Иван ЗАГОРОВ, сп. България – Македони, бр. 2, 2018 г., стр. 23-25.

Фашистът митрополит Стефан, бъдещ спасител на българските евреи от фашизма, води опелото на фашиста ген. Луков, убит от комунистката Виолета Якова, пред погледа на фашисткото му изчадие, 9 годишната дъщеричка.

Виолета Якова, девойката хладнокръвен убиец

Знае ли някой кой е генерал Христо Луков? Прочел ли е без очилата на идеологическото зас­лепение, партийната дресираност и пропагандата на поредна­та геополитическа конфигура­ция биографията му от най-ран­на възраст до трагичната му ги­бел на 13 февруари 1943 г. ? Питам тези, които през февруа­ри т.г. сътвориха в Парламента фарс на отрицанието, на сгъсте­ното невежество, на безизразната схоластика спрямо личността на този достоен български офи­цер.

Не бързайте да оспорвате с аргументите на осакатените ви представи за истина. Смирете емоциите си, защото именно те сътвориха парадокса двете спо­рещи страни – депутатите от БСП и ГЕРБ да говорят на един и същи език за личността на ге­нерал Луков и с еднакви аргумен­ти да го окачествяват като човек, сеещ омраза и ксенофобия. Тези „безспорни“ аргументи изравни­ха по манталитет, духовен ръст и интелект и стегнатия в менге­мето на доктринерството соци­алист Валери Жаблянов, и „широкоскроеният“ гербаджия Тома Биков, и излъчващият наивна по­литическа самоувереност замес­тник-министър на външните ра­боти Георг Георгиев.

Не закъсняха да хвърлят ня­колко камъчета на отрицанието към личността на генерал Луков и Министерството на външните работи, със специална деклара­ция, и Софийската община.

Обявеният за 17 февруари 2018 г. Луковмарш стана повод за смешната свада в Българския парламент. Организаторите на оспорвания парад също оскверниха паметта на генерала. Оскверниха я, като поканиха за учас­тие в него представители на Сър­бия. А се знае, от тези, които не подменят познанието с клишета­та на поредната пропаганда, че генерал Луков, осуети планове­те на Белград за окупирането на Кюстендил по време на Първа­та световна война.Това, поради осакатеното историческо позна­ние, нямаше как да впечатли спо­рещите. Те продължиха да се разграничават от провеждането на обявения вече Луковмарш. И в екзалтираността си дори не до­ловиха, че аргументите им са ед­ни и същи, че спорът им е без­смислен…

В текста, прочетен от трибу­ната на Народното събрание, зам.министърът на външните ра­боти Георг Георгиев подчерта: „Не вярвам, че днес български­ят народ ще се поддаде на прово­кация, която цели да ни върне в едни мрачни времена и да ни на­кара да почитаме хора, които по една или друга причина са били съпричастни с един от най-мракобесните режими в човешката история… “

Ето ти един словесен „шедьо­вър“, една прелест на претендиращото за красноречие безсмис­лие! Щом като се говори за “ хо­ра, които…са били съпричастни с един от най-мракобесните ре­жими в човешката история“, то­гава излиза, че Валери Жаблянов от БСП е прав като твърди, че Народният съд е справедлива санкция. Това ли искаше да ни внуши господинът от Министер­ството на външните работи? Си­туацията е почти водевилна. Пе­нещите се от трибуната оратори, спореха за някаква правда, а всъщност с подметките на собст­веното си невежество тъпчеха истината, за която се застъпваха.

Защо да се сърдим тогава на посолството на САЩ или на Све­товния еврейски конгрес, когато използват децибелите на следдеветосептемврийската пропаган­да у нас или си служат с поизтърканата фразеология за ценности­те, които в собствените им дър­жави съвсем не са гарантирани.

Специално към посолството на САЩ имам предложение: уважа­емите дипломати да препрочетат докладите на техния посла­ник в България в началото на че­тиридесетте години на миналия век, негово превъзходителство Ърл, както и телеграмите на ог­лавяващия американската мисия в Съюзната контролна комисия в България след 29-ти ноември 1944 г. генерал Крейн.

От него­вите донесения те ще научат, че антифашистките власти в Бълга­рия след 1944 г. под диктовката на Сталин, действаха по-безми­лостно от техните така наречени фашистки предшественици. Или с други думи антифашистите в България надминаха „фашисти­те“ по „мракобесие“, факт, вър­ху който е необходимо да раз­съждават смирено всички, опи­тали се да измъкнат партийни или геополитически ползи от то­зи трагичен момент в българска­та история.

Кой и защо подмени дискуси­ята за Народния съд с просмуканата от празнословие шумотеви­ца, за да бъде сатанизирана лич­ността на генерал Луков?
Въпро­сът не се отнася само до българ­ските управляващи и опозицион­ни партии, до българските пар­ламентаристи и мислещи граж­дани, въпросът се отнася и до дипломатите от чуждестранните посолства. Тези дипломати в стремежа си да осъществяват стратегическите задачи на дър­жавите си в региона заклеймиха жертвата не с аргументи, а с ези­ка на пропагандата и по същест­во оневиниха палачите – терористите на БКП.

След убийството на генерал Луков, през април „черните ангели“ отнеха живота на известния адвокат, и народен представител Сотир Янев, под­писал петицията против депортацията на евреите.Може ли ня­кой да каже по какъв критерий па­лачите избираха жертвите си? Извън дресираната класова ом­раза, не ставаме ли свидетели и на висока доза атрофирала чо­вечност, превърнала се в нацио­нално безродие и самоцелна жестокост! През май терористи­те на ЦК извършват още едно злодейство – убиват полковник Атанас Пантев.

