И В ОЧИТЕ НА РИБИТЕ СЪЛЗИ…
1.
Сънувах, че морето е изсъхнало…
че вместо лудите вълни към сушата да ни изтласкват-
лютиви пясъци в гърлата ни се втурваха,
в гърдите ни хрущяха кълба от водорасли
– докрай, до писък, до хриптене –
аз измръзвах отвътре…
…а беше лято и вилнееше морето,
и беше бряг – на шумни светлини,
на кипнали тела с мутиращ тембър,
на думи-ножове и остриета на вълни…
Сънувах, че морето е изсъхнало…
че гларуси припадаха, уцелени от мидите
и облаците влачеха небесните съсиреци,
и птица някаква нанякъде се хвърляше –
а аз се вледенявах вътре…
…а помниш ли тогава думите на рибите
преди да изсвистят харпуните и след това,
не чу ли как се мятаха назад към свойте дири
и как в агония морето изрева…
Сънувах, че морето е изсъхнало
и нищо няма – гласове, любови, изстрели – наблизо,
и само полудели ветрове от нищото избухват.
И няма никой. Никъде. И студ. И чувам само
на рибите
в очите
сълзи.
2. Приятели
Кажете ми защо цяла нощ ви сънувах –
как завзехте на съня ми безумния хребет
и лепихте убежище в мен – с кални тухли
издигахте кули от злъч, а аз стърчах непотребна.
Още чувам как крещите с ръце присмехулни,
забити в небето – и вклещени в лунната глина
не видяхте как парче от звезда се търкулна
и стърнищата лумнаха, а пръстта ги проклинаше…
Още виждам очите ви: сякаш блуждаещи прилепи
ръфат бездомни светулки и пият от мрака.
После мълния спусна се и тревите опърли,
и отнесе крака ми. А щурците заплакаха.
И така окуцяла се клатушках и драпах,
и боляха пръстите, и гореше душата да ви настигне.
Нейде грозно ревеше нощта, от морето изхапана.
Тя ви отнесе. А аз паднах сама и чух, че ви викам.
После аз се събудих – пак сама. С телефон до главата,
нажежена до бяло. На комина пищи кукумявка
и няма ни глас, ни ръка на приятел…
Дявол всичките взел ви, докога да ви чакам!
- Секновение
/На 29 август секва лятото/
Свърши
дългият бяг по хиподрума на лятото.
Заливи, пясъци в изнемога стаени са
…хиляди стъпки…краят на август е…
между хиляди пръсти изтекло е времето.
А дъждовното утро натяква: септември е.
Беше фиеста
с цъфнали билки в полуделите нощи,
с бели реки, към морето затичани,
с чорлаво слънце, което даже и снощи
се кълнеше във вечност и зад хълма надничаше.
Ни е лято, ни есен да се обичаме.
Защото
нямаше кой светлината за мене да пусне,
а без нея денят беше просто безвремие…
Не запалвам свещта – неудачно и късно е
да топля измръзнали длани над нея.
А седефът в косите ми съска: есен е.
Няма никой
дори под прозореца – ни птица, ни влюбени.
Зеят счупени лампите – въпросителни улични
и в пияната нощ съм заложник на думите –
вия, надвиквам себе си, преброявам улики.
Дръпвам спусъка. Лумна слънце…Не чухте ли?
- Присъда
Всяка сутрин един и същ е разстрелът:
в огледалото – две зелени угаснали свещи
и щурци се надвикват в безсънното чело,
а къде са крилата ми пак не усещам…
Цяла нощ до делириум невидимите паяци
в свойта мрежа коварна смеха ми са давили.
Тъмни сънища в клепките още влачат се –
помня само, че някой косите ми галил е.
Аз не виждах ръката и чия е не знаех –
мислех, че може би майка ми сълзата дочула е,
или пък някой с любов нашепвал е тайни…
Уви, само в моя небесен бардак случва се чудо.
Уж е утро, а в мрак и мъгла изкрещява будилникът.
