Поетът планинар Илко Славчев е роден през 1958 г. в гр. Попово. Завършил е ландшафтна архитектура в София. Публикувал е стихосбирките: „Внимавай, косачо!“ ( 1987), „На долната земя“ (ИК „Пан“, 1995), „ПАПКА: Документни и други неща“ (1997); „Писма до светлината“ (1998), „Зелено небе“ (ИК „Пан“, 2009), „Любовта разсича планините“ (ИК „ПАН“, 2019).
За него Цанко Лалев пише: „Стихотворения на Илко Славчев са внезапен и мощен поетичен взрив. Животът като любов, болка и изкачване. Думи за невъзможността да достигенш върха или да останеш на него. Един мъдрец от българската планина.“
ПО БИЛОТО, САМО ПО БИЛОТО
По изръфаното от мълнии било
търся среднощно убежище.
Щом росата мисълта е измила,
най-страшно е, да бягаш от себе си.
Постеля – едва няколко педи.
А звезди – и в съня, и на яве.
Облещена луната те следва,
ветрецът приспивно запява.
Със свободата трябва да свикваш –
само глътка вода е потребна.
Дори наникъде, да си никой,
утре безкрая от упор ще гледаш.
Поляга буренът благороден,
че мечтите раницата отпраха.
Ще се събудя като самата природа –
върховете не са само метафора!
ЗЕЛЕНО НЕБЕ
Зелено небе, зелена вода -топла
трева, синева и цъфтеж. Денят
без свян се отдава, срича
душата – дано я разбереш.
Справедлив е сезонът и грешен,
късай дрехи и стари мечти. Гол
съдбата посрещай -от приятели
спасен си почти.
Водата, сред пясък стипчив,
отмива подмолно брега. Огледай
се горделив, мълчалив, ти беше
зелен досега.
Дано усетиш верен знак, тук
иззад небесната врата: по
плиткото е само жабуняк, а в
дълбокото е самота.
ЧЕРНИЯТ ОРЕЛ
Долита сред разбуненото пладне,
връхлита върху моя ден.
Забива нокти накъдето падне –
кълве най-свидното у мен.
Крилата му закриват небосвода,
проблясва клюнът му – кинжал.
От ярост – /да се скрия неспособен/ –
към себе си изпитвам жал.
Поне да ме довърши в битка тъмна –
той чопли раните през ден.
Ще мога ли безсмъртен да осъмна –
орелът да е победен?
Да пия топла кръв тогава трябва,
да дъвча сънен жива плът,
по урвите самотен да побягвам –
ала смъртта е все на път.
Ще трябва да се разделя полека
със насъбраните мечти.
Така товарът алчен ще олекне,
страхът почти да не личи.
В зори крила душата ще разпери,
с ликуващ вик ще закръжи.
Светът ще руменее долу дребен –
с любов откърмен и с лъжи.
Изпепелената душа ще гледа
орелът чер очи в очи.
Ще почне вече битката последна
и въздухът ще загорчи.
Х Р А М
Любима, вярвам в тебе – ти си храм.
Под куполите на гърдите ти се моля.
Не бива да съм боязлив и ням –
връхлита щастието като болест.
За да целуна твойте колена,
аз коленича пред олтара на живота.
Светците тука нямат имена
и в мрака дяволи не се кикотят.
Иконата е жива и света.
И грешникът съблича тялото от себе си.
Щом в нас събрали сме света,
магии, думи, разум – непотребни са.
Аз вярвам в чудото, което сам
в косите, устните и рамената търся.
Любима, позволи ми в този храм
да бъда варварин, след туй да се покръстя.
МОМИЧЕТО , КОЕТО …
Момичето, което беше всичко,
което щуро беше за седмина,
което всички сме обичали,
къде момичето замина ?
Момичето, което сме бленували,
момичето, което сме сънували,
момичето, което сме целували,
момичето, с което сме бесували…
Къде момичето замина,
след изпитни и след проблеми,
от горест и любов – лавина,
след думи и лъжи големи.
Момичето, с което си мечтахме,
момичето, с което не преспахме,
момичето, с което си играхме,
с което бяхме и не бяхме…
Раздираше ни нежното му тяло.
В желанията, хляба и леглото
сърцето беше полудяло
от тайните на естеството.
Момичето, което вярваше във нас,
момичето, което мислеше на глас,
момичето, с което оглупяхме,
момичето, което не разбрахме…
Каквото имаше да става – стана,
момичето ни срещна с боговете,
момичето остана рана,
сълза остана или цвете.
