камината… Бе нощ във всяко нещо. Сред сенките, в елека окъсял, в кревата, в облегалката сновеше,в разпятието и в чаршафа бял,в метлата до вратата. Всичко спеше.Заспа прозорецът. Заспа снегът. И скатът бял на покрива далечен. Промъкна се сънят във всеки кътв квартала, от прозореца разсечен. Спят арки, зидове и перила,лехи с цветя, павета и решетки. Не блесва лъч, не скръцват колела… Халки, огради, орнаменти, клетки. Врати, вериги, панти, дръжки спят. Резета, ключове в ключалки тъмни; ни шум, ни звук, ни мишки шумолят. Снегът поскръцва. Всичко спи. Ще съмне – след време. Спят затвори. Кули спят,везни на рибния тезгях. Прасета,спят котките, ушите им стърчат. Спят къщите. Спят вързаните псета. Спят мишки, хора. Лондон – в сън тупти.Спи шхуната, а кишата пенлива под бордовете ѝ на сън сумти, и със сънливото небе се слива. Заспа брегът скалист и варовит. Джон Дън заспа, а с него и вълните. Спи Островът в единен сън завит. Градинките залостени, елите. И габърите с кленовете спят. Спят ручеи по склонове, пътеки. Полегна мечката, заспа вълкът.Затрупа сняг хралупите навеки. Не пеят птици сред простора бял. Не грачат гарги, сова не се вества. Английският простор е занемял. Претичва мишка. И звезда проблесва. Спи всичко. В гробовете си добреспят мъртъвци. Спокойно. А в леглата – сред нощниците си като в море –спят живите, прегърнати от самотата. Гори, реки. Заспало всичко бе. И звяр, и птица – цялата природа. И пада сняг от нощното небе. Но спят и там, високо в небосвода. Спят ангели. Забравен е светът Светците спят и нямат срам в съня си. И Пъкълът, и Раят чуден спят. И всеки в този час е във дома си. Спи Бог. Чужд свят – по-чужд не би могло. Не чуваш, погледът не разпознава. Спи дяволът. Спи с него всяко зловърху снега, в английската морава .Ездачи спят. Архангелът с тръба. Коне на сън се люшкат в ритъм плавен. И херувими, сгушени в тълпа,под купола на църквата на Павел.Джон Дън заспа. Заспа и всеки стих.И римите – и силните и слабите. Къде са те? Лежат в съня си тих. Порокът и грехът си спят в силабите. И всеки стих на брата си шептии търси място, близост и роднинство. Но е далеч от райските врати – тъй беден, плътен, чист и слят в единство. Спят строфите. Спящ, ямбът строго бди. Хореят спи, но като страж застава. Спят в тях на Лета тъмните води. Спи още нещо в тях и то е – слава. Беди, страдания почиват в сън. Порокът спи. Добро със зло се слива. Пророците сънуват, а навънснегът пространството докрай покрива. Спят всички. Купчини от книги в прах. Реки от думи в ледено забвение. Спят речите и истината в тях.Едва подрънкват брънки на съмнение.Спят в сън дълбок: светци и дявол, Бог. Слугите им. Приятели. Децата. И шумолят снежинките възбог – единствените звуци на земята. Но чуй! Чуй как в студените тъми, шепти в страха си някой там и плаче.Там някой сам сред зимата стоии плаче. Има някой в здрача мрачен.Тъй тънък е гласът. Досущ игла,но без конец… самотно над земятасе носи през снега. Сред студ, мъгла… Съшива утрото с нощта… В далечината! „Кой плаче? Ти ли плачеш, ангел мой, и чакаш любовта ми като лято?В снега вървиш… напът за вкъщи. Кой си ти?” – но няма отговор в тъмата.„Нима сте вие, херувими? От тъгазвукът напомня вашето ридание. От свода спящ на църквата когаси тръгнахте? Кажете ми?” – мълчание. „Кажи ми, Павле? Вярно, твоят гласе огрубял от строга реч, но питам, нима стоиш – сломен и беловлас –и плачеш там?” – не, нищо не долита.„Или ръката скрила взор по здрач,с която Господ тук ни е орисал?Възвишен ми се струва този плач –прости ми, Боже, мойта дръзка мисъл”.Мълчание. – „Тръбата ли ечи, на Гавриил, и някой силно лае? Единствен аз отворил съм очи, и конници конете си седлаят.Спи всичко. В плен студен на мрак нечут.Препускат хрътките от небесата. Кажи ми, Гаврииле, в нощен студнима ридаеш сам-самин с тръбата?” „Не, аз съм твоята душа, Джон Дън. Сама скърбя из висините новиза всички чувства, мисли – с труд, без сън –създадени от мен като окови.Но ти летеше с тези букаисред страсти, грехове и все нагоре. Над покриви, в народа вгледан илетеше като птица сред простора. Видя морета, хоризонта нов. И Ада – в себе си, след туй – реално. Видя и Рая светъл във обковот страст – изгаряща и тъй печална. Видя, че остров е животът твойсред Океанска шир – позната, пуста: отвсякъде тъма, тъма и вой.