Една заявка за шествие, а кол­ко въпросителни!
Колко безмислени спорове, колко нетворчески внушения,колко подменени истини, колко разделителни ли­нии между българи и българи!
И ще каже ли някой, това отговор­ност пред бъдещето на държава­та ли е?!

Кой е генерал Христо Луков ?!

Ето кратката му биографична справка.

Роден е на 28 септември 1887 г. във Варна. Завършва военно училище в София през 1907 г. Участва в Балканските войни през 1912-1913 г., както и в Пър­вата световна война (1915-1918) Създател е на Артилерийската стрелкова школа и е неин начал­ник (1924-1928). Инициатор и съз­дател на учебното отделение към Артилерийската инспекция при Военното министерство (1928-1934). През 1934 и 1935 г. е командир на Втора и Трета пехотна дивизия. От 23 ноември 1935 г. до 24 януари 1938 г. е ми­нистър на войната. От 1942 до 13 февруари 1943 г. е ръководител на Съюза на българските национал­ни легиони.

През 1911 година издава книгата си „Военни игри“, през 1928 г. – книгата „Моторизацията на армията“, а през 1942 г. – „Идей­ни начала на СБНЛ“. Редактор и сътрудник е на списание „Артилерийски преглед от 1928 до 1934 г.

Това са сухите факти. Има обаче два момента от живота на този офицер, които го издигат високо в йерархията на войнската отдаденост в името на Родината.

ПЪРВИЯТ момент е когато подлъганите от болшевишката и левоземеделската пропаганда войници през 1918 г. дезертират. Сръбската пехота веднага се възползва от този благоприятен за нея момент и настъпва към Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и обсипва със снаряди опразнените български позиции. Останал сам майор Христо Луков с помощта на няколко овчари открива огън по настъпващите сърби. Те са отблъснати.

На другия ден, след сключването на примирието, подполковник Томич, командир на сръбската пехотна част, поискал да поздрави българските артилеристи, които спрели настъплението му. Войниците посочи­ли майор Луков. „А другите? “ – попитал сръбският офицер.- „Те бяха няколко овчари, които подаваха снарядите на майора.“ – е отговорът. Подполковник Томич изревал от яд, но се овладява и поздравява Луков за големия подвиг.

„В историята на Франция, продължил, подполковник Томич, има също един, който сам остава да брани Родината си – маршал Ней. Щастлива е България, че има такива офицери…“

Това е подвиг, който трябва да се изучава в часовете по история във всички училища на България.

ВТОРИЯТ момент. Като министър на отбраната той успява да преодолее всички ограничения на Ньойския диктат по отношение на войсковите единици, с които трябва да разполага държавата ни. Само за година и половина, на своя отговорност връща достолепието на Българската войска, като я превъоръжава с десетмилиметрови гаубици, водени от моторни влекачи, осъществява и доставката на модерни самолети и танкове, дисциплинира военослужащите и им
доказва, че тяхното място е не в политиката, а в казармата…

Има и ТРЕТИ момент. За него научаваме от книгата „Легионерството“ на Дянко Марков и от задълбоченото изследване на тези събития от проф. Никола Алтънков, озаглавено „Нарекоха ги фашисти“. Анализът на документите, използвани от двамата автори подсказва, че опозиционерството на генерал Луков като водач на Съюза на българските национални легиони спрямо правителството и въпреки хладните му отношения с Царя, не е насочено срещу мо­нархическата институция, а косвено подпомагат усилията на Цар Борис да намери формулата за излизането от Тристранния пакт.
В този смисъл контактите му с влиятелни личности от Третия райх дали не са също подчинени на поставената цел! ?

В политиката невинаги това, което е на повърхността, видимо и масово възприемано, отвежда към същността на методите, под­помагащи осъществяването на еднатруднацел.

***

През 1945 г.прогоненият от нацистите Нобелов лауреат за литература Томас Ман е поканен от интелектуалци във Вашинг­тон да говори на тема „Германия и германците“. В дните, когато светът е настръхнал срещу фашизма, идентифициращ го с це­лия германски народ, големият писател говори вдъхновено, убе­дително и утвърждаващо за съзидателния гений на немската на­ция. Темата за фашизма той развива така:

„…Едно трябва да ни изясни тази история, именно, че няма две Германии, едната лоша, а другата добра, а само една, у която чрез някакво дяволско лукавство най-доброто изби в зло. Лошата Германия е съгрешилата пътя добра, добрата в нещастие, в грях и погибел Германия. Затова и за един роден като германец дух е толкова невъзможно съвсем да се отрече от лошата, обременената с грехове Германия и да заяви: „Аз съм добрата, благородната, праведната, облечена в бяло Германия. Лошата ви я предавам да я изтребите…“ (Томас Ман, „Литературна есеистика“, том I, стр.260,276, „Наука и изкуство“, София, 1975 г.).

Мисля си за Германия и Томас Ман. Мисля си за България и генерал Христо Луков. Мисля си за леснотията да бъдеш манекен на конюнктурата – болшевишка, фашистка, комунистическа, ан­тикомунистическа, глобалистка…
Мисля си за мъчнотията да бъдеш мислещ човек, неподвластен на претенциите за абсолютната истинност на идеологиите, прикритие
на грубите интереси – политически и геостратегически.

 

 

Поместено в списание „България Македония”, бр. 2, 2018 г., стр. 23-25.

 

Предишна статияИзказване на Константин Павлов, София, 20-22 юни 1957
Следваща статияМасонският код на българското Възраждане