Марта Любенова за новия роман
на Недялко Славов „И станах река“
Чета романа с вдъхновение. Това е точната дума. Вероятно вдъхновението, с което авторът е писал своя роман, се е предало и на мен.
Усещам хлад и краката ми леко треперят. Невъзможно е. Невъзможно е да съм се докоснала до такъв шедьовър случайно.
* * *
Още от самото начало решавам, че това е книга на абсурда. Главният герой е несретник, бродяга, скиталец, любимец на площадите и гълъбите. Погълнат от черните сенки на пощальона и съдията-изпълнител, той решава, че вече нищо не го задържа на този свят и решава да си тръгне от него.
Но да умреш се оказва сложна задача. Започва лутането – къде това ненавременно и „тържествено” събитие да се случи?
Пред мен полека-лека изплува образа на младеж, умен, буден, брулен от крилете на гълъбите и сам станал гълъб, дълбоко симпатичен с очарованието на поражението, един пораснал Гаврош. И изведнъж разбирам, че нещо ще се случи, че със своята находчивост той непременно ще намери авариен изход и …. Чудото се случва: И ето – безпросветният, малък и наивен брат на птиците застава пред Реката.
***
Повествованието следва своя логичен ход. Тук, по брега на Реката живеят „хората без смисъл”, gens sans sense, както ги нарича авторът, търсят се едни-други, имат обща съдба, общи решения, общи любови, общ Поход на сянката, общ Учител.
Горе, зад каменния зид бучи градът, животът там тече по старите закони на своята мимолетна преходност. Там времето е линейно. С начало и край и с малко живот по средата. Затова хората там са смъртни. А тук, край Реката хората живеят в кръговото движение на Времето, така както дървото отмерва живота си с годишните си кръгове.
Един след друг се разкриват останалите герои – Учителя, Хлапето, Митничаря, който говори с Дъгата, Художника, който рисува и спасява в скицника си човешките ни жестове, за да може един ден Творецът да ни сглоби отново по тях, Тромпетиста, чийто музика допълва партитурите си от бързеите на реката, Камина Червенокосата, която разговаря със змията от Рая.
Лексиката на романа е притчова – Реката, Железният мост, старият кей, територията, островите, птиците. Пропита със светлата носталгията и прелестта на Стария Пловдив, тя подсилва принадлежността на автора към Вечния град. Всеки от героите е един от нас – жив, реален, истински, изпълнен с живот и копнежи. Всички те са вслушани в гласа на Учителя, който ги води през годишните сезони на безсмъртния им живот към Просвещаването.
* * *
Прекрасна е констатацията на Александър Секулов за „ И станах река“. Нарича романът „Химн на светлината, какъвто българската литература не познава. Възхитителна възхвала на живота.” . Но аз ще отида по-нататък. „ И станах река“ е роман-притча за човешкото безсмъртие. В едно време на танатофилия този роман дръзко и така красиво възпява човешката ни нетленност. Безсмъртието се съдържа в самото заглавие. Самата река вече е знак за безсмъртие.
* * *
Не мога да се откъсна от този текст. Така ми е въздействал „Малкият принц” на Екзюпери. Повтарям си изрази като „Реката е ненаситна. Буквално поглъща слънцето”, „Тая ахнала тишина!”, „Вали жълта, следдъждовна светлина”, „Човек се намира между двата бряга на времето”, „Часовникът е безсмъртното тяло” и т.н.
Възторгът ми няма край. Детайлите. Те са всичко в един плътен, отлят като статуя стил. Шлифовани диаманти.
* * *
Цялата книга е и едно музикално произведение. Докато я чета, слушам Шестата симфония на Чайковски, част първа и си мисля, че няма по-подходящ фон за този роман от музиката на Чайковски.
Езиковата палитра на автора е богато нюансирана, алитерацията, алегориите, символите във всяка сентенция се вплитат в хорали и прерастват в една полифонична сплав от думи и звуци. „До кея има плитък разлив. Скоро се заблатява и го обкрайчва изумруден жабуняк. И лъсват любовните секрети и се проточват розови, ципести, сапфирени, перлени, слузести – сладострастните лиги на живата материя. Жабуняк, водорасли, жабешки гърбове – всичко къкри в любовен бульон. Гърми неистова врява, тръби всемирната любовна тръба.”
Музикалността на откъса е омагьосваща. Смея да твърдя, че в нито една книга от тези, които съм прочела, а те са твърде много, не съм срещала такава изразна песенност и музика на думите.
* * *
Все пак и безсмъртието си има своя цена.
Безсмъртието в книгата не е самоцел. То трябва да играе своята историческа мисия в спасяването на човечеството. Главният ни герой е приключил с обучението си. От Ученик вече е станал Учител. „Птицата на познанието е отлетяла от него и, свободна от тежестта й, телесната му клонка се е изправила.” Библейски прозвучава пророчеството му: „Тия ни годяват за смъртта, съкращават ни живота, но не би – Бог пак ще ни спаси! Ще ни изведе от тук! През аварийните изходи на Природата ще ни даде пътя. Но знайте, ще се върнем за Истината. И тоя път ще я въздадем без милост! И тоя път гневът ни ще е страшен. По-страшен от злото.”
Стоим онемели. Тая „ахнала тишина” съпътства чудото, което предстои да споделим. Божествената закономерност. Дежа вю.
И героят ни – Учителят, също става река. Като предишният.
И ние самите вървим заедно с голямата вода не към извора на реката, вървим към извора на думите и се изпълваме с непознат, неподозиран смисъл, изпълваме се с безсмъртие.
