„И станах река“, из романа на Недялко Славов

* * *

До кея има плитък разлив. Скоро се заблатява и го обкрайчва изумруден жабуняк. И лъсват любовните секрети, и се проточват розови, ципести, сапфирени, перлени, слузести – сладострастните лиги на живата материя. Жабуняк, водорасли, жабешки гърбове – всичко къкри в любовния бульон. Гърми неистова врява, тръби всемирната любовна тръба.

* * *

Територията се тресе от страсти.

Стържат, бучат, звънтят водни кончета, бръмбари, комари. В крилцата им прескача статично електричество.

Птиците летят все по две.

Трака любовното сметало, планира живота.

* * *

Бесува и общността ни.

Мъже, жени – всички са само тела. Трескави, неистови – договарят се с поглед, мирис, докосване, отделят се по двойки, давичкат се като зверове, съешават се.

В мрака просветне малка неонова дъга – току-що две тела са приключили – заварили са плътта си с енергията на космическия оргазъм.

– Двууста е жената – повтаря Митничаря и ходи като замаян, – горе ни целува, долу ни поглъща! И за какво тоя бяс – за един оргазъм повече. – И мъдро заключава: – Що не бяхме песове. Да стигаме оная си работа с език. Щяхме да сме направо в рая.

А по залез ходи замислен.

– Време е за молитва – подканя ни, – молете се, неверници, търсете Бога. – И се кръсти срещу тополите, твърди, че били свещици в олтар.

И наистина – залезът пали върховете им като свещи. Първо пали най-високата топола, тя се накланя и пали съседната – и така, в редица, горят и догарят

като в олтар. Най-високата гасне последна, после пада мрак и любовният бяс се завръща. Плаши децата и старците, притиска безгреховните им тела, отеква

в безполовата им плът. А аз гасна сам край огъня.

Сърцето ми е празно, обезлюден съм.

Умът ми е отнесен от Ида.

Още от романа „И станах река“ тук и тук 

Другите за романа:

Румен Леонидов:  „Вълшебна книга“

Александър Секулов: „Химн на светлината, какъвто българската литература не познава. Възхитителна възхвала на живота“

Димитър Стоянович:  „Подобно на вечно подгизналите жители на Макондо, все повече се приближаваме до деня, когато окончателно ще изгубим смисъла на думите. И тогава, безпомощно търсейки смисъл в безсмислието, което сами сътворихме, повече отвсякога ще имаме нужда от писатели като Недялко Славов. Всяка негова дума е символ, изречението образува контекст, а стилът му като свещена змия се увива около гърлото, докато не остане и глътка въздух, незаслужена. „И станах река“ не е книга за забавление. А за смисъл. Защото съвсем скоро Бог ще въздъхне и ще дойде пролет, в която ще сме винаги деца и вечно влюбени. Напук на безсмислието.“

Стойо Вартоломеев: „И станах река“ е роман за светлата проекция на човека и неговата сянка. За смисъла и безсмислието на човешкия живот на фона на вечната природа майка.“

„И станах река“ е последният роман на писателя Недялко Славов, който през последните години направи истински фурор с „Камбаната“. Въпреки това той определя новата книга като романа на романите му. Той е вид изповед. В него Славов споделя чрез похватите на художествената литература своите опасения и виждания за бъдещето на човечеството. Представя го като антиутопия, от която хората трябва да спасят душите си, да почитат породата и силите, които се извисяват над нас.

– Г-н Славов, каква е вътрешната Ви нагласа преди издаването на романа?

– Обичайната за този момент. Отдалечавам се от текста. Вече не е мой, а на читателите.

– Как се роди идеята за романа?

– Аз съм концептуалист, не пиша спонтанно. Обмислям идеите, но този роман е специален. Резюмиращ. Седмият. Романът на романите ми.

– Защо? Какво резюмира?

– Голямата ми тревога, че човечеството е на крачка от доживотната си глобална затворническа килия.

– Какво го отличава от предишните ви романи?

– Това ще да кажат читателите.

– Има ли нещо, с което ще ги изненада?

– Вероятно. Да направиш фантазното в реалност е предизвикателство.

– Романът Ви „Камбаната“ е една от най-популярните книги от български автор. Каква е тайната на успеха ѝ?

– Тайната е, че „Камбаната“ е свободна книга за свободни хора.

– Кое може да превърне един роман в бестселър?

– Това той да стане неразделна част от езика, на който е написан.

– Всички знаем, че не е лесно да се пробие с изкуство в България. Какво бихте посъветвали младите автори, за да не се отказват от писането?

– А защо трябва да е лесно? И защо само в България? Не бих давал съвети, съвети давам само на себе си. Ала по принцип писането не е въпрос на желание, а на възможности. И тях светът преценява дали ги имаш, или не. Априори талантът е неудържим, няма кой да го спре, щом е налице.

– Коя е първата истина, която трябва да осъзнаят за литературата?

– Пак отговарям еднолично, не обичам да ръся съвети. За мен, ако си писател или поет, не е необходимо да осъзнаваш нищо. Ти си такъв и вървиш след себе си.

– Колко е важна културата за една нация и какви качества оформя у нас?

– Културата, изкуството и възпитанието са единственото, което ни удържа да не се върнем в примата.