Ти Бога облетя, назад препусна. Но тез вериги пречат да летиш. Какъв е този свят – защо ли наш е? Реки, едва стотина кули – виж! И този страшен съд не е тъй страшен. И климатът е равен в таз страна. Оттам е всичко – сън в кошмар прелива. Оттам е Господ – мека светлинав прозореца далечен, в нощ мъглива. Полета, но без плуг и без брана.Тук век не се оре, не се бранува. Вековен лес стои като стенаи дъжд из буйните треви танцува. Дори дървосекач да се провре,в леса, подгонил крантата впрегатна,той огън от дървото ще съзредалече в долината необятна.Далече там. А тук е девствен край.Ще плъзне взор по покривите сбрани. Съвсем е светло. Не долита лай.И неми спят църковните камбани. Но са далеч в безкрайността. Завой –обратно към горите тилилейски. И в миг шейна, юзди, нощта и той,и конят клет – ще станат сън библейски. И плача аз, и плача – няма път, Орисана таз пустош да прегърна,не мога да се върна там от плът,и само след смъртта ще се завърна. Съвсем сама и – сбогом свят. В пръстта,там в гроб студен, забравена и с мъка, преследвайки безплодната мечта, ще съшия с плът и нашата разлъка. Но виж! Докато дразни те плачът – кръжи, лети, не се топи в тъмата, разлъката – съшива я снегът – напред-назад игла, лети иглата. Не аз ридая – плачеш ти, мой Джон самотен. Спят чиниите в бюфета. Лети снегът към спящия ти дом,лети през мрака от небитието”. Спят птиците по своите гнезда. Спи той и всички блянове, копнежи е поверил на своята звезда,която скрита спи зад облак снежен.Досущ е птица. Чиста е душата,а светските пътеки – грях покрил ги, но по-естествени са от гнездатана враните – над пустите хранилки. Ще съмне, ще разпери той крила. Сега – лежи под покривало бяло, и ще съшива снежната иглав съня душата му със спящо тяло.Спи всичко. Незавършени стоятдва стиха – зъбят щърбаво пастта си – над светската любов – певците бдят,но над духовната ни – бдят монаси. Без разлика чий хромел ще въртим,все хляб ще мели, за да ни нахрани. Животът някак си ще споделим,но няма кой да сподели смъртта ни. Тук зее дупка. Всеки тегли, къса. Отива си, но връща се да дърпа. И пак! И само небосводът свъсенпонякога съдраното закърпва. Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи. Да, зеят дупки в тъканта негодна. Но виж! Пробиват облака лъчи, защото бди звездата пътеводна.
–––––––––––-
(1 Джон Дън (1572-1631), английски поет и проповедник, известен със своите „Медитации”, в частност 17-та от „Проповеди за Неочаквани ситуации”:
„Никой не е остров
сам по себе си;
всеки е част от материк,
част от цялото.
Ако морето откъсне буца пръст и я отнесе,
не би било в ущърб за Европа,
дори да би било цял полуостров
или имение на твой приятел,
или твойто собствено дори.
Смъртта на всеки къса по малко и от мен,
защото част съм от човечеството;
и тъй като не ми е писано да знам
за кого бие камбаната;
тя бие за всеки един от нас…”
Графиката на този текст – и в оригинала,
и в превода, не е в проза, а това тук е
автоматичен каприз на сайтовата механика.
Очаквайте още преводи от бъдещата книга
на Бродски, в превод на Асен Сираков!