Уж си тръгна нощта, а денят все се мъчи да светне.
Ни да спреш да живееш – неочаквана, нелюбима.
Ни съня да дописваш, като трън в очите заседнал…
Малко грим и парфюм, и усмивка насилена,
бързи глътки кафе – и горчивият делник започва.
С тънка бяла ръка /за удавника сламка измислена/
дъщеря ми ме дърпа – до разстрелите утре,
до последната точка.
ПРОПАДАМ
…в капаните на паметта за бъдещето,
отекнало-прозвъннало в тунела на любовен мрак
и оглушало от плесниците на пътя, крещи ми
нероденото зачатие – най-търпеливият ми враг…
…и срутиха се небесата изведнъж,
затрупаха ни кладенците на страха –
понякога е сладко в ямата, но тъжно е
да онемяваш бавно от праха
и никога да не пристига онзи дъжд
на разтопения, затопления праг –
а от леда до капката е само звук ръждив,
експлозия секундно кратка…
…в упойката на никога непипнатата кожа,
облечена-уханна в кадифето на несънуван детски сън.
Избухват в пръстите въже, трева, внезапен нож –
пак ембрионите четат присъдата ми вън…
…защо след нежността остава смърт –
едничък изход, от страхливеца избран.
Но другият е сринат от къртицата
и няма път, а бездна от капани,
и никога ли омагьосаният кръг
не се разчупва и не светва храм
за грешници, отникъдето тръгнали,
пропаднали в небесна яма…
НЕ УНИВАЙ
Щом невъзможно е да спра войната нескончаема на сенките
и гръдните ми кости хрущят, премазани под щита,
щом вече няма смисъл дори от съпротивата на мисли сресани
и да говоря истини обречени, а пък предателствата – скрити
…нагазили сме в тинята, която
убива стъпките и само хрипове се чуват.
Удавници и полуживи се плъзгаме по булевардите
на думите, а премълчаните отдавна са изгубени…
Щом сенките единствени напират към битките с Дон Кихот,
а той е безнадеждно сам в свободата си да не разбира нищо –
дори от свободата да си сам и любовта да е Живота –
защо не може копието да разбие мелницата, спряла истините
…в кое да вярвам повече – отдавна съм забравила –
на думите, на битките, или на битките на думите?
А колко умъртвих и още повече разграбиха…
Страхувам се от некролозите в усмивките на живите…
Щом невъзможно е да изпревариш копието на страха отровен,
а мелниците се препъват на грапавия вятър в гребена
и булевардите дълбаят сумрачни гнезда и ровове,
в които Дон Кихот е безнадеждно сам, а Санчо – непотребен
…да помълчим, защото любовта я няма
и тоест някъде отишъл си Живота…
Не изнемогвай от свободата, устните ти онемяват.
И не унивай, ако в теб е мъртъв Дон Кихот.
DARK
Защото тази нощ дъждът и вятърът изчезнаха безследно
…не мислиш ли, че имам право да те имам
и котката-Луна се усмири за миг върху горещия си покрив
…дори когато капеш като кръв от острието на мъглата,
а лудата трева припадна в наркозата на жегата последна
…обичам те-не те обичам-откъсвам думите
сама съм и ми е студено…
Защо понякога до моята врата не спира някой беден
…не помниш ли как уличните песове вторачваха се в упор
и огладнял за щедростта на полунощни женски длани
…ръцете ни висяха празни и неуместно съжалявахме
да вкуси блюдото на мрака и на греха стипчивите морета
…съсирените залези в очите им крещяха счупени
когато съм сама и е студено…
Защото никога от лудостта на пръстите не пада нищо повече
…отдавна са пресипнали гърлата ни, а песните изсъхнали
и само нейде под земята душите се отделят от покоя
…от нищото родено, чувството е умъртвено в нищо,
а никой не наднича през живата трева в очите на мъртвеца
…обичам те-не те обичам, откъсвам думите обеззначени
сама съм и ми е студено много.
