ИНТЕРВЮ С ИЗДАТЕЛКАТА НА РОМАНА „АЙЛИН“

Авторът Владо Трифонов разговаря с Мила Вълкова

Изстрадана, но заслужена радост. След многобройни перипетии романът „Айлин“ има зелена светлина. При това нито „Америка за България“, нито „Русия за България“(J) са лобирали с грантове в негова полза. Междувременно предлагам на вниманието Ви кратко интервю. Знам, че е необичайно автор да интервюира издателя си, но вярвам да е за хубаво!

На някого романът ״Айлин“ може да се стори кра- ен заради ситуациите, в които част от героите по- падат, заради морала, възгледите и религиите, кои- то изповядват, заради думите, които си разменят.

Друг може да открие шизофренична разнопосочност, депресираща тревожност, както и че в крайна сметка нещата няма как да не дойдат на мястото си. Освен ако вече не са там просто защото любовта и омразата, прегрешението и на- казанието са в непрекъснато движение и заемат причудливи форми.

Всеки би имал основание за вижданията си, зависи от способностите му да тълкува и усеща про- четеното. Още повече че на литературното поле всяка правота е условна. Важното е никой да не скучае — млади и стари.

В.Т.

Автор: Да започнем с най-обикновен въпрос: защо вие, малкото бутиково издателство, решихте да издадете тази книга?

Издател: Не съм сигурна доколко сме бутикови, но определено сме малки! И не искам да порастваме. Защото в голямото често се губи това специално пространство, където има повече шанс да се забележи значимото.

Защо реших да издам книгата? Първо ми хареса темата на романа – стара и винаги нова. После се зачетох и ми допадна стилът – едновременно сдържан, пестелив и динамичен, леко ироничен, на места саркастичен. Най-важното – не можех да спра да го чета. И разбрах, че това ще се случи и с читателите.

Автор: Днес е прието да се издават книги на килограм. Имам чувството, че издателите се надпреварват кой ще издаде по-дебело четиво. Авторите това чакат: повтарят до видиотяване едно и също, за да наедрее книгата, да се угои. И никой не ще да разбере, че важните неща се пишат на малко страници – като „Старецът и морето“, „Закуска в Тифани“, „Записки от подземието“, „Великият Гетсби“, „Фермата на животните“ и пр. Както и че е безумие да се приказва много, пък нищо да не се казва. Глупава мода ли е това, лесен начин за припечелване на някой лев или нещо друго?

Издател: По-скоро според мен това е въпрос на авторова нагласа, на изграден стил. Да не говорим, че си е умение да можеш с малко думи да изразиш ясно това, което искаш да споделиш. Не само на читателите, но и на слушателите, в обикновен разговор. Но всъщност основният въпрос е дали авторът има нещо смислено да каже, или създава просто шум в пространството за прикриване на творческа немощ.

Не знам дали „угояването“ на книгата е търсено с цел по-висока корична цена. Със сигурност го има и това, но все ми се струва, че в повечето случаи не става дума толкова за припечелване на някой лев, колкото за творческа неувереност. За нуждата от подхранване на авторското самочувствие.

А иначе съм напълно съгласна за силата на краткия изказ – той винаги отваря нови смислови пространства, предизвиква читателя да вникне в дълбочина, да види различните пластове в романа, да чуе недоизказаното, да прогледне зад видимото, а не да се плъзга по отвличащо вниманието многословие.

Автор: Днес всеки пише. Кьораво и сакато. Конвейрно писане – важно е количеството, не качеството. Който се интересува от качествено писане, няма място при нас – казват издателите и те гледат с любопитство и съжаление. Или изобщо не те поглеждат. Да върви алъш-веришът, другото е губене на време и ресурси. Ще коментирате ли или не си струва?

Издател: Днес не само всеки пише, но и всеки може да публикува – я в издателство, я в печатница, стига да си плати. Има и автори, които сами си издават книгите, някои си регистрираха и фирми. И като се добавят над трите хиляди издателства с тяхната несекваща надпревара за нови заглавия, естествено е книжният пазар да се превърне в арена, където количеството и качеството са в непрекъсната битка. Би трябвало читателската аудитория да отсява зърното от плявата. Но това невинаги се получава, и то по много причини. Има книги, сякаш излезли на модния подиум, които се разграбват на стаден принцип, и други, стойностни книги, които трудно си пробиват път сред пазарната шумотевица или направо се удавят в морето от заглавия.

Издателската дейност е бизнес, но не е обикновен бизнес. Както и книгата не е обикновена стока. Тя се продава на пазара и е логично и дори задължително да носи печалба, но книгата е и уникален продукт. Да, тя е материална, тя може да е красива на вид, но това, което я различава от всички останали стоки е, че успява да прекрачи прага на материалните си корици и да открехне вратата към нови светове. Именно затова професията издател е и една от най-сложните. На всичкото отгоре се сблъсква с редица препъникамъни, особено у нас, където четящите хора са относително малко и финансовият риск се поема основно от издателите. Така че добрите намерения и красивите пориви, доколкото такива съществуват, често се сблъскват с не толкова красивата реалност.

Автор: Весело да е, да има шоу и да не се натоварват възприятията. Мястото на доброто писане е в историята – сега са модерни времена. Продажбите да вървят и парички да падат – това е символ веруюто на повечето издатели. Резултатът – манифактурно производство на книжнина от всякакъв характер. Къде е в цялата тази картина сериозната, безпристрастна литературна критика? А може би тя самата е заслужила да я няма – скучна, шаблонна, наукообразна?

Издател: Съгласна съм с Вас. Изключително отговорна е ролята на литературната критика и именно затова тя трябва да е сериозна и безпристрастна. Което значи – независима и непредубедена, което ми се струва най-трудно постижимо. То цялото ни общество е на „наши“ и „ваши“, на групи и зависимости, та литературната критика ли ще прави изключение?! Но за изчезването ѝ има и други причини, например слаби финансови стимули. Защото сериозната литературна критика предполага и сериозна работа, изискваща време и задълбочено вникване в текста именно за да не бъде скучна, шаблонна и наукообразна. За такъв труд е нужно достойно заплащане – не толкова като сума, колкото като уважение.

(Интервюто направих с Мила Вълкова. Романът се очаква да излезе през м. май.